Аби Глайнс – Морски бриз – Заради Лоу – книга 2 – част 24

Глава 24

Маркъс

Бях виждал мигове на Уилоу в бара. Тя никога не идваше за дълго. Обикновено беше, защото беше на работа и се нуждаеше от нещо от склада. Винаги се усмихваше. Беше приятелски настроена. Това беше всичко. Да я търся се беше превърнало в единственото ми занимание. Започнах да се чудя дали не се превръщам в преследвач. Единственото нещо, което ме държеше в ред, беше, че тя не е с друг мъж. Тя рядко беше с Кейдж. Живееше с него, но той не беше често там, както бях чувал. Очевидно наваксваше изгубеното време.
Огледах нервно ресторанта в търсене на Лоу. Трябваше да си намеря място в нейната секция, преди да излезе в трапезарията. В противен случай имаше голяма вероятност тя да накара хостесата да ме настани някъде другаде. Последвах ниската брюнетка обратно до кабинката, за която ме увери, че е на Уилоу тази вечер.
– Лоу трябва да е при теб след малко – стресна ме високият глас на момичето.
Кимнах:
– Благодаря – и бързо заех мястото си, като поставих малкия пакет, който бях донесла със себе си, на седалката, за да не се вижда. Не исках тя да има възможност да го откаже. Възнамерявах да го оставя на масата, когато си тръгвам. По този начин, ако беше решила да отхвърли подаръка ми, щеше да и се наложи първо да ме намери.
Тя пристъпи зад ъгъла, гледайки надолу към малкия блок в ръката си. Зад ухото и беше затъкнат молив, а косата и беше прибрана в небрежен кок на тила. Толкова много ми липсваше. Гледах я как вдига глава. Онези големи изразителни зелени очи, които преследваха сънищата ми, се втренчиха в мен и тя се запъна. Желанието да скоча и да отида да я докосна беше непоносимо. Принудих се да остана на мястото си, но очите ми я погълнаха, докато тя се овладя и продължи към моята кабина.
– Маркъс – каза тя и се усмихна нервно.
– Здравей, Лоу – отвърнах аз. Сладкият мирис на мед, който се носеше от нея, изпълни малката кабина.
– Чакаш ли някого?
Поклатих глава и се усмихнах:
– Не. Само аз съм.
Облекчението на лицето и ми вдъхна надежда.
– О, добре. В такъв случай, какво да ти предложа за пиене?
– Бих искал малко сладък чай, моля.
Уилоу посегна към молива, затъкнат зад ухото ѝ, и бързо го записа. Никога досега не бях я виждала да записва поръчки за напитки. Можеше ли присъствието ми да я разтревожи дотолкова, че да и се наложи да запише сладък чай? Боже, надявах се да е така.
– Добре, веднага ще се върна – тя ми се усмихна, без да погледне в очите, бързо се завъртя и се отправи директно към кухнята. Не се спря на нито една от другите си маси, за да ги провери. Уилоу се нуждаеше от момент. Заради мен. За първи път от седмици насам успях да си поема дълбоко дъх. Само може би можех да я достигна отново. Тези проклети дебели стени, които беше издигнала около сърцето си, ме ужасяваха.

Уилоу

Мога да го направя. Мога да го направя. МОГА да го направя.
– Добре ли си, Лоу? – Попита ме Сет, спирайки до мен с поднос с напитки.
– Е, да, добре съм. Просто имах нужда от глътка въздух – принудих се да се усмихна още веднъж и посегнах към сладкия чай, който бях приготвила за Маркъс.
Сет кимна и се върна през вратата в трапезарията. И аз трябваше да направя същото. Прокарах ръка през косата си и изгладих престилката си, след което извъртях очи към нелепото си поведение. Това беше Маркъс. Той беше разбил сърцето ми. Не ме интересуваше какво мисли за мен. Външният ми вид нямаше никакво значение.
Върнах се обратно в трапезарията и се спрях на другите си маси, за да ги проверя. Трябваше да взема още една бутилка сос тартар, чаша вода и няколко лимона. А в ръцете ми все още беше питието на Маркъс. Трябваше да приключа с това.
Той се беше облегнал назад в кабината и ме наблюдаваше, докато се приближавах. Бях усетила погледа му върху себе си, докато проверявах другите клиенти. Цяло чудо беше, че не се спънах и не паднах от нервната си реакция на вниманието му.
– Ето ти го – поставих чая на масата пред него. – Готов ли си да поръчаш?
– Черният групер звучи добре – отговори той. Искаше ми се да се свия в скута му. Колко нелепо беше това? Само като го чух да говори, ми се прииска да го докосна и да усетя ръцете му отново около себе си. Уф!
– Не препоръчваш ли това?
Изтръгнах се от вътрешната си мания и го погледнах:
– А?
Маркъс ми се усмихна и вътрешностите ми се побъркаха.
– Мръщиш се. Чудех се дали не съм поръчал нещо погрешно?
Лицето ми моментално се затопли и аз поклатих глава, взирайки се в таблото за поръчки в опит да скрия изчервяването си.
– О, не. Това е наистина добро. Груперът е хубав и пресен.
– Предлагаш ли да опитам тези пържени картофи от сладки картофи?
– Ами, те са различни, ама може би трябва да се спреш на обикновените картофки.
Маркъс кимна и ми подаде менюто:
– Тогава обикновените картофки.
Протегнах ръка, за да взема менюто му, и се преборих с желанието да го погледна. Знаех, че ме наблюдава. Ако вдигнех глава, очите ни щяха да се срещнат. Все още не бях толкова силна. Може би някой ден щеше да стане. Но ми трябваше време. Подхлъзнах менюто под мишницата си и забързах към кухнята. Имах нужда от още една глътка въздух.
След като връчих на Маркъс сметката му, отново се върнах на безопасно място в кухнята. Облегнах се на задната стена зад индустриалната съдомиялна машина и изпуснах разочарован стон. Това си беше истинско мъчение. Маркъс беше приятелски настроен и разговорлив. Беше наблюдавал всяко мое движение, сякаш бях най-очарователното нещо, което някога е виждал. Бях кълбо от нерви. На два пъти момичета, които не познавах, но очевидно го познаваха, се бяха приближили до него и бяха направили всичко възможно, за да го склонят да излезе да танцува с тях. Той ги отблъскваше. Рязко. Беше ми харесало. Всеки път, когато губех битката и поглеждах към кабинката му, очите му се впиваха в мен. Дори когато имаше неканен гост, погледът му сякаш не се отдръпваше.
– Уилоу, приятеля ти остави бакшиш и кутия с името ти, написано доста впечатляващо, за един човек на масата.
Неспособна да прикрия любопитството си, аз се втурнах обратно към кабината, където беше седял Маркъс. Беше оставил банкнота от петдесет долара, за да плати за двадесетте си долара за храна. Намръщих се, прибрах парите в джоба си и взех пакета, който беше оставил. Прокарах пръст върху името си. Разпознах спретнатия му почерк.
– Здравей, Сет. Ще се върна веднага – извиках, докато се насочвах към задната врата. Трябваше ми уединение. След като излязох навън, скрита на безопасно място, я отворих.
Това беше тениска на Guns & Roses Chinese Democracy от 2006 г., подписана от всички членове на групата. Вътре в нея беше пъхната малка бележка и аз я хванах точно преди да падне на калния чакъл.

Историята:

Зад тази тениска се крие една история. Всъщност отидох на този концерт в нощта на откриването в Маями. Оттогава тя е едно от ценните ми притежания. Специална е, защото това беше единственото нещо, на което баща ми някога ме е водил. Знаеше колко много искам да отида. Току-що бях навършила 15 години и една вечер той дойде в стаята ми с два билета. Те не бяха обикновени билети. Бяха пропуски за зад кулисите. Беше използвал всички възможни връзки, за да се сдобие с тези билети. Това е единственият мил спомен от баща ми. Може би затова беше толкова специална.
Както и да е, искам да ти я дам. Бих искал да я видя върху теб, вместо да е забутана в чекмеджето на моя скрин. Това е една от хубавите части от мен и бих искал да знам, че е в твоите ръце.

Обичам те. Винаги ще те обичам.
Маркъс

 

Назад към част 23                                                                Напред към част 25

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *