Пролог
– Отвори ги по-широко – изпъшка Дъстин в ухото ми, докато притискаше лявото ми коляно към кожената задна седалка на колата си. Мислех, че вече сме се справили с това, но понякога той искаше нещо различно. Така че трябваше да се приспособя. Освен това беше трудно да запазя главата си в играта.
В началото ме болеше. Сега беше просто неудобно. Но аз обичах Дъстин, а той искаше секс. Така че му го дадох. Което означаваше, че няколко вечери в седмицата той щипеше зърната ми много силно, после правеше нещо и приключвахме. Заради това, че бях близо до него, си заслужаваше. Напоследък се чувствах толкова откъсната от него, че това ми помогна да се успокоя. Когато се върнахме тук заедно, отново бяхме добре.
– Така? – Попитах, премествайки крака си нагоре, за да се облегне на горната част на задната му седалка.
– Ебаси, да. Така, бейби. Точно така. Винаги си толкова проклето стегната. Почти невъзможно е да вляза в теб.
Съгласих се с него. Ето защо ми беше толкова неприятно. Изглеждаше, че трябва да има нещо, което да го накара да се плъзне по-лесно. Но той никога не спомена това, така че не го попитах.
– Ебаси, ъъъъ, да… Боже, бейби, толкова хубаво, ъъъъ! ГAAAAХ! – Извика той силно, като отметна глава назад и очите му се завъртяха в главата.
Това означаваше, че всичко е приключило. Той беше свършил. Благодаря на Бога.
Когато се отдръпна от мен, бързо седнах, в случай че искаше да направи втори рунд. Чувствах се така, сякаш този път ме беше накарал да направя раздвояване. Не исках да има втори рунд.
– Знаеш, че един ден ще се оженим, нали? – Дъстин ми помогна да оправя полата си, а после ми подаде бикините.
Никога не му бях казвала колко съм несигурна, че ще правим секс през цялото време, но той ме познаваше твърде добре. Той беше най-добрият ми приятел през целия ми живот и когато връзката ни прерасна в нещо повече, това не беше изненада за никого.
Обичах Дъстин Фалко, откакто бяхме деца, така че имаше смисъл само той и аз да се развием в това – дори и да не бях сигурна, че това е, което искам. Връзката ни се беше променила толкова много през последните две години.
Или може би просто Дъстин се беше променил толкова много през последните две години.
Понякога вече не го разпознавах. Момчето от другата страна на улицата не беше лекомисленият и надежден приятел, когото винаги бях обожавала. Той беше баскетболната звезда с рекордни постижения, която още през втората година в гимназията беше набелязана от скаути от колежи. Момичетата го искаха, а момчетата искаха да бъдат като него. Той се наслаждаваше на вниманието. Знаеше, че е специален, и не се примиряваше за това.
Но аз го обичах. Затова приех тази промяна. Поне се стараех да го направя. Дори ако това означаваше, че той има време за мен само когато иска да прави секс. През останалото време беше зает да играе баскетбол – и да пие с приятелите си, което беше нещо, което аз не бих направила. Не можех да ходя на партитата, които той посещаваше. На две от тях бях отишла с него и той се беше разпищолил така, че бях принудена да се прибера сама. Ако не се приберех вкъщи до полицейския час, родителите ми щяха да ми наложат домашен арест, докато не навърша тридесет години.
Те имаха доверие на Дъстин, но нямаха представа кой е той в действителност. Вече не. Родителите ми никога нямаше да са съгласни да ходя на партита. Моят полицейски час беше по-рано от този на всички останали. Това изнервяше Дъстин, но той винаги ме уверяваше, че е добре, че ще се справи.
– Отново не говориш, бебе. Това означава, че си разстроена. Какво направих този път? – Попита ме Дъстин, докато придърпвах бикините си обратно на мястото им.
– Нищо. Просто се загубих в мислите си. Не съм разстроена – уверих го аз. Така правех винаги: уверявах се, че е щастлив и не се притеснява.
Той се наведе и докосна страната на лицето ми. Нежният поглед в очите му ми напомни за момчето, в което се бях влюбила преди години.
– Ти си моята единствена, Сиена Рой. Моята единствена и неповторима. Знаеш това, нали?
Кимнах. Беше ми го казвал още от първата ни целувка. Първа целувка, която можеше и да не се случи, ако по-големият брат на Дъстин, Дуейн, не ми беше обръщал внимание. Не беше от този вид внимание. Не такова, каквото той показваше на момичетата на неговата възраст. Дуейн беше в по-горен курс на гимназията. Той и групата му приятели управляваха училището. То им принадлежеше.
На първия ден в гимназията Дъстин ме беше оставил, за да се забавлява с баскетболния отбор и по-възрастните момчета, които бяха повече от готови да го приемат в групата. Аз бях момичето, което не познаваше много хора заради строгите си родители. Този ден обаче Дуейн ме откри в коридора на училището. Той ми помогна да се справя с него. За първия ми обяд в голямото кафене Дъстин беше отишъл да седне с новите си приятели и не ме беше поканил. Мястото ме плашеше изключително много, затова си намерих място до едно дърво навън, за да обядвам. Сама. Докато Дуейн Фалко не ме намери и не седна до мен. Така беше известно време. Но колкото повече внимание ми оказваше той, толкова повече внимание започваше да ми оказва Дъстин. Скоро станах момичето на Дъстин.
– Обичам те, бебе. Ти си моето момиче. Мразя, че трябва да бързаме и не мога да те заведа в леглото и да те обградя със свещи. Това е, което заслужаваш. Това е, което искам за теб. Но точно сега трябва да се промъкнем около родителите ти. Един ден ще бъдеш свободна. Няма да ги оставяме да следят всяка твоя стъпка.
Кимнах. Той беше прав. Един ден щях да отида в колеж и свръхзащитните очи на баща ми нямаше да са насочени към мен. Той щеше да ме остави да правя собствените си избори.
– Аз също те обичам – казах му.
Той се усмихна и се наведе да ме целуне. Беше нежно галене. След секс Дъстин обичаше да се отнася с мен като със съкровище. Никога не искаше да се съмнявам, че ме цени. Именно тези няколко мига правеха останалото да си струва. Защото истината беше, че аз не обичах секса. Беше неудобен и болезнен и не разбирах защо момичетата го харесват толкова много. От изражението на лицето на Дъстин, когато свършваше, виждах, че за него това е фантастично. Но аз никога не съм имала това усещане. Освен че се радвах да го виждам как изпитва удоволствие, се ужасявах, че трябва да го правя.
– Имаме петнайсет минути, за да те приберем – каза Дъстин. Това беше наш нощен ритуал. Той ме прибираше вкъщи, след което бягаше на парти или да играе баскетбол. Беше болезнено да си представя как е около други момичета, как пие и остава до късно. Веднъж му бях казала, че се притеснявам да не би да му омръзнат правилата на родителите ми и да скъса с мен. Той ме беше уверил, че ме обича и само мен. Винаги.
– Майната му!
Изненадана от избухването му, тръснах глава и го видях да държи използвания презерватив. Свършекът, който трябваше да бъде чисто вътре, беше покрил латекса отвън.
– Шибаният презерватив се скъса – изруга той, преди да го изхвърли през прозореца. – Това се случва за втори път с кутията, която купих миналата седмица. – Ще си взема друга марка – измърмори той.
– Не знаех, че още един се е скъсал – казах аз, опитвайки се да си припомня времето, прекарано на задната седалка на колата на Дъстин през последната седмица.
Лицето му пребледня за миг, а после сви рамене.
– Не исках да те тревожа. Това ме вбеси и забравих. Но това вече е два пъти. Ще ни осигуря нови. Не се притеснявай – каза той с намигване, след което дръпна дънките си нагоре и ги закопча.
– Хайде да те приберем вкъщи. – Той отвори вратата и излезе, преди да посегне и да хване ръката ми, за да ми помогне. След като и двамата стояхме навън, той ме обгърна с ръце и вдиша дълбоко. – Не знам какво щях да правя без теб, Сиена. Толкова много те обичам, по дяволите. Ти си моят център. Държиш ме съсредоточен и здраво стъпил на земята. Мога да ти се доверя за всичко.
Това беше Дъстин, когото познавах. Най-добрият ми приятел. Човекът от другата страна на улицата, когото познавах през целия си живот. Не беше популярният спортист, който пиеше твърде много на партитата.
Изправих се на пръсти, за да го целуна, а той все пак трябваше да се наведе, за да мога да достигна устните му. Дъстин вече беше с два сантиметра по-висок от по-големия си брат. Момчетата на Фалко бяха високи. Но Дуейн имаше по-широки рамене и такива мускули, каквито имаха само мъжете. Дъстин все още беше момче. Но той беше моето момче.
И все пак това не ми пречеше да поглеждам към Дуейн, когато можех да си го позволя. Когато Дуейн беше навън и миеше колата си, аз бях в стаята си и гледах от безопасното място зад завесите. При всяка възможност да зърна Дуейн, тайно се възползвах от нея.
В деня, в който Дуейн седна до мен на обяд, той се превърна в мой герой. Беше дошъл да ме спаси. И оттогава насам той се беше намесвал и ме беше спасявал неведнъж. Да имаш това момче, което изглеждаше по-голямо от живота, винаги там, за да ми помогне, правеше неща със сърцето ми, които не можех да контролирам. Въпреки че се опитвах да спра да изпитвам чувства към него. Просто не можех.
Бях влюбена в Дъстин Фалко, но бях в пълно преклонение пред по-големия му брат – факт, който можех да призная само пред себе си. Той беше от онези красиви хора, които едно момиче не може да пренебрегне.
* * *
Същата вечер, след като се бях прибрала в леглото и мислите ми се бяха устремили към фантазиите за Дуейн (защото това беше единственият път, в който си позволявах мислено да изневерявам на гаджето си с по-големия му брат), чух сирените. В Морски бриз не се чуваха много сирени. Беше малък град и рядко линейките, полицейските коли и пожарните автомобили имаха причина да се отбиват на едно и също място. Но колкото по-силни ставаха те, толкова по-сериозно ставаше това, което разбрах. Станах от леглото, отидох до прозореца и погледнах надолу по пътя. Чувах ги, но не ги виждах. Знаех само, че са близо.
Шумът не стихваше, а се усилваше, тъй като към него се присъединяваха още аварийни автомобили. Увих одеялото си около себе си и седнах на седалката до прозореца, за да чакам. Не можех да заспя от целия този шум и реших, че е важно да се помоля за този, който е причината за това. Родителите ми ме бяха възпитали в църква и аз напълно вярвах в молитвата.
Точно когато затворих очи, вратата на спалнята ми се отвори и се обърнах, за да видя майка ми, която стоеше там с ужасен израз на лицето си. Баща ми беше ли си вкъщи? Изправих се, докато страхът ме обземаше, и срещнах погледа ѝ.
– Какво става, мамо? – Попитах. – Татко тук ли е? Той е, тук нали?
Тя кимна.
– Всички сме тук – каза тя, после сложи ръка на сърцето си и пое дълбоко въздух. – Това не е… – Тя спря и затвори очи. Оставих одеялото да падне на земята и тръгнах към нея. Тя ме плашеше.
– Мамо, кажи ми какво не е наред – помолих я аз.
Тя вдигна очи и аз видях как в тях блестят неизплакани сълзи.
– Става дума за Дъстин, миличка.
– Дъстин? – Попитах, като спрях и хванах първото нещо, което намерих, за да се закрепя.
Тя кимна.
– Баща ти току-що говори по телефона с пастора. Той вече е на път към „Фалко“. Дъстин е увил колата си около едно дърво – каза тя и гласът ѝ се забави.
Увил е колата си около дърво? Как го е направил? Бях с него само преди два часа.
– Но той добре ли е? – Попитах, докато сирените продължаваха да ми се подиграват. При всички тези спешни автомобили там, как може да е добре?
Мама поклати глава.
– Не, Сиена. Той не е добре. Той е… той си е отишъл, скъпа.
Назад към част 1 Напред към част 3