Част I
В началото беше мрак
Глава 1
Зле забравени
Преди 257 години
Копеле.
Копеле. Копеле. Копеле.
Това е грозна дума, която много мразя, най-вече защото не мога да избягам от нея.
Чувам я да се шепне под носа на хората, когато минавам. Виждам я в очите им, когато ме поглеждат. Усещам го в киселия дъх на градските хлапета, които обичат да ме бутат заради него. Кокалчетата на пръстите ми са набраздени от броя на случаите, в които ми се е налагало да се боря за честта си.
Но най-лошото е, когато хората я използват безразборно.
– Онова момче Флин пак се нахвърли върху сина ми.
– Кой?
– Знаеш, мършавото копеле.
– О, той. Да.
Думата е само на една-две крачки от роб. А аз трябва да нося титлата като значка на срама.
Насочвам се към пещерите на Арестис, проправям си път през тунелите, а трептящата свещ в ръката ми е единственият източник на светлина. Не че има значение. Виждам доста добре в тъмнината, независимо дали имам светлина или не.
Настроението ми се влошава, когато минавам през грубата врата на нашата къща. Дяволски син, който живее в най-лошия район на най-бедния плаващ остров в цялото кралство. Майка ми все още не се е прибрала от работата си като градски писар, така че се движа из къщата ни, като заменям нанизите от свещи с набавените от мен свещници.
През цялото време се чувствам зле.
Всяко капене на вода от тавана на пещерата, всеки полъх на хладен въздух, който се плъзга през безбройните тунели – всичко това ми се подиграва.
Дрън, дрън, дрън.
Грабвам цвеклото, което е сложено на масата, и го пускам в казана в кухнята ни. Едва след като наливам вода в сместа и след това запалвам огън под висящия котел, всъщност се отпускам достатъчно, за да разтъркам разцепените си кокалчета. По кожата има засъхнала кръв и не съм сигурен дали е моя или на някой друг.
Копеле.
Все още чувам името, изречено като подигравка, по пътя към дома от града.
Под пресните рани се крият стари. Дълго време ми се налагаше да защитавам гадната си титла. Разбира се, не е задължително да е гадно това, което ме изстреля. Понякога това са всички обиди, които се пораждат от думата.
– Никога няма да бъдеш нещо повече от майка си курвата. – Уличното хлапе ми беше казало това днес. Гласът му все още звучи в ушите ми.
– Беше грешно да го кажа.
– Следващият път, когато кажеш това – предупредих аз, – ще имаш няколко зъба по-малко, с които да работиш.
Тогава той не ми беше повярвал.
Вкарвам ръка в джоба на панталона си и докосвам малките, кървави зъби, които почиват там.
Той го прави и сега.
Зад мен се отваря входната врата и влиза майка ми. Без да се приближавам до нея, знам, че мирише на стар пергамент, а пръстите ѝ са изцапани с черно мастило.
„Писарят вика думи и кърви с мастило“, казваше ми тя, когато бях малък и не знаех по-добре. Мислех, че е вярно, че това е част от нейната магия. Това беше преди да разбера наистина какво е магия – и какво не е.
– Дезмънд – казва тя и ми се усмихва изтощено – липсваше ми.
Кимвам рязко, без да вярвам, че мога да говоря.
– Свърши ли четенето си? – Пита тя.
Може би сме най-бедните феи, които съществуват в този безбожен свят, но Лариса Флин ще похарчи и малкото трудно спечелени пари за книги. Книги за царства, които никога няма да видя, и за хора, които никога няма да срещна. Книги за езици, които никога няма да проговоря, и обичаи, които никога няма да преживея. Книги за живота, който искам, но никога няма да живея.
И под нейния покрив трябва да науча всичко, което е на страниците им.
– Какъв е смисълът? – Питам, отказвайки да призная, че всъщност съм чел, защото не мога да не се връщам към тези проклети книги ден след ден, решен да променя живота си. Нашия живот.
Очите на майка ми се насочват към свещите.
– Дезмънд. – Гласът ѝ се снишава, докато ме наказва нежно: – Кого измами този път? – Поглежда ме с безсмисления си поглед, но очите ѝ блестят палаво.
Колкото и да се преструва, че не одобрява сделките, които сключвам, тя деликатно ги насърчава. А в друг ден бих могъл да кажа нещо, за да я подмамя още повече. Защото през повечето дни ми е приятно да ѝ помагам.
– Има ли значение? – Казвам, като се спирам над малкия казан, който разбърквам. Мириша на цвекло, а дрехите ми са оцветени в червеникаво-лилаво, където сокът се е пръснал върху мен. Отказах се от прилична храна, за да разменя тези свещи. Следователно, цвекло за вечеря.
Трябва да съм благодарен. Винаги можеше да е по-зле. Има нощи, в които си лягам с пълен ум, но с празен корем. А на сутринта се събуждам с пясък в очите и между пръстите на краката, сякаш съм любимият проклетник на Пясъчния човек, и целият кошмар започва отначало.
Мразя бедността. Мразя чувството, че имаме право на най-лошото, което това царство може да предложи, само защото… Но най-много от всичко мразя да ми се налага да правя трудни избори. Книги или храна? Да уча или да ям?
– Това дори нямаше да е проблем, ако просто ми позволиш да използвам малко магия – казвам аз.
Чувствам как силата ми гори под кожата и под пръстите ми и чака да я призова.
– Няма магия.
– Мамо, всички ни смятат за слаби. – Най-силните феи владеят най-много магии, а най-слабите – най-малко. Всички, които са ме срещали, вярват, че съм една от онези бедни, редки души, родени изцяло без нея.
Без баща, безсилна фея. Освен роби, това може би е най-лошата съдба за човек, който живее в тези царства.
Лошото е, че имам много магия и сега, толкова близо до пубертета, я усещам като буря във вените си. Изискват се все по-големи усилия само за да я обуздая.
– Никаква магия – повтаря тя, поставяйки чантата си до разнебитената ни маса, преди да поеме разбъркването от мен.
– Значи трябва да имам сили, но никога да не ги използвам? – Казвам разпалено. Това е стара, белязана наша битка. – И трябва да чета, но никога да не говоря за знанията си?
Тя посяга към ръката ми и прокарва палеца си по кокалчетата на пръстите ми.
– И трябва да имаш сила, без да злоупотребяваш с нея – добавя тя. – Да, сине мой. Бъди смирен. Говори, но повече слушай. Управлявай магията и ума си.
Което ми оставя само моите мускули. Дори и това, че тя ще ме накара да се скрия от света.
– Наричат ме копеле – измъквам се аз. – Знаеш ли това?
Очите ѝ се разширяват почти незабележимо.
– Наричат ме копеле, а теб – курва. Затова кокалчетата ми винаги са окървавени. Аз се боря за твоята чест. – Гневът ми започва да надделява, което е проблематично. А под покрива на майка ми трябваше да живея по две строги правила: първо, никога не трябва да използвам магията си, и второ, трябва да контролирам темперамента си. В първото съм приличен, а във второто – ужасен.
Тя се обръща към нашата тъжна тенджера с цвекло.
– Ти не си копеле – казва тя, толкова тихо, че едва я чувам над бълбукащия казан.
Но го чувам.
Сърцето ми почти спира.
Не съм… копеле? Не съм нечестив? Цялата ос на вселената ми се измества за миг.
– Аз не съм копеле?
Бавно очите ѝ се преместват от тенджерата обратно към мен. Кълна се, че виждам проблясък на съжаление. Тя не искаше да ми каже.
– Не – казва тя накрая, а изражението ѝ става решително.
Сърцебиенето ми започва да се ускорява застрашително и изпитвам странното желание да не ѝ вярвам. Това е разговор, за който сядаш и разговаряш със сина си; не го подхвърляш случайно в разговора.
Взирам се в нея в очакване на още нещо.
Тя не казва нищо.
– Наистина? – Натискам я.
Тя поема треперещ дъх.
– Да, Дезмънд.
Нещо, което ужасно много прилича на надежда, ме връхлита. Копелетата живеят трагично. Синовете живеят в саги. Всички книги на майка ми са много ясни по този въпрос.
Аз съм син на някакъв мъж. Негов син. Мъжката гордост ме връхлита, макар че бързо е потушена от реалността. Аз все още съм момчето, отгледано от самотна майка, и съм живял без баща. Може би не съм копеле, но светът все още ме възприема като такова, а като знам любовта на майка ми към тайните, светът ще продължи да ме възприема като такова и след днешния ден.
– Той умря ли?
Как? Как животът ни стигна дотук?
Тя поклаща глава и отказва да ме погледне.
– Тогава той ни изостави.
– Не, сине мой.
Какъв друг отговор ми остава?
Единственият, който ми идва наум, ме кара да разглеждам внимателно майка си, моята трудолюбива майка, която пази много, много тайни и която ме е научила да правя същото.
– Ти го остави – заявявам аз. Разбира се. Това е единственият логичен отговор, който ми остава.
Тя се намръщва, все още отказвайки да ме погледне, и там е моят отговор.
– Ти го напусна и ме взе със себе си.
Чувствам се така, сякаш някой е подредил камъни в стомаха ми. Това усещане за загуба е почти непоносимо, най-вече защото не знаех, че изобщо имам какво да губя.
– Кой е баща ми?
Майка ми поклаща глава.
Това е от онези откровения, за които не би трябвало да ми се налага да вадя зъби, за да ги получа.
– Кажи ми. Дължиш ми го. – Чувствам как магията ми забива под кожата ми, молейки се да се освободи. Едно име е всичко, от което се нуждая.
Тя отново поклаща глава, а веждите ѝ са смръщени.
– Ако изпитваш някаква любов към мен, тогава ще ми кажеш кой е той. – Тогава ще мога да го намеря и той ще може да ме обяви за свой син, а всички онези деца, които ме наричаха копеле, ще разберат, че имам баща …
Магията ми се натрупва и натрупва. Усещам как пълзи нагоре-надолу по гърба ми, как се притиска към кожата там.
– Няма да ти кажа, защото те обичам – казва тя, а гласът ѝ се повишава от вълнение.
Това е мястото, където трябва да се откажа от темата. Но става дума за баща ми, за цялата половина на моята личност, която е липсвала през целия ми живот. Тя се отнася към този разговор така, сякаш няма значение.
– Какъв отговор е това? – Казвам горещо, а раздразнението ми се превръща в гняв. Силата ми става неистова при вкуса на разгорещените ми емоции. По-силно се притиска към гърба ми, превръщайки се в сърбеж.
– Дезмънд – казва тя рязко – ако знаеш истината, тя може да те убие.
Сърцето ми бие по-бързо. Остър, остър натиск в гърба ми!
Кой е баща ми? Трябва да знам!
– Ти си тази, която винаги дрънка за това, че трябва да се образовам – хвърлям се към нея. – Че „знанието е най-острото острие“ – казвам аз, цитирайки я. – И въпреки това все още не искаш да ми кажеш самоличността на баща ми. – Думите ми избухват и с тях усещам как кожата на гърба ми поддава.
Въздъхвам, когато плътта се разделя и магията ми си пробива път от мен. Налага се да се наведа от силата на удара, като опирам ръката си на близкия плот.
Крилата ми поникват, мисля си отдалеч. Гърбът ми пулсира, изтръпвайки от магията ми, и това не е съвсем болка, но не е и съвсем приятно. Силата ми ме поглъща, помрачава зрението ми и кара тялото ми да се тресе.
Не знаех, че ще е така.
По-скоро усещам, отколкото виждам, че майка ми се отдръпва от котела, за да ми обърне цялото си внимание. Това е моментът, в който получавам словесен шамар. И тогава формата ѝ се сковава, докато ме възприема.
Дишам тежко между вълните на магията.
Защо точно сега трябваше да ми поникнат крила?
Дърпат се на гърба ми и би трябвало да са тежки, но магията ми ги прави плаващи, приблизително толкова, колкото биха тежали, ако бях потопен във вода.
Примигвам, опитвайки се да фокусирам стаята. Зрението ми се изостря за миг и виждам ясно майка си.
Очите ѝ са широко отворени, докато се взират в крилата ми. Тя прави колеблива крачка назад, като едва не се блъска в нагорещения котел.
– Имаш неговите крила – казва тя и звучи напълно ужасена.
Формата ѝ се изплъзва от фокуса и вниманието ми неволно се насочва навътре. Боря се с това, решен да довърша разговора.
– Чии крила? – Казвам, като гласът ми звучи много далечно за собствените ми уши. Имам чувството, че се намирам в друга стая. Магията ми пулсира та-та-та, та-та-та, та-та-та вътре в мен.
Не чувам отговора ѝ и не съм съвсем сигурен дали това е така, защото тя така и не проговори, или просто не го чух през шумоленето на силата, оглушила ушите ми.
– Кажи ми и ще се закълна в Неумиращите богове никога да не казвам.
Силата ми започва да отслабва, а мракът се изчиства от погледа ми. Разпознавам майка си и тя ме поглежда със същия съжалителен поглед, с който ме гледат всички жители на града.
– Сине мой, това не е обет, който можеш да изпълниш – казва тя тихо и гласът ѝ се пречупва. Ужасът и съжалението ѝ отстъпват място на по-безнадеждно изражение, нещо, което много прилича на опустошение.
Тя няма да ми каже – не и днес, а от изражението ѝ се вижда, че вероятно няма да го направи скоро. Тя ще ме накара да търпя подигравките и обидите още години наред! И всичко това, за да може да ме приюти. Сякаш съм беззащитно бебе!
Гневът ми се надига бързо в мен, повличайки след себе си и силата ми.
– … Вече си мъж…
Аз съм. Крилете ми са достатъчно доказателство за това. Крилете ми и магията ми, последната от които се натрупва върху себе си, затъмнявайки отново погледа ми. Крилете ми се размахват, толкова големи, че не мога да ги разгъна напълно в тесните ни помещения.
Твърде много магия.
Клатушкам се на краката си. Гневът ми усилва силата ми, а силата ми на свой ред усилва гнева ми, достигайки до някакво неуловимо кресчендо.
Не мога да го контролирам.
Частица от секундата преди да загубя контрол, знам, че магията ми е твърде голяма за тялото ми и твърде силна за волята ми.
И тогава бурята, попаднала в капана на вените ми, вече не е в капана.
– Кажи ми. – Гласът ми избухва, а силата ми се разпръсква из стаята. Масата ни за хранене се плъзга по пода, столовете падат. Кухненските прибори, окачени над котела ни, сега летят из стаята, а грубите ни каменни чинии се разбиват в далечната стена.
Свидетелство за силата на майка ми е, че моята сила успява да я накара да се препъне само няколко метра назад. Тъмната ми сила се увива около нея. Всъщност мога да я видя, като пипала от мастилен дим.
Веднага щом пусна магията си навън в стаята, тя разхлабва хватката си върху мен. Отново мога да мисля ясно.
Ужасът замества гнева. Никога не съм говорил така с майка си. Никога силата ми не се е изплъзвала – макар че никога не съм усещал силата си толкова голяма.
Все още виждам магията си пред себе си. Тя обикаля около гърлото на майка ми и прониква в кожата ѝ.
Чувствам се зле, докато гледам как гърлото ѝ работи.
Какво съм направил?
… Нима не знаеш? …
… Не го ли усещаш? …
… Ти си я принудил да отговори…
Костите на боговете. Сега го усещам, като фантомен крайник. Магията ми си проправя път през системата на майка ми, изтръгвайки тайната от нея.
Нещо трепва в очите ѝ, нещо тревожно, нещо, което ужасно много прилича на страх.
Страх от мен.
Гърлото ѝ се свива, докато се бори с думите. Но накрая губи.
– Баща ти е Галехар Никс.
Назад към част 1 Напред към част 3
