Аби Глайнс – Полеви партита – До петък вечер – книга 1 – част 28

„Няма да съжалявам“

ГЛАВА 27
МАГИ

След като Уест отиде при баща си, аз седнах до леля Корали. Тя ме потупа по крака и ми каза, че се гордее с мен, защото съм била там за Уест. Не добави, че и аз имам своя дял в болката при загубата на родител, но по начина, по който говореше, можех да разбера, че го мисли.
Брейди беше при Аса, Гънър, Райкър и Неш, всички говореха тихо. Сякаш знаеха, че смъртта е близо, и не бяха сигурни как да се справят с нея. Когато не си се справял със смъртта, не разбираш. Това бях аз някога. Преди.
През следващия час пристигнаха Рейли и други хора, които познах от училище. Не бях сигурна, че присъствието на Рейли е нещо добро. Тя ме погледна, когато пристигна, и омразата на лицето ѝ беше очевидна. Точно като Серена, тя беше объркана какво всъщност съм за Уест. И двете го бяха имали по начин, по който аз никога нямаше да го имам. Но тогава аз познавах част от Уест, която те никога нямаше да познаят. Разбирах разликата. Те не разбираха.
Чичо Бун стоеше с треньорите, докато те разговаряха и пиеха кафе. По лицата им беше изписана дълбока загриженост. Уест беше обичан. А от начина, по който останалите говореха за баща му, Джуд също беше такъв.
Часовете минаваха и всички чакахме. Всеки час, в който Уест се задържаше там, означаваше още един час, който е прекарал с баща си. Надявах се, че е казал всичко, което е искал да каже. Че когато баща му поеме последния си дъх, Уест няма да съжалява.
Наблюдавах как Рейли отиде да говори с Брейди. Той беше учтив с нея, но виждах, че не е развълнуван от това, че тя е тук.
Изведнъж леля Корали заговори до мен.
– Бяхме там с теб в деня, в който се случи това. Вероятно не си спомняш. Не се справи добре с това. Благославям сърцето ти, как издържа? Сърцето ми се късаше, докато гледах как се отдръпваш от всички. Но сега си с нас и ние те обичаме, Маги. Искам да знаеш това. Знам, че не искаш да говориш за това, но седейки тук и гледайки това, искам да знаеш, че ние бяхме там. Джори беше там. Уверихме се, че никой не се е доближил до теб и не те е принудил да направиш нещо, което не искаш.
Наистина си спомням, че те бяха там. Бях потънала в собствената си скръб, но си спомнях, че видях обляното в сълзи лице на леля ми, която ме пазеше. Не бях забравила това. Тогава не ми беше пукало, но като погледна назад, се радвам, че го беше направила.
Погледнах към нея и се усмихнах. Исках да ѝ кажа, че знам. Че съм им благодарна, че са били там. Но днес емоциите ми бяха твърде сурови. Достатъчно ми беше да знам през какво е преминал Уест. Не можех и да се опитвам да говоря с нея за първи път.
Денят се изтърколи в настъпването на нощта. Чакалнята остана пълна. Брейди беше задрямал на стола си, а Неш беше легнал на няколко стола, за да подремне.
За щастие Рейли си беше тръгнал. Бях въздъхнала с облекчение, когато тя се отказа да чака Уест.
Беше близо осем часа вечерта, когато Уест мина през вратата. Очите му сканираха чакалнята, докато не ме откриха. Изправих се, а стомахът ми се сви. Колкото и да се бях подготвила за това, не бях сигурна, че ще мога да бъда силна.
Уест протегна ръка към мен и аз се приближих и я поех.
– Вече може да има повече посетители. Бих искал това да си ти – каза той близо до ухото ми.
Стиснах ръката му. Той вдигна поглед от мен към останалите чакащи.
– Той е… стабилен. Трудно … диша. Но спи – каза Уест на всички. – Благодаря на всички, че дойдохте. За това, че сте тук. Знанието, че тук има хора, които ги е грижа, означава много. Особено за майка ми. Благодаря за това.
Уест отново насочи вниманието си към мен.
– Готова ли си?
Кимнах.
Пръстите му се преплетоха с моите и ние се върнахме през онези врати, които бях наблюдавала през целия ден.
Стаята на баща му беше с големи прозорци, така че сестрите можеха да го наблюдават от своя пост. От коридора видях главата на майка му, облегната на леглото до ръката на баща му. Ръката ѝ беше здраво заключена с неговата. Държеше се за него, сякаш можеше да го задържи тук по този начин.
– Мисля, че мама е заспала. Тя плака много днес. Беше изтощително – каза той, докато отваряше вратата и се отдръпваше, за да вляза. Ръката му докосна долната част на гърба ми и ме поведе към дивана до стената.
Той седна и сложи ръката си през облегалката на дивана.
– Ела тук. Седни при мен.
Беше очевидно, че иска да съм близо до него, и аз го разбрах. Седнах и той ме придърпа по-близо до себе си, като обгърна раменете ми с ръка. Облегнах глава на гърдите му и наблюдавах неравномерното дишане на баща му. Всяко вдишване сякаш беше борба за него.
– Няма да съжалявам – каза Уест, след което притисна целувка към върха на главата ми. – Благодаря ти за това. За това, че ме държиш изправен. Ако не ми беше помогнала, не знам дали щях да мога да го направя днес. Но успях. Казах му всичко, което исках да знае.
Наклоних главата си назад, за да мога да видя лицето му. Всеки красив ъгъл се беше превърнал в скъпоценност за мен. Искаше ми се да се протегна и да го докосна. Да го успокоя. Но ние не бяхме такива.
Той се взираше в мен. Нямаше повече думи. Погледът ми беше мълчаливо уверение, че няма да си тръгна и че той ме има.
Движение наруши заклинанието и двамата се обърнахме, за да видим, че Оливия е вдигнала глава и гледа Джуд, паникьосана. На лицето ѝ се четеше очевидно облекчение, когато видя как гърдите му се издигат и спадат.
Тя докосна ръката му и въздъхна.
– Не исках да заспивам – каза тя, като звучеше извинително.
– Ти си изтощена, мамо. Татко би искал да си починеш – каза ѝ Уест.
Оливия извърна глава, за да ни види на дивана. Уморена усмивка докосна устните ѝ.
– Здравей, Маги. Радвам се, че са ти позволили да влезеш. Ако Джуд беше буден, щеше да е усмихнат и щастлив да те види с Уест.
Спомних си за последния път, когато го бях видяла. Беше се събудил и се смееше. Животът можеше да бъде толкова жесток.
– Мога ли да ти донеса нещо? – Попитах я. Чудех се дали изобщо е яла.
Тя поклати глава.
– Добре съм, но ти благодаря.
Наблюдавах я, докато прибираше завивките около него и се суетеше около възглавницата му. Уест отново ме придърпа към себе си и седнахме мълчаливо. Гледахме как Джуд диша. Нямаше какво да кажа. Пред лицето на скръбта и загубата никакви думи не могат да бъдат подходящи.

Назад към част 27                                                          Напред към част 29

 

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!