Аби Глайнс – Морски бриз – Само за сега – книга 4 – Част 25

Глава 23

Престън

Силен звук от блъскане прекъсна съня ми. Опитах се да го блокирам. Не бях готов този сън да свърши. Аманда се смееше и тичаше по плажа, а аз я гонех. Тя не ме мразеше. Тя все още ме обичаше. Към блъскането се присъединиха звънене и някакви викове. Отворих очи и погледнах към часовника. Беше четири следобед. Бях спал цял ден. Бях се прибрал от работа едва в четири сутринта. След това бях прекалено надрусан с кафе, за да заспя. Беше минало почти седем часа, преди да заспя. Тази вечер трябваше да се върна на работа в осем.
Тропането ми напомни защо съм буден. Препънах се от леглото и се запътих към вратата, преди който и да беше от другата страна, да я разбие.
Отворих я с трясък и видях Маркъс да стои от другата страна.
– По дяволите, човече, тъкмо се готвех да разбия вратата. Обаждах ти се, а после удрях по тази врата повече от десет минути, когато това не помогна.
– Аз спях. Сега работя през нощта, знаеш ли.
– Точно така. Забравих, че си работил миналата нощ. Слушай, трябва да ти кажа нещо и не знам как ще го приемеш, така че може би ще искаш да седнеш.
Това не беше нещо, с което искаш да се събудиш.
– За какво става дума? – Поисках. Нямаше нужда да сядам, просто исках да знам.
– Това е за майка ти. Тя е взела свръхдоза. – Той направи пауза и зачака реакция от моя страна.
– Този път уби ли я? – Това не беше първото и предозиране.
Маркъс постави ръка на рамото ми и изпусна тежка въздишка.
– Да, човече. Мъртва е.
Обърнах се и тръгнах към стаята си, за да се облека. Децата щяха да имат нужда от мен. Нахлузих едни дънки и се опитах да измисля как да побера и трите деца тук и да се грижа за тях, когато работя нощем. Без наема и комуналните услуги на майка ми щях да имам малко повече, за да наема детегледачка.
– Добре ли си? – Попита ме от вратата на стаята ми Маркъс.
– Тя беше наркоманка, Маркъс. Това трябваше да се случи. Просто трябва да стигна до децата. Те сигурно са уплашени.
Стягането в гърдите ми ме изненада. Нямаше да скърбя за тази жена. Тя не беше направила нищо за мен в живота си. Преглътнах слабата емоция от малкото момче дълбоко в себе си, което искаше майка му да го обича. Дори и малко. Отдавна бях разбрал, че тя никога няма да го направи. Сега нямаше да пророня и една сълза за нея.
– Децата са добре. Аманда ги взе и трите. Ще си вземат сладолед, после ще отидат в парка. Тя ме изпрати да те намеря. Има проблеми с попечителството, с които трябва да се справиш.
Аманда е взела децата? Как? Защо? Без значение колко я харесват, щяха да се обадят първо на мен.
– Откъде Аманда знаеше да вземе децата?
– По-малкият ти брат и се обадил. Казал ѝ, че майка ти не се е събуждала от два дни, и Аманда напуснала училище и се втурнала натам. Освен това го е накарала да се обади на 911, докато я е чакала да пристигне. Те не са могли да се свържат с теб, затова са се обадили на нея.
Брент се беше обадил на Аманда. Гърдите ме заболяха. И трите деца се бяха разстроили, когато трябваше да им кажа, че повече няма да водя Аманда. Дейзи дори се беше разплакала. Но те знаеха, че могат да разчитат на нея, когато не можеха да се свържат с мен по телефона. В гърлото ми се образува буца, грабнах ключовете си и тръгнах към вратата.
– Знам, че те е оставила заради Стоун, и съжалявам за това, човече.
Значи това му беше казала. Че ме е оставила заради Джейсън Стоун. Дали изобщо се е срещала с него, или това е било просто начин да прикрие истината?
– Ти беше прав. Не бях достатъчно добър за нея. Тя най-накрая го поумня и също го видя. – Отворих вратата и тръгнах надолу по стълбите. Не можех да говоря за това с Маркъс. Не и точно сега.
– Заради това, което си заслужава, тя все още се грижи за теб. Беше наистина разстроена от това и се притесняваше ужасно за тези деца.
– Децата я обичат – беше единственият отговор, който имах.
– Но ти не?
Спрях и го погледнах назад. Бях казала достатъчно лъжи. Нямаше да продължавам да ги казвам, само за да накарам всички да се почувстват по-добре.
– Винаги ще я обичам. Винаги. – Дръпнах вратата на джипа и скочих вътре. – Къде отивам? – Попитах.
– DHR те чака в караваната.
Превключих на задвижване и потеглих.
Сега нямаше да се налага да се боря с мама за децата. Тя беше направила това лесно. Не бях точно най-добрият вариант за родител, но всичко беше по-добре от нея. А и не исках да ги разделям. Не можех да ги пусна да си отидат. Щях да се справя с това по някакъв начин.

Аманда

Аз държах сладоледа с памучен бонбон на Дейзи, докато тя тичаше към пързалката, за да се спусне по нея още веднъж. Тя редуваше да облизва сладоледа и да се пързаля. Сладоледът нямаше да издържи още дълго. Слънцето се бе погрижило за него.
– Престън обади ли ти се вече? – Попита Джими, като зае мястото до мен.
– Не, но брат ми го намери и той е в караваната и говори с хората, които определят къде да отидете. Той е пълнолетен и твой най-близък роднина, така че не би трябвало да има проблем да получи попечителство – уверих го аз. Брент и Дейзи бяха твърде млади, за да мислят за правните въпроси. Но това притесняваше Джими. Той разбираше, че в съдилищата има правила.
– Ами ако той не ни иска на пълен работен ден? – Попита Джими.
– Ще ви иска.
– Никога не се е опитвал да ни отнеме от мама.
– Защото тя щеше да се бори с него и той щеше да загуби. Освен това се страхуваше, че ще привлече внимание към ситуацията и ще ви отнемат всички от него и един от друг.
Джими кимна.
– Да, той ми обясни това. Просто се притеснявам, че ще го направят и сега.
Баща ми беше приятел с двама от тримата съдии, които евентуално можеха да разглеждат това дело. Играеха голф всяка събота сутрин и го правеха още от времето, когато бях малко момиче. Ако трябваше да отида при баща ми и да го моля и умолявам за помощта им, щях да го направя.
– Обещавам ти, че всичко ще бъде наред.
Джими въздъхна.
– Надявам се да е така. Знаеш ли, на Дейзи наистина и липсваш.
– Тя също ми липсва. И тримата ми липсвате.
Дейзи се върна при мен с широка усмивка на лицето, за да вземе още няколко облизвания от топящия се сладолед.
– По-добре спри да го изядеш, Дейзи, преди да се е разтопил – каза и Джими.
– От него ме боли глава, ако го ям плекалено бързо – отвърна тя.
Джими само се усмихна и ритна един камък до краката си.
– Аманда, майка ми в лая ли е? – Попита Дейзи.
Погледнах надолу към малкото и личице. Тя беше първата, която каза нещо за смъртта на майка си. Момчетата се държаха така, сякаш нищо важно не се е случило. Брент се люлееше сам, а аз му давах пространство. Но той не беше повдигнал въпроса за това, че майка му е мъртва.
– Не знам много за небето, Дейзи. Иска ми се да мисля, че понеже е довела такива невероятни деца на този свят, има някое хубаво място, където да отиде, след като животът и приключи.
Бях почти сигурна, че жената гние в ада, но нямах намерение да казвам това на седемгодишната и дъщеря.
– Не снам много за рая. Само наколко пъти съм ходила на неделно училище с моята съседка.
Бях израснала в църквата и все още не знаех много за небето.
– Църквата не разполага с всички отговори, Дейзи. Понякога отговорът, от който се нуждаем, е в сърцето ни. Просто трябва да се вслушаме в него.
Дейзи погледна надолу към гърдите си и се намръщи, след което погледна обратно към мен.
– Никога не съм цувала моето ястребче пледи това.
Джими се ухили до мен и аз му се усмихнах.
– Слушай много внимателно и един ден най-накрая ще чуеш нещо – казах и.
Тя кимна, после се завъртя и побягна обратно към пързалката.
Щом се отдалечи достатъчно, Джими ме погледна.
– Благодаря, че не и каза истината.
Усетих, че сълзите напират в очите ми. Той беше толкова млад, а знаеше толкова много.
– Мисля, че това беше истината.
Джими поклати глава.
– Не, това не е истина. Вярвам, че за добрите има рай, а за лошите – ад. И двамата знаем, че майка ми не беше добра.
Как да споря с него? Той знаеше повече от мен за това колко жестока е била майка му. Не можех да седя тук и да му казвам, че майка му е в рая, когато знаех, че не е така. Той беше прав. Вероятно тя е разцепила ада.
– Джими. – Гласът на Престън прекъсна мислите ми и аз вдигнах очи, за да го видя да върви към нас. Очите му бяха пълни със загриженост, докато гледаше брат си.
Джими се изправи и тръгна да го посрещне по средата на пътя. Престън го придърпа в силна прегръдка и прошепна нещо в ухото му. Джими кимна и ме погледна назад.
– Благодаря, Аманда. За всичко – каза Джими.
Буцата в гърлото ми беше болезнена. Кимнах. Не бях сигурна, че мога да говоря. Това беше първият път, в който виждах Престън, откакто бях излязла от апартамента му. Знанието, че току-що е станал настойник на три деца, че светът е на плещите му и колко самотен трябва да се чувства, ме убиваше. По дяволите, защо трябваше да го обичам толкова много?
– Пюстън! – Изтича от пързалката Дейзи, когато забеляза големия си брат. Престън се наведе и разтвори широко ръце, позволявайки и да се затича в тях.
– Здравей, моя Дейзи Мей. Забавляваш ли се?
Дейзи кимна и посочи назад към мен, като все още държах сладоледа и.
– Аманда дойде и ни отфеде далеч от сички тези хора. Тя ми донесе сладолед и ни посволи да си иглаем.
Престън не ме погледна. Той продължаваше да гледа Дейзи.
– Звучи, сякаш е спасила деня. Готова ли си да дойдеш при мен сега?
Дейзи кимна ентусиазирано, след което се освободи от Престън, за да изтича обратно към мен.
Тя обви ръце около кръста ми и ме притисна силно.
– Благодаля ти, че ни докала и за ледения сладолед.
Наведох се и я целунах по върха на главата.
– Винаги си добре дошла.
– Ще дойдеш ли да ме видис? – Попита тя, отдръпна се и ме погледна умолително.
– Да. Ще говоря с брат ти за това. Ще си направим още една среща със сладолед, добре?
Дейзи ме погледна с усмивка.
– Добре. Ще се видим сколо – извика тя, докато тичаше обратно към Престън, който стоеше на голямо разстояние от мен с ръце, прибрани в джобовете си.
– Отивам да взема Брент, а вие вървете към джипа – каза той на Джими, след което се обърна и ме погледна.
Изправих се и се приближих, за да изхвърля сладоледа и да скъся част от разстоянието, което той беше оставил между нас.
– Благодаря ти, че им помогна, когато ти се обадиха днес. И изпрати брат си да ме събуди. Това означава много. – Равнодушният тон на гласа му беше толкова непривичен за него. Сякаш всички емоции бяха изчезнали. Звучеше кухо. Искаше ми се да го прегърна и да му кажа, че всичко ще бъде наред. Че ще му помогна, че го обичам. Но не можех. Той никога не ме е обичал. Беше ме излъгал. Колкото и да ми се искаше да облекча болката му точно сега, не бях аз човекът, който да го направи.
– Ако някога имат нужда от мен, трябва само да се обадят. Ще помогна с каквото мога.
Престън кимна и отмести поглед от мен. Да задържи погледа ми очевидно не беше нещо, което искаше да прави. Мразех това. Толкова много ми липсваше.
– Благодаря – отвърна той.
Започна да се обръща, за да си тръгне. Не исках още да си тръгва. Не бях приключила с гледането му. Да бъда близо до него. Исках да кажа още. Той да каже още. Това беше толкова погрешно.
– Чакай, Престън – извиках, преди да успея да се спра.
Той направи пауза и ме погледна. Трябваше да кажа нещо. Не знаех какво да кажа. Не можех да му кажа, че съжалявам за майка му, защото знаех, че не е така. Не можех да му кажа, че ми липсва, защото каква полза от това?
– Недей да правиш това, Манда. Направила си правилния избор. Вече си имаш вечери в Ню Йорк и пътувания със самолет. Това е, което заслужаваш. А аз станах настойник на три деца. Обичам ги. Това напълно ще промени света ми. И това е, което заслужавам. – Той не ме изчака да обработя думите му. Той просто си тръгна. И аз го оставих.

Назад към част 24                                                           Напред към част 26

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *