Аби Глайнс – Морски бриз – Само за сега – книга 4 – Част 26

Глава 24

Престън

През изминалия уикенд Триша беше спасител. Тя дойде в апартамента и остана с децата, докато аз работех. Рок дори беше дошъл през последните две нощи. Беше приготвила бисквити за децата и им беше позволила да си направят сами домашни пици. Сякаш се забавляваше толкова, колкото и те. И отказваше да и платя за това, че ги гледа.
Дори се беше появила в шест сутринта в понеделник, за да ми помогне да ги подготвя за училище, и беше донесла на всички по една кутия с храна за обяд. Всички те бяха погледнали кутиите с обяд, сякаш не знаеха какво да правят с тях. Знаех със сигурност, че от първия ден на детската градина са се хранили безплатно в столовата и нито веднъж майка ми не им е опаковала обяд.
Джими ме беше погледнал, когато Триша му подаде плътната черна кутия за обяд Igloo, и се усмихна.
– Тя ми е опаковала обяда – беше казал той с учуден глас. Ако не се притеснявах, че Рок ще ме срита по задника, щях да я хвана за лицето и да я целуна. Тя нямаше представа колко много означаваше за тях нейната грижовност.
Бях ги качил благополучно в училищния автобус и сега бях буден. Дните ми на заспиване бяха приключили. Докато стигна до часовете в десет, вече щях да съм замаян от кофеина.
Бях си налял първата чаша кафе, когато на вратата се почука. Кой, по дяволите, беше сега? Поставих чашата и отидох да отворя вратата. Триша стоеше отвън, а зад нея беше Рок. Изглеждаше разтревожена.
– Здравейте, всички. Забравихте ли нещо? – Попитах, като се отдръпнах, за да ги пусна да влязат.
Триша влезе, последвана от Рок, който затвори вратата след себе си.
– Не. Искаме да поговорим с теб за нещо – каза Триша, като погледна към Рок.
– Добре, искате ли кафе? – Попитах.
– Не, благодаря. Можем ли да седнем? – Попита Триша.
Обикновено не бих бил толкова търпелив толкова рано сутрин, но след всичко, което бяха направили за мен през последните няколко дни, щях да отворя вена и да им дам литър кръв, ако искаха това.
– Разбира се. Седнете. – Махнах им към дивана.
Седнах на креслото срещу тях и отпих от кафето си, докато ги чаках да кажат каквото бяха дошли да кажат.
Триша си пое дълбоко дъх.
– Не знам дали сте забелязали, че напоследък не се появяваме толкова често. Както например в „Лайв Бей“, не сме там толкова често и не сме излизали много от къщата.
Бях твърде погълната от света си с Аманда, за да забележа някой друг. Просто кимнах, вместо да обясня колко не съм бил наясно.
– Е, с Рок се опитваме да забременеем повече от шест месеца. Миналия месец отидохме при специалист и ми казаха, че има един процент шанс някога да зачена. Той каза, че можем да опитаме различни процедури, които имат, но това ще струва хиляди долари отгоре. – Тя направи пауза и отново погледна към Рок. Той беше обгърнал раменете и с ръка и я беше прибрал до себе си.
Не знаех дали тя иска да коментирам това или как, по дяволите, това има нещо общо с мен. Затова зачаках още.
– Проверихме дали има възможност за осиновяване, но осиновяването на бебе струва хиляди долари и те записват в списъци на чакащите. Не е лесно, а ние не разполагаме с хиляди долари. Ще трябва да вземем заем, а дори и тогава може да не ни одобрят за кредит. Той ще бъде необезпечен. Както и да е, започнахме да говорим за осиновяване на по-голямо дете. Такова, което е в държавната система и се нуждае от дом. Искам малко момиченце. – Тя се просълзи, докато произнасяше думите „момиченце“.
– Майка ми беше много подобна на твоята. Тя не искаше да има много общо с мен. После избяга с едно от гаджетата си, когато бях на осем години, и никога повече не я видях. Спомням си, че нощем си лежах в леглото и се преструвах, че някъде там има майка, която ме иска. Тя щеше да дойде да ме вземе един ден и щеше да ме обича. – Триша спря и посегна да избърше една сълза, която се търкулна по бузата и.
– Видях Дейзи и веднага я поисках. Тя беше точно това, което исках. Малко момиченце, което бих могла да обичам и да отгледам като свое. Знаех, че никога няма да разделиш децата. Разбирах това. Затова този уикенд предложих да остана с тях, защото исках да прекарам време с тях.
Тя си пое дълбоко дъх и примигна, за да прогони сълзите, които отново напълниха очите и.
– Искам ги всичките. Джими и неговата мила, грижовна натура – той толкова много ми напомня за теб. А Брент е толкова забавен и очарователен, когато се отвори. Те не очакват нищо и това разбива сърцето ми. Искам да им дам всичко. Искам да ги обичам и да ги уверя, че имат дом. Помолих Рок да дойде с мен в събота вечерта, за да остане при тях. Исках той да ги опознае. Той се влюби. – Тя подсмръкна и му се усмихна.
– Дейзи го омота около малкия си пръст за минути, а той е съгласен, че Джими е преобразеният ти, така че, разбира се, го обикна. След това Брент просто стига до теб. Не можеш да му помогнеш. Знам, че току-що си изгубил майка си и нещата за всички вас са неспокойни. Не искам да се появявам в живота ти и да нарушавам всичко. Искам само да знам дали има някакъв шанс да обмислиш възможността да оставиш децата на мен и Рок. Ние имаме стая. Виждали сте новата къща, която наехме. Ще им приготвям обяди и ще ходим на екскурзии. Бихме пекли сладкиши и бихме ходили всяка година да режем собствена коледна елха. Никога нямаше да останат сами. Ще ги обичаме. И двамата.
Когато вдигнах очи от обнадежденото, обляно в сълзи лице на Триша, за да видя неизплаканите сълзи в очите на Рок, знаех отговора си. Те искаха да им дам това, което аз нямаше да мога да направя. Аз щях да бъда големият брат, който нямаше да се сети да им опакова обяда. Постоянно щях да ходя на училище, на игри и на работа. Те щяха да знаят, че ги обичам, но през повечето време щяха да се грижат сами за себе си.
С Рок и Триша те ще имат родители. Такива, каквито аз никога не съм имал. Такива, които са им осигурили щастлив и сигурен живот. Това не беше възможност, която повечето деца в тяхното положение получаваха. Имаше дори реален шанс съдията да не даде децата на мен. Щеше да ми ги отнеме и да ги разпредели в приемни семейства.
– Те биха били най-щастливите деца, които познавам, да имат вас двамата за родители – отвърнах аз.
Триша изпусна ридание и закри устата си с ръка.
– Ще се обадя на социалния им работник и ще продължим оттам нататък.

Аманда

Беше последната семейна вечеря преди сватбата. Мислех си, че мама е в такава суматоха от планиране, че ще я отмени, но не го направи. Вместо това поръча луксозна торта от пекарната в града и запали свещи на масата. Очевидно се стараехме да си направим сметка за последно.
Маркъс и Уилоу влязоха в кухнята, държейки се за ръце. Маркъс шепнеше в ухото и, а тя се кикотеше. Искаше ми се да повърна, толкова бяха сладки. Романтиката в днешно време просто ме ядосваше. Не бях чувала за Дейзи или момчетата от деня в парка. Надявах се Дейзи да ми се обади, но знаех, че те се настаняват при Престън и се справят с нещата.
– Уау, мамо. Ти си се постарала – каза Маркъс, докато разглеждаше изисканата торта и свещите, които украсяваха масата.
– Това е последната семейна вечеря, преди това семейство да стане от трима на четирима, и исках да отпразнуваме прекрасните нови промени, които предстоят – каза тя с усмивка.
Беше пропуснала таткото в това преброяване. Преструваше се, че той не съществува. Маркъс уважаваше това. До такава степен, че татко дори не беше поканен на сватбата. Не беше поканена и сестрата на Уилоу, Тауни. Щеше да дойде само Лариса. Тя щеше да бъде момиче за цветя.
– Не трябваше да правиш всичко това – каза Уилоу на майка ми. – Ти работиш по сватбата без прекъсване от седмици. Но ти благодаря. Това означава толкова много.
Уилоу умееше да се държи с хората. Майка ми беше твърд орех и обожаваше Уилоу, откакто я срещна за първи път на семейна вечеря. Аз също бях очарована от нея веднага, така че разбирах въздействието и върху хората.
От друга страна, Уилоу печелеше много точки само за това, че правеше Маркъс толкова щастлив. Всеки, който караше брат ми да се усмихва така, както тя, трябваше да е съвършен във всяко отношение.
– Искам всичко да е специално за вас двамата – отвърна мама и ни махна към масата. – Всички седнете. Аз ще донеса храната на масата.
– Ще ти помогна, мамо – каза Маркъс, издърпа стола на Уилоу за нея, след което се обърна, за да последва мама в кухнята.
Уилоу ме погледна през масата.
– Можеш ли да повярваш, че в събота вечер по това време ще бъда госпожа Маркъс Харди?
Усмихнах се и кимнах.
– Да, мога. Очаквах го, след като видях брат ми с теб за първи път. Той беше втрещен. Беше по цялото му лице.
– Аз съм най-щастливата жена на света – отвърна тя.
Болката в гърдите ми беше нещо, с което бях свикнала. Да виждаш други влюбени и щастливи двойки ме болеше, защото исках това. И то не с всеки. Исках го с човек, който не го искаше с мен в замяна. Като виждах как брат ми гледаше Уилоу, копнеех и аз да бъда гледана по този начин. От човек, който никога не ми е казвал, че ме обича. Който ме беше излъгал и предал. И все пак аз продължавах да го искам. Дали сърцето ми някога щеше да спре да го желае?
– Добре ли си? Изглеждаш отпаднала. – Загрижеността в гласа на Уилоу беше очевидна.
Знаех, че Маркъс не и е казал за мен и Престън. Тя дори не знаеше, че сме се срещали. Не можех да и кажа точно това, че сърцето ми е повредено непоправимо и че умирам отвътре. Тя си мислеше, че се интересувам от Джейсън Стоун.
– Просто съм уморена. Съжалявам. Ще се опитам да не бъда толкова унила.
Тя се намръщи и започна да казва нещо друго, когато Маркъс и мама се върнаха в стаята, носейки подноси с храна, която беше поднесена. Мама не беше имала време да готви тази седмица. Беше прекалено заета да се тревожи за неща като това на кой стол каква панделка да завърже.
– Това ухае невероятно – каза Маркъс, докато поставяше на масата тигана, пълен с пържени рачешки щипки и скариди.
– Мислех, че тази вечер ще си направим морски дарове. Тъй като сватбата е на плажна тематика.
В това нямаше никакъв смисъл, но майка ми беше обсебваща, така че го пренебрегнах.
Маркъс посегна към храната и започна да я слага в чинията на Уилоу. Той винаги правеше такива неща за нея. Сутрин и правеше закуска и ѝ носеше кафе. Брат ми беше възпитан като южняшки джентълмен. Майка ми беше постигнала това и още нещо.
– Познай какво разбрах днес – каза Маркъс, като започна да оправя собствената си чиния.
– Какво? – Попита мама.
Маркъс ме погледна.
– Изглежда, че Триша и Рок ще осиновят братята и сестрата на Престън.
– Какво? – Не можех да се държа така, сякаш не ми пука. Защото ми пукаше.
Маркъс повдигна вежди и кимна.
– Да. Преди време Триша разбра, че не може да забременее. Те искаха да осиновят. После се запозна с децата и двамата с Рок ги искат. Престън вече е задвижил топката. Социалният работник на децата не вижда, това да е проблем. Съдът ще го намери за перфектно решение. Престън нямаше да може да задържи тези деца. Той си има работа като изхвърляч четири вечери в седмицата, а след това има училище и бейзбол. Не му остава време да отглежда деца.
Триша и Рок биха били невероятни родители. А децата все още щяха да са в града, близо до Престън. Той би могъл да ги вземе, когато пожелае. Триша щеше да обича Дейзи. Тя щеше да бъде майката, която Дейзи заслужаваше.
Чакай. . . Работата на Престън като изхвърляч в клуб? Дали това е нещо, което е измислил, за да прикрие истината, или наистина си е намерил нова работа?
– Те ще бъдат прекрасни родители. Толкова съм щастлива за тях и за тези деца – отвърнах, като се опитвах да не изпускам емоциите от лицето си. Майка ми ме наблюдаваше. Усещах как очите и изучават всяко мое движение. Не можех да я оставя да види някаква слабост.
– Да. Престън е доста развълнуван от това. Притесняваше се, че ще загуби децата, защото е толкова млад. Не искаше да ги раздели и да ги вкара в системата за приемна грижа. Това премахва тази възможност.
Кимнах и взех една рачешка щипка.
– Кога Престън е започнал да работи като изхвърляч? – Попитах, като се опитах да звуча непринудено. Сложих рачешката щипка в устата си и откъснах месото със зъби, докато чаках Маркъс да отговори. Не погледнах към майка си.
– Преди няколко седмици. Рок го уреди в един страхотен клуб. Работи четири нощи в седмицата и му плащат сериозни пари. През уикенда обаче спи през по-голямата част от деня. Затова и никой не можеше да го намери на телефона в деня, в който майка му умря.
Маркъс също внимаваше. Усещаше напрежението, което идваше от мама. Не му бях казала, че тя знае за Престън, но бях почти сигурна, че той е успял да го разбере по основните вибрации, които тя излъчваше.
– Има смисъл. Е, радвам се, че нещата се развиват добре за него – отвърнах аз.
Маркъс се премести на мястото си, а въпросите в очите му, докато ме гледаше, бяха ясни. Той искаше да знае дали мама знае. Също така се питаше за нейното участие във внезапната ни раздяла. Не можех да го накарам да я пита каквото и да било. Тя щеше да му каже за Престън. Не исках Маркъс да знае. Трябваше да си мисли, че това е мой избор и че съм продължила напред.
– И така, сменям темата, но Джейсън лети утре. Искаше да дойде по-рано, за да можем да прекараме известно време заедно. Ако имаш нужда от мен за нещо, уведоми ме предварително, защото аз имам планове с него – казах на майка ми.
Напрежението на мама спадна и тя се усмихна.
– О, това е добре да се чуе. Сигурна съм, че ще имам нужда от теб, но винаги можеш да вземеш Джейсън със себе си. Можем да намерим някакво приложение на мускулите му.
– Той няма мускули, мамо. Налага се хората да вдигат всичко – от багажа му до проклетата му вилица. Момчето никога не е вършило никакъв вид ръчен труд. – Маркъс звучеше раздразнено.
– Той има фитнес зала в дома си, където тренира ежедневно. Мога да те уверя, че има много хубави мускули – казах мило, като срещнах погледа на брат ми от другата страна на масата.
– Ако това е, което искаш, Манда. Тогава заповядай.
Не беше това, което исках. Но нещата не бяха това, което искам. Рядко беше така.

Назад към част 25                                                         Напред към част 27

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!