Десет години по-късно…
БЛИС ЙОРК
Колкото и да обичах голямото, лудо семейство, от което бях част, когато всички се събирахме в къщата на Дуейн и Сиена на плажа, нещата можеха да бъдат непосилни. Говореше се толкова много и децата бяха навсякъде. Сякаш тази група не можеше да спре да се възпроизвежда. Боже. В някакъв момент трябва да спрат да го правят.
Аз не бях от най-възрастните деца. Джими, Брент и Дейзи Мей Тейлър вече бяха в колеж и не се мотаеха с „децата“. Те трябваше да се забавляват с възрастните. Мика Фалко и Лариса Харди вече шофираха и бяха в своя малък тийнейджърски свят. Така че останахме аз и Ел, за да се уверим, че сестрите на Ел, Багряна и Клео, не се убиват една друга. Между тях имаше само две години разлика, а на десет и осем години те изглеждаха готови да започнат война всеки път, когато останат сами заедно. Това ме накара да благодаря, че нямам сестра. Но пък имах братя. Трима от тях. Круз, Корд и Клей бяха под десет години. Беше цяло чудо, че още не бяха подпалили нещо. Майка само им се смееше и гледаше баща ми, сякаш тези луди мъжкари бяха прекрасни. Само баща ми беше прекрасен. Братята ми бяха неконтролируеми.
После се появи Хадли Стоун. Тя беше на десет години и ще призная, че се държеше по-възрастно от повечето деца на нейната възраст, но беше като знаменитост, защото баща ѝ беше известен. Не можеше да излезе и да играе с останалите деца без чудовищен бодигард. Беше странно. Имаше едно братче или сестриче, Еванджелин, която беше само на три години.
Човек би си помислил, че всички тези деца са достатъчни, за да се побърка човек. Но не, имаше още такива. Мика не беше единственото дете на Фалко. По-малкият му брат, Джуд Фалко, беше на десет години, а сестра му, Мила, беше на пет. След това имаше и момчетата на Дрейк. Бог да ни е на помощ на всички, те бяха доста вероятно по-лоши от моите братя. Щеше ми се да съжалявам за този град, когато всички момчета на Йорк и Дрейк имаха коли. Хендрикс, Ривър и Кийгън Дрейк бяха точно на възрастта на братята ми. Те бяха ужасната шесторка. Или поне така ги наричахме с Ел.
Последната група беше на десетгодишния Джеймс Стоун. Той беше син на Джейсън и Джес Стоун. Те имаха и дъщеря на осем години, с която щяха да си имат работа. Това беше всичко, което исках да кажа. Джулиет Стоун беше по-закръглена. Тя държеше ужасната шесторка на крак, а това говори за нещо.
Шафран и Холанд Корбин бяха последните две деца в тази лудост на възпроизводството. Те бяха еднояйчни близнаци, но бяха пълни противоположности. Шафран правеше всичко възможно, за да привлече вниманието, докато Холанд обикновено се намираше в ъгъла с книга. За десетгодишни деца те ми харесваха достатъчно добре. Казвах, че родителите им са единствените здравомислещи в тази група. Имаха близнаци и спряха. Но днес голямата новина беше, че Крит и Блайт очакват бебе до Коледа.
Сега, когато вече знаех какво е секс, се ужасявах всеки път, когато някой друг от възрастните ни кажеше, че е бременна. Дали просто са правили много секс, или това е било случайност? Планирали ли са го? Уф! Не исках да мисля за това. Просто се радвах, че родителите ми изглежда са приключили с четирите си. Мисля, че след като имаше три поредни момчета, майка ми беше твърде нервна, за да опита отново. Нямаше да се сдобие с още едно като мен. Бях ѝ го казал и тя ми се беше изсмяла. После каза, че приличам повече на баща си, отколкото си мислех. Нямах нищо против да приличам на баща си. Приличах точно на майка си, или поне така казваше чичо ми Джереми всеки път, когато ме видеше:
– Плюеш на себе си, кълна се, Ева.
Това ме кара да се усмихвам, защото майка ми е красива.
– Здравей – казва дълбок глас и аз откъсвам поглед от разбиващите се в брега вълни и поглеждам към слънцето. Там определено има мъж, но аз не го разпознавам. Засенчвайки очите си, виждам, че той не само е мъж, но е и доста забележително красив. Изглежда малко по-възрастен от мен. Може би на петнайсет или шестнайсет.
– Хм, здравей – отговарям, без да знам какво да правя по този въпрос. Познавам всички в Морски бриз на моята възраст. Имам чувството, че съм роднина с повечето от тях.
Момчето седна до мен, но вместо да го направи по неловък начин като повечето хора, той се постара да изглежда готино. Освен това носеше дънки на плажа. Разбира се, беше есен и вятърът беше хладен, но все пак. Не погледнах дълго към черните му бойни обувки, които бяха супер страхотни.
– Наоколо ли живееш? – Попита той, като се облегна на едната си ръка и се обърна към мен. Изглеждаше толкова непринуден и уверен в себе си. Трябваше да е много по-възрастен от мен. Ел никога не би могъл да се справи с това и да изглежда толкова як.
– Да, през целия ми живот. Е, не през целия. Първите години живях в една ферма на около трийсет мили оттук. Но татко получи работа като треньор по бейзбол в колежа и се преместихме тук, за да сме по-близо. Плюс това, по-голямата част от семейството ми е тук. – Току-що бях споделила живота си с този човек. Той ме беше попитал дали живея тук, а не за историята на живота ми. Лицето ми стана горещо и аз погледнах встрани от него, молейки се просто да си тръгне. Но той не се засмя на глупостта ми.
– Аз съм на гости. Дядо ми сега живее тук. Премести се тук преди около шест години и отвори ресторант.
Обърнах се назад, за да го погледна, и цветът на сребристите му очи светеше. Едно момиче можеше да понесе само толкова много. Очи като тези имаха нужда от предупреждение с тях: Внимание: безумно горещите очи.
Една усмивка дръпна ъгълчето на устните му и осъзнах, че тези устни са също толкова впечатляващи, колкото и очите му.
– Каква е причината, поради която си тук и си мърмориш на нещо? – Попита той.
Лицето ми отново пламна в червено и аз отвърнах поглед от него. Този път той се засмя. Искаше ми се да заровя глава в пясъка и да го изчакам да остави лудото момиче на плажа на мира.
– Хей, съжалявам. Не исках да се смея. Просто си много сладка. С това изчервяване.
О, Боже, той ме нарече сладка. Това великолепно момче, което беше твърде възрастно за мен, ме смяташе за сладка. Дишай, Блис. Дишай. Ще припаднеш, ако не дишаш.
– Имаш ли име? – Попита ме той.
Изправих рамене и се опитах да не изглеждам като идиотката, като която се бях държала досега.
– Блис Йорк – съобщих му, сякаш попълвах някакъв формуляр. Съвсем делово.
Усмивката му се превърна в огромна. Начинът, по който очите му блестяха в онзи сребрист цвят, когато се забавляваше, направи това дишане, което се опитвах да правя, трудно.
– На колко години си? – Попита той, като ме изучаваше внимателно.
Сигурно си мислеше, че съм от глупавите десетгодишни деца. Бях сигурна, че дори Холанд би се справила с това по-добре от мен, а тя рядко разговаряше с когото и да било.
– Тринайсет – казах аз, като чаках да не ми повярва.
Той кимна, сякаш точно това си беше помислил.
– На колко години си? – Попитах.
– Четиринайсет – отвърна той.
Устата ми се отвори. Това момче с цялото си хладнокръвие беше само на четиринайсет?
Той се държеше толкова по-възрастен. Ел беше на тринайсет, като мен, и не беше толкова зрял. Освен това беше по-лесно да бъдеш с него, защото, макар че Ел имаше наистина хубава руса коса и красиви зелени очи, той си беше просто Ел.
– Изглеждаш изненадана – каза той с усмивка. – Не ти ли изглеждам на четиринайсет?
Преглътнах и се опитах да дишам отново. Когато очите на това момче бяха върху теб, тогава забравяш как да говориш или да правиш почти всичко.
– Аз, да, искам да кажа, не, искам да кажа… Просто изглеждаш по-възрастен от това. И се държиш по-възрастно. Не съм мислила, че… Мислех, че… Няма значение. Прекъснах бълнуването си и отново мислех да заровя главата си в пясъка.
Наистина имах нужда да си дам почивка. Наоколо нямаше момчета, които да приличат на него. Всяко момиче, което се сблъскваше с подобно … на … съвършенство, също би се изплашило. Тъмната му коса беше късо подстригана, но имаше нещо разхвърляно, с което върхът ѝ изглеждаше малко по-дълъг.
Той отново се засмя и аз отпуснах очи към пясъка.
– Ах, хайде, Блис Йорк. Погледни ме отново. Не исках да се смея, но ти ме караш. Не мога да си помогна.
– Ами, ти ме караш да се изнервям – изригнах аз.
– Изнервям? Защо?
Не исках да кажа на това красиво момче, че е красиво. Затова просто свих рамене.
– Блис! – Чу се гласът на Ел и аз се обърнах да погледна към „Фалко“, за да видя как Ел ми маха да се върна. Изправих се бързо и погледнах назад към момчето, което също се изправяше, но го правеше плавно, без тромавостта на моя опит да се изтърси. Последното нещо, от което имах нужда, беше Илай да каже на баща ми, че говоря с момче.
Татко щеше да си изгуби ума.
– Това гаджето ти ли е? – Попита момчето и този път се засмях.
– Ел? Е, не. Той е като мой брат… Не, братята ми ме побъркват. Той е по-скоро като мой братовчед. Или най-добър приятел. Родителите ни са близки.
Устата на момчето се сви в доволна усмивка, от която коленете ми отслабнаха. Трябваше да се върна при Фалко и Ел. Не знаех как щях да го направя, ако господин Великолепният продължаваше да ми се усмихва.
– Трябва да тръгвам – казах му аз.
– Ако си сигурна – отговори той.
Бях сигурна. Този човек беше олицетворение на готиния, но все още не беше срещал Кейдж Йорк. А и не искаше да го срещне.
– Аз, е, да. Родителите ми сигурно ме търсят.
Той се усмихна.
– Добре. Може би ще се видим отново, Блис Йорк.
Тогава ми хрумна, че нямам представа как се казва той. Беше ме забъркал в такава каша с това свое лице, че така и не попитах.
– Да, може би. Никога не си ми казвал името си.
Секси усмивката му се върна и той погледна към вълните, а после към мен. Наклони глава по онзи начин, по който правят момчетата по филмите и ти припадаш. Той го беше заковал и аз бях на път да припадна.
– Нейт Финли.