Глава 41
Притисната в обятията на Дез усещах как ръцете му галят крилата ми. Никога не съм била почитателка на прегръдките след секс, но това беше преди „Търговецът“ да стане мой. Сега установявам, че всъщност го ценя много.
Цветята и водата се върнаха във вазите си, но сега над нас висят дебел пергаментен лист и пет отделни четки, които рисуват едновременно. Нямам представа откъде Дез е намерил четките, пергамента или петте малки керамични съдчета с боя, които стоят на страничната масичка до леглото.
Точно както когато за пръв път започна да прави изкуството си за мен, аз съм напълно очарована.
Картината бързо напредва, макар че ми отнема минути, за да разбера какво точно представлява изображението. Накрая обаче осъзнавам, че гледам пера, много, много преливащи се пера.
– Рисуваш крилата ми, – прошепвам аз.
– Ммм, – казва той в отговор и отново прокарва ръка по тях.
Една от четките за боядисване се отдалечава от пергамента и се понася надолу към страничната маса до мен. Тя потапя косъмчетата си в едно от съдчетата с боя и след като е покрита с черна боя, се понася нагоре и по тялото ми.
Преди да се върне обратно към пергамента, кълбо от боята попада на рамото ми.
– Дез!
Той се смее, напълно наясно с това, което току-що се е случило.
– Направи го нарочно!
– Може би – казва той уклончиво с усмивка в гласа.
Повдига ръката си към рамото ми и с палеца си втрива боята в кожата ми.
Вдишвам миризмата му, неговия аромат, смесен с моя.
– Мисля, че трябва да прескочим повече събития – прошепвам аз.
Той обръща лицето си към мен, а устните му докосват челото ми.
– Това – казва той – е абсолютно брилянтна идея.
Усмихвам се леко, докато прокарвам пръсти по гърдите му, където потта му все още ги облива. Рисувам вихри по кожата му, преди да продължа, като докосването ми проследява татуировките, които се простират по ръцете му. Един ден ще запомня рисунките наизуст.
Той довършва картината мълчаливо, двамата гледаме как тя се завършва. След като е завършена, тя и четките се спускат на страничната масичка.
– Имам тайна, която да споделя – промърморва Дез, а устата му е притисната близо до косата ми.
В миналото той е споделял тайни, но само след подканяне. За да предложи такава… Когато го направи по-рано през деня, докато ме лекуваха, си помислих, че е еднократно събитие, целящо да ме разсее от ситуацията. Но сега е възможно той просто да се отваря повече за мен, да ми се доверява повече.
Навеждам глава, за да го погледна.
Ако преди минути той беше безгрижен и доволен, сега изглежда мрачен.
– Когато затворя очи, виждам само формата на лицето ти и яркостта на усмивката ти. Ти си звездите в моето тъмно небе, херувимче.
Това изобщо не е това, което очаквах да излезе от устата му. Откривам, че сърцето ми просто не е достатъчно голямо, за да побере всичко, което изпитвам към този мъж.
Дез преглъща внимателно.
– Ние с теб имаме много общи трагедии. Майките, които са починали твърде рано. Ужасни бащи…
Той каза нещо подобно преди дни.
Той си поема дълбоко дъх.
– Баща ми беше убил всичките си наследници, когато майка ми откри, че е бременна – започва Дез. – Тя избяга от двореца, преди някой друг да открие този конкретен факт.
– Кралството просто смяташе, че тя е изоставила краля си – достатъчно тежко престъпление. И това прегрешение не останало незабелязано. От всичко, което научих, майка ми е била любимата наложница на баща ми. Това сигурно е накърнило егото му.
– Той прекара години в издирването ѝ, но тя беше направила кариера като шпионин; знаеше как да се крие.
– Тя ме отгледа в Арестис, криейки истината за нашата самоличност и степента на нашата власт от света.
– Свърши добра работа, за да ни скрие, но… аз ни разкрих. – Той казва това с такава вина.
– Щом разбра за съществуването ни, баща ми дойде за нас и я уби.
Усещам как ужасът свива гърлото ми.
Очите на Дез са отдалечени, сякаш вижда как споменът се развива отново и отново. Той прокарва ръка по лицето си.
– Бях на петнайсет, когато видях как майка ми умира.
Дори не мога да си представя …
– Дез, много съжалявам.
Дали някога в историята на света едно извинение е направило подобна ситуация по-добра? И все пак не мога да не го кажа.
Той примигва няколко пъти, изваждайки се от миналото.
– Убих баща си.
Погледът ми се насочва към него. За няколко секунди не дишам.
Дез … убил баща си?
Толкова много емоции се надигат. Изненада, ужас, страх… роднинска връзка.
Ние с теб имаме много общи трагедии.
Сега разбирам. И неговият, и моят баща са загинали от нашите ръце. Това ме кара да се чудя наново какво е видял в първия ден, в който ме е срещнал. Винаги съм предполагала, че моята поквара трябва да го е шокирала малко. Не съм си представяла това.
– Случайно ли беше? – Питам го.
Той се смее.
– Не – казва той, гласът му е горчив, – беше съвсем умишлено.
Кожата ми настръхва.
– Защо ми казваш това?
Ръката му се плъзга около талията ми, придържайки ме до него.
– Понякога те виждам и миналото е живо. То се наслагва върху това кой си и какво правиш. – Той ме притиска по-силно, почти до болка. – Припомням си собствените си стари рани и усещам… усещам как отмъщението ми се надига.
– Не мога да променя миналото си, не мога да променя и твоето. Не мога дори да спра да те наранява… но мога да накарам другите да изкупят болката ти. – Той изрича последната част толкова тихо, толкова злобно, че ме побиват тръпки.
Това е предчувствие.
– За какво мислиш, Дез? – Питам го. Защото ми е ясно, че той замисля нещо.
Той ме поглежда, а сребърната му коса и сребърните му очи изглеждат по-неземни от всякога.
– Нищо, херувимче. Нищо.
Назад към част 40 Напред към част 42
