Аби Глайнс – Морски бриз – Дръж се здраво – книга 8 – част 24

СИЕНА

Дуейн се беше съгласил да остане при родителите си, докато говоря с Мика тази сутрин. Той искаше да бъде там с мен, но от пет години бяхме само аз и Мика. Никой друг не е привличал вниманието ми. Само той. Не се съмнявах, че ще хареса присъствието на Дуейн в живота ни повече, отколкото вече беше, но също така исках да се уверя, че се чувства сигурен в положението си.
Мика беше говорил за нощта си през цялото време, докато вървяхме от „Фалко“ до нашата къща. Очевидно Дейв беше гледал не един, а два филма от „Междузвездни войни“ с Мика. И са яли пуканки и бисквити. Мама Т. беше казала, че може да направи басейн в задния двор, когато Мика ѝ каза, че обича да плува. Двамата с Дейв щяха да го проучат. Тези двамата щяха да разглезят детето ми и това ми хареса.
Петгодишното дете не забеляза глуповатата усмивка на лицето ми. Но знаех, че тя е там. Не можех да спра да мисля за вчерашната вечер и тази сутрин. Дуейн беше всичко, за което бях мечтала, и още нещо. Бях готова да му дам всичко.
– Чичо Дуейн каза, че ще ме види след малко. Ще дойде ли да играе с мен днес? – Попита с надежда Мика. Това беше нещо добро. Мика искаше чичо му да е наблизо. Дуейн нямаше да е някой, за когото Мика може да се притеснява, че ще ме отнеме от него. Той се вписваше идеално в живота ни.
– Да. – Ако е казал, че ще дойде, значи ще бъде тук. Можеш да се довериш на чичо Дуейн, че ще направи това, което казва, че ще направи. Той те обича.
Мика излъчваше светлина. Харесваше му да се чувства обичан. Винаги е имал моята любов, но тази допълнителна любов беше нещо, което той попиваше.
– Всъщност исках да поговорим за чичо Дуейн, преди да дойде тук – казах му, когато влязохме в къщата.
– За какво?
Заведох го до дивана и го придърпах в скута си.
– Ти си моят номер едно. Знаеш това, нали?
Мика кимна.
– И ти обичаш чичо си Дуейн толкова, колкото и той теб.
Мика отново кимна.
– Е, аз също обичам чичо ти Дуейн. – Наистина? Обичах го. Наистина. О, уау. Обичах.
Мика се усмихна.
– Защото той е семейство.
О-о. Бях забравила за този разговор. Трябваше да обясня това.
– Е, всъщност чичо Дуейн е семейството на баща ти. Не е точно мое. Но той е твой, така че и аз го нарекох мой.
Мика се почеса по носа.
– Значи нямаме едно и също семейство?
Ето какво получавам за това, че лъжа детето. Никога повече нямаше да го направя. Научен урок.
– Не, имаме. . . . Само че ти всъщност си роднина на чичо Дуейн. Аз не съм. Той е брат на баща ти, но не е роднина с мен. Аз не съм била омъжена за баща ти. Никога не сме имали възможност да го направим. Помниш ли? Обясних ти това.
Мика кимна, но носът му все още беше нащърбен.
– Добре, тогава чичо Дуейн може ли да те води на срещи?
Въздъхнах с облекчение и кимнах.
– Да. Може. И иска да го прави, но искаме това да е добре за теб.
Мика се усмихна и издаде крясък.
– Приемам това за „да“.
Той кимна енергично.
– Може ли да преспи в моята стая?
О, Боже.
– Ами, той ще бъде тук по-често. Иска да прекарва повече време с нас. Но ако преспи у вас, леглото ти не е достатъчно голямо за него. Той е голям човек.
Изражението на Мика стана наистина сериозно.
– Трябва да му купим голямо легло, за да може да преспива при нас.
Добре, това вече се отклоняваше от курса. Точно сега трябваше да се съсредоточим върху темата за по-честото присъствие на Дуейн. А не да преспиваме.
Мика скочи, отиде до вратата и погледна навън.
– Кога ще дойде?
– Веднага щом му напиша и му кажа, че си готов за него.
Мика се обърна и изтича към стаята си.
– Пиши му. Взимам си футболната топка.
Това беше твърде лесно.
Извадих телефона си от джоба и бързо изпратих на Дуейн текст, че Мика и футболната му топка го чакат.
Дори не бях сложила телефона си, когато входната врата на „Фалко“ се отвори и Дуейн излезе. Сигурно е чакал с нетърпение този текст. Беше толкова голям и твърд, но малкото момче в него, което никога не позволяваше на другите да видят, ме владееше.
– Изглежда, че е на път да дойде – извиках на Мика.
Мика изтича зад ъгъла с футболната си топка, прибрана под мишница.
– Ще играем на топка – каза ми той, преди да остави вратата да се хлопне зад него.
Отидох до вратата и видях как Мика тича право към Дуейн и вдига футболната топка. Усмивката на лицето на Дуейн, когато погледна сина ми, оправи всичко, което беше сбъркано.
Очите му се откъснаха от Мика и ме намериха, след което той ми намигна, преди да погледне обратно към Мика.
Стоях там и гледах как си подхвърлят топката напред-назад. Дуейн показваше на Мика как да подобри хвърлянето си, а аз гледах как Мика се труди усърдно, за да го направи правилно. Най-накрая си позволих да приема нещо, с което се борех от четиринайсетгодишна възраст. Винаги съм обичал Дуейн. Винаги е бил той. Дъстин беше най-добрият ми приятел, а аз – неговият. Но сърцето ми… Дуейн го беше откраднал пред едно шкафче в първия ми ден в гимназията.

Назад към част 23                                                       Напред към част 25

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!