Аманда и Престън от „Само за сега“
АМАНДА
Когато бях на шестнайсет години, бях сигурна, че никога няма да обичам някого толкова, колкото обичах Престън Дрейк. Разбира се, той беше най-добрият приятел на брат ми и ме виждаше само като дете, но аз го обичах. Всеки мой сън беше свързан с Престън. Въпреки че беше основен играч и флиртуваше с всички жени, аз го обичах. Нито веднъж не съм си помисляла, че мога да обичам мъж толкова, колкото обичах Престън Дрейк.
И бях права. Дори на шестнайсет години бях толкова много права.
След три дни трябваше да се омъжа за мъжа, когото обичах през последните седем години.
Сълзите изгаряха очите ми, докато прокарвах пръсти по белия сатен на роклята, която бяха ушили специално за мен. За нашия специален ден. Денят, за който бях мечтала много преди Престън Дрейк да ме обикне.
– Аманда? – Попита Уилоу, когато вратата на спалнята ми се отвори. – Добре ли си?
Започнах да кимам, но после казах:
– Не.
Ръката ѝ легна на рамото ми.
– Това, което си видяла… Мисля, че това текстово съобщение беше нещо, което той трябва да има възможност да обясни. Щом Маркъс го намери, ако той преживее това, тогава трябва да поговориш с него, скъпа. Не отменяй всичко още сега. Дай му шанс, ако не е в болницата, да се обясни.
Не исках Маркъс да го нарани. Дори след като видях онзи текст в телефона на Престън. Той беше оставил мобилния си телефон в колата, когато го закарах този следобед, след като бяхме направили последната му проба на смокинга.
Грег:
На същото място. Готов да бъдеш прецакан също толкова силно, колкото го направи последния път. Путката ми е цялата мокра.
Бях седнала в колата и се взирах в текстовото съобщение от Грег, с когото знаех, че работи. И последният път, когато проверих, беше мъж. На два пъти почти бях набрала номера, но не успях да го направя. Проверих другите му контакти и открих друг Грег, но това беше различен номер. Единственото обяснение беше, че е използвал името на Грег, за да запази телефонния номер на някаква… някаква… уличница. Отново се почувствах зле.
– Просто не мога да повярвам в това. Мислех, че… Искам да кажа, той се държи така, сякаш ме обича. Винаги е с мен. Никога не ми е намеквал…- Замълчах, загледана в сватбената си рокля.
– Той те обожава. Ето защо този текст няма никакъв смисъл. Така че просто си поеми дълбоко дъх. Да изпием по чаша вино. Можеш да се върнеш при мен, ако не искаш да останеш тук.
Бях останала в апартамента, в който живеех с Престън, в очакване той да се прибере. Той трябваше да работи тази вечер. Маркъс веднага беше тръгнал след него. Уилоу се беше обадила на Дуейн и Рок и ги беше предупредила да тръгнат след Маркъс. Тя се страхуваше, че той ще убие Престън.
– Просто не виждам как може да има обяснение за това – казах аз, сядайки на шезлонга до мен.
– Ако се обадиш на номера, може би това ще отговори на въпроса ти. Може би Грег… се е шегувал…- Тя се отдръпна.
Това не беше правдоподобно. Но не беше правдоподобен и фактът, че Престън ми изневеряваше. Той ме обичаше.
– Обаждам се на номера. Трябва да има обяснение. Трябва да го разберем, преди брат ти да убие годеника ти – каза Уилоу и взе телефона от леглото, където го бях изпуснала и оставила.
Тя натисна номера и го поднесе към ухото си. Гледах я, затаила дъх. Когато очите ѝ се разшириха, стомахът ми спадна, а гърдите ми сякаш се взривиха.
– Коя си ти? – Попита тя, преминавайки от изненада към гняв. – Коя Джил? . . . Уилоу Харди. А сега отговори на въпроса ми. – Уилоу се мръщеше. – Откъде познаваш Престън Дрейк? – Уилоу затвори очи и прокле. – Тя затвори слушалката.
Не можех да говоря. Или да дишам. Или да мисля. Наведох се и се хванах за коленете, като исках да се събудя от този кошмар. Това трябваше да е така – това трябваше да е кошмар. Ужасен сън.
– Тя се казва Джил Вик. Тя беше в клуба. Чух Джакдаун да свири на заден план.
Джил Вик. Това не беше Грег. Беше Джил Вик.
Не познавах Джил Вик. Не познавах никого с фамилията Вик.
О, Боже, исках да изкрещя, но не можех да дишам достатъчно, за да изкрещя.
– Опитвах се да остана позитивна по отношение на това, но сега се надявам Маркъс да му набие задника – каза Уилоу и хвърли телефона обратно на леглото.
– Ще се женим – казах аз и погледнах към Уилоу. – Събота. Щяхме да си обещаем, че ще бъдем вечни един на друг. Не разбирам.
От мен се изтръгна ридание, а аз се свих на шезлонга и дадох свобода на болката в гърдите си. Трябваше да направя нещо, преди напълно да се разкъсам на две.
– Съжалявам, скъпа. Много съжалявам. – Уилоу седеше до мен и се опитваше да ме успокои, но това не помогна. Нищо никога нямаше да помогне. Не можех да се справя с това. Щях да бъда сломена за цял живот.
ПРЕСТЪН
След като екипът на Дуейн, който работеше по апартамента на източния плаж, си тръгна, аз минах през него и се уверих, че нещата са изключени от електрическата мрежа, а скъпите вещи са заключени. Това беше почивната вечер на Дуейн.
Когато ме привлече преди няколко месеца, се съгласих да поема част от задълженията му, за да може да се прибере при семейството си. Скоро щях да си взема отпуск за една седмица за медения си месец, така че му дължах допълнително време тази седмица. Той не го изискваше, но аз чувствах, че е правилно да постъпя така. Беше ме наел веднага щом можеше да ми даде работа, която да плаща толкова, колкото плащаше моята работа на бияч.
Мразех да работя през нощта и той го знаеше. Това беше решило проблема ми. Вкъщи имах годеница, до която исках да се сгуша гол в леглото си. И да се чукам. Много и много чукане. С усмивка събрах боклуците, които бяха останали, и се отправих към контейнера за смет. Тези момчета бяха прасета. Оставяха празни бутилки от кока-кола и торбички от чипс навсякъде. Каква беше голямата работа с почистването на тези боклуци?
Фарове осветиха празния паркинг, последвани от втори комплект фарове, а след това и от трети. Какво, по дяволите? Дали на паркинга се готвеше парти, което трябваше да спра? Просто исках да се прибера у дома при Манди.
Глупави тийнейджъри.
Затворих капака на контейнера за боклук, обърнах се и тръгнах към фаровете, когато вратата на колата се хлопна и чух Маркъс да крещи името ми. Объркан, спрях на пътя.
– Ти, мамка му, ще те убия – изръмжа Маркъс и аз осъзнах, че нещо сериозно не е наред. Маркъс беше най-добрият ми приятел и след няколко дни щеше да ми стане зет. Това шега ли беше?
– Престън, отдръпни се, по дяволите! Маркъс, спри и първо го попитай, преди да извършиш убийство. – Гласът на Рок долетя от тъмнината.
– Той е прав, Маркъс. Остави го първо да говори. Ако се прецака, всички ще го пребием до крак – извика Дуейн.
Чух схватка и Маркъс да крещи, докато Рок изискваше да се успокои.
Измъкнах се от фаровете, които ме заслепяваха, и тръгнах към тях. След като отделих светлините от очите си, видях тримата си най-добри приятели в нещо, което приличаше на спор. Маркъс размахваше ръце и крещеше, че ще ме убие, а Рок и Дуейн го задържаха.
– Мога ли да попитам защо, по дяволите, искаш да ме убиеш? – Попитах, опитвайки се да разбера какво е предизвикало тази степен на гняв у обикновено спокойния Маркъс.
– Ебаваш ли се с Аманда? – Попита Дуейн със злоба.
Какво, по дяволите?
– Не! Майната му НЕ! Защо изобщо си мислиш това? Затова ли си е изгубил ума? Той си мисли, че съм се ебавал с Манди? Моята Манди, която обожавам повече от собствения си живот? Нали се сещаш?
– Казах ти, че не го е направил. Има обяснение, Маркъс. Успокой се, по дяволите, и го остави да говори – каза Рок и дръпна ръцете на Маркъс назад, докато Маркъс се взираше в мен. Част от яростта му беше изстинала, докато ме изучаваше.
– Остави ме. Първо ще го оставя да говори. Но по-добре да има шибани доказателства! Разбираш ли ме? ШИБАНО ДОКАЗАТЕЛСТВО!
Дуейн се отпусна върху него. Но Рок не го пусна.
– Обещай, че ще го оставиш да говори. Аманда ще иска да е жив, ако не е направил нищо лошо – каза Рок.
– Кълна се. Пусни ме – изпъшка Маркъс, като се отскубна от разхлабената хватка на Рок.
После тръгна към мен, а Рок отново беше върху него.
– Искам само да го попитам! – Изръмжа Маркъс.
– Тогава го направи на няколко метра разстояние между вас – отвърна спокойно Рок.
– Добре – изкрещя той и отново се дръпна на свобода, а очите му бяха толкова пълни с болка и ярост, че дори не бяха на Маркъс. Никога не го бях виждал такъв. Дори и тогава, когато беше разбрал, че се срещам с Аманда.
– Днес си оставил телефона си в колата на Аманда. Получил си съобщение от Грег – каза Маркъс с отвращение. – Но Грег няма путка, която можеш да намокриш. Така че Аманда се обърка от това и разбра, че Грег, с когото си работил, е в телефона ти, но с друг номер.
– Чакай. … какво? – Той говореше за мокри путки и за Грег от работата. Нищо от това нямаше смисъл.
– Имаш ли номер на жена, която маскираш като номера на Грег в телефона си, защото я чукаш зад гърба на Аманда? – Попита Дуейн.
– ПО ДЯВОЛИТЕ, НЕ! – Изкрещях, ядосан, че изобщо можеха да си помислят това.
– Знаех, че не ѝ изневерява – каза Дуейн и вдигна ръце, сякаш винаги е прав. Този път беше прав. Много дяволски прав.
– Тогава имаш да обясняваш сериозно, защото току-що получих съобщение от Уилоу. Тя се е обадила на този номер на телефона ти и е отговорило момиче на име Джил Вик. Била е в „Лайв Бей“. Уилоу чувала как на заден план свири Джакдаун. Когато я попита откъде познава Престън Дрейк, момичето и затворило телефона – каза Маркъс, като не звучеше толкова ядосано, а по-скоро като че ли се нуждаеше от доказателства.
– Манда мисли ли, че съм ѝ изневерил? – Попитах, като погледнах тримата.
– Разбира се, че мисли! Тя е шибана развалина! – Отвърна Маркъс, като отново повиши глас, сякаш щеше да избухне. Сега всичко това придобиваше смисъл. Аманда… Трябваше да стигна до нея. Ебаси. Тя ще бъде съкрушена.
– Трябва да отида да говоря с Манди. Сега – казах, като се промъквах покрай тях.
– НЕ! Първо ще отидеш с нас в Лайв Бей. Ще намерим тази Джил Вик и ще разберем защо, по дяволите, името ѝ е в телефона ти под „Грег“ – каза Маркъс, протегна ръка и ме хвана за ръката.
Обичах този човек, но той нямаше да ме накара да оставя Аманда да си мисли още една проклета минута, че съм ѝ изневерил. Майната му на това!
– АЗ. ОТИВАМ. ПРИ. АМАНДА.
– Добре, виж. Ще отида с теб в Лайв Бей – каза Дуейн на Маркъс. – Знам, че си ядосан, защото Аманда е толкова разкъсана, но той трябва да стигне до нея, за да оправи това. Тя има нужда от него, за да поправи това. Ние ще отидем да разберем коя, по дяволите, е Джил Вик.
Освободих се от Маркъс и изтичах до джипа си. Когато дръпнах вратата, си спомних къде бях чувал това име преди. – Джил Вик е онази брюнетка от „Лайв Бей“ с големите изкуствени цици и розовите връхчета в косата. От месеци сервира на масата ни. Просто я игнорирам и тя си тръгва.
– Аз я познавам! Миналата седмица заради нея си поискал друг сервитьор – каза Дуейн и щракна с пръсти.
Кимнах.
– Да. Ето откъде знам името ѝ. Рик ми го каза, когато отидох и го помолих да я държи далеч от масата ми до края на живота ми.