БАНЯН
И преди съм бил с разбито сърце, но никога не съм се чувствал така, сякаш сърцето ми е изтръгнато от тялото ми. Чувствах се празен. Чувствах се суров. Гърдите ми бяха отворена рана, която кървеше.
И не знаех как да се справя с емоциите си. Бях предаван и преди. И преди съм имал раздяли. Но не съм се чувствал така, сякаш това ме убива бавно отвътре.
Нито една от бившите ми приятелки не се беше свързвала с мен с толкова силна връзка, че да ги кара да се чувстват като част от мен. Загубата на Вайълет – Кловер – ме разкъса и разкъсаните парчета от душата ми ме боляха и пулсираха.
Сърдечната болка се превърна във физическа болка в гърдите ми, в пулсираща рана от нож, и аз се намръщих от болка.
Как се беше случило това? Как можеше дъщерята на предатели, лъжкинята, измамницата да е моята съдбовна половинка? Отворих телефона си и набрах името на Рубен Килоран в лентата за търсене. Излязоха статии за ареста му – за семейството му, което беше замесено. Съпругата му, Луиза Килоран, е владеела черна магия и е имала връзки с цяла мрежа от предатели.
Магьосничество.
Това трябва да е било – така Кловер бе успяла да ме привлече, да създаде връзка. Беше използвала черна магия, за да ме измами, за да ме измами само за да завладее страната, за да заеме трона на баща ми.
Болката в гърдите ми изгаряше, а аз се превивах и се гърчех. Потрих плоска ръка върху гърдите си и се опитах да дишам. Дишането ми беше плитко, накъсано. Разкъсвах се по краищата, разпадах се малко по малко, колкото повече откривах.
Трябваше да разбера, че нещо не е наред, когато не можех да я разчета. Трябваше да разбера, че нещо не е на мястото си. Но бях хипнотизиран от нея, привлечен от нейната магнетична сила. Която сега знаех, че е била черна магия. Беше ме съблазнила, беше ме привлякла като изкусителка, каквато беше, за да може да ме използва.
Ако баща ми не беше разбрал навреме коя е тя в действителност…
Стомахът ми се сви и кръвта ми се смрази. Можех да стана причина за падането на кралството, защото бях толкова шибан мачо и следвах члена си.
Баща ми беше прав за мен. Бях разочарование. По дяволите, в този момент бях позор.
Нададох вик и магията избухна на вълни около мен. Всички в кампуса спряха и се загледаха.
– Какво? – Изригнах, а те забързаха, без да ме поглеждат.
– Банян – каза Джори, изведнъж изправен пред мен.
– Какво? – Попитах, вече не толкова враждебно.
– Съжалявам.
Свих юмрук, отдръпнах го назад, за да го ударя в лицето. Исках да го прецакам. Яростта ми беше под контрол и исках да пусна кръв. Джори изсумтя, подготвяйки се за неизбежния удар.
– Трябва да се махнеш от мен, преди да съм си изпуснал нервите – изръмжах аз.
Джори не помръдна.
Ако някой е бил до мен през цялото време – дори и сега – това е Джори. Лоялният, целуващ задника ми Джори. Един от малкото истински хора, които имах в живота си. Пуснах юмрука си и се отпуснах, оставяйки мъката да ме залее, оставяйки я да притъпи гнева.
Поклатих глава.
– Беше прав да ми кажеш. Не исках да ти повярвам, но ти просто се грижеше за мен. Аз… – Не успях да намеря думи. Всеки сантиметър от мен пулсираше и ме болеше.
– Да отидем да пийнем – каза Джори. – Изглеждаш така, сякаш имаш нужда.
– Ебаси, да.
Вървяхме заедно към студентския дом. Последвах Джори в стаята му, а той извади бутилки с алкохол изпод леглото си. Разположи селекция от нелегални напитки на феи.
– Знаеш, че това е незаконно, нали? – Попитах. – Тези неща наистина могат да те прецакат.
Джори се усмихна.
– Откога ти пука, че нарушаваш правилата?
Думите му ме пронизаха като болка. Откога ми пукаше?
От Кловер насам. Но тя ми беше прецакала всичко, така че защо, по дяволите, не?
– Ще те изгонят, ако го намерят.
Джори сви рамене.
– Няма да го намерят, ако го изпием цялото. – Той ми подаде полупразна бутилка Фееричен огън, а очите му се втренчиха в моите.
Взех бутилката от него, отвинтих я и отпих глътка. Напитката беше горчива и си проправяше път през гърлото и във вените ми. Главата ми веднага се почувства лека. Въздъхнах и изпуснах въздух.
– Това е точно това, от което се нуждая – казах и отпих още една глътка.
Джори се засмя и си наля една чаша от същата напитка.
Не си направих труда да си взема чаша. Нито пък смесител. Или дори лед. Изпих „Фееричен огън“ направо. Наслаждавах се на паренето, на начина, по който стомахът ми се бунтуваше от гадостите, които изливах в него. Болеше като кучка, но беше по-добре от болката, която заглушавах. Беше по-добре от ада, през който преминавах.
– Имам шибана огнена мощ, човече – казах на Джори, след като пихме известно време. Думите ми започнаха да се размиват. – Тази гадост не би трябвало да ме изгаря. Аз съм имунизиран. Не би трябвало да ме изгаря.
– Огънят не е единственото нещо, което изгаря – посочи Джори.
– Разкажи ми за това. – Отпих още глътка от бутилката „Фееричен огън“ и се намръщих. Опитах се да прочета етикета, но думите плуваха пред очите ми. – Не се ли предполага, че това нещо ще стане по-добро след няколко питиета?
Джори се засмя. Той също изглеждаше блед. Пясъчната му коса беше разхвърляна и стърчеше на кичури, а зелените му очи бяха станали сълзящи.
– Не, това е уиски.
Изпих и последното количество алкохол от бутилката и я пуснах на земята.
Джори повдигна вежди.
– Пич, сигурно трябва да забавиш темпото или да пиеш вода, или нещо друго.
– Защо? – Попитах. – Дай ми малко от това.
Той подхвърли към мен другата бутилка, която държеше, така че да не мога да стигна до нея. Изръмжах му и се опитах да го съборя на земята, но и двамата се спънахме и паднахме.
Джори лежеше на пода и се смееше. Аз също избухнах в смях. Бях достатъчно изтръпнал. Разбира се, сигурно щях да се разпищя в някакъв момент. Но поне щеше да е за добра кауза.
– Какво, по дяволите, правите? – Попита откъм вратата Брин.
– Гледай си работата – каза Джори, само че с неговото нечленоразделно говорене звучеше като брътвеш и аз избухнах в смях.
Брин се намръщи към мен, а очите ѝ бяха пълни със загриженост.
– Бан, какво става?
– Не искам да говоря за това. Отиди в клас.
Тя повдигна вежди.
– Първо, нямаш право да ми казваш какво да правя. Второ, навън е тъмно. Часовете отдавна са свършили. През целия ден ли пихте?
– Да се махаме оттук – каза Джори. – Нямаме нужда от това.
– Да. – Опитах се да се надигна.
Стаята се завъртя около мен; подът се огъваше под странни ъгли. Хванах шепа от чаршафите на Джори, за да се опитам да се издърпам и вместо това съблякох леглото.
– О, по дяволите – казах аз.
Вместо това се хванах за стълба на леглото и се изправих. Държах се за живота си.
Брин изглеждаше така, сякаш искаше да каже нещо, но поклати глава.
– Ще бъда в стаята си, ако имаш нужда да поговорим. – Тя си тръгна.
– Хайде – каза Джори.
Той също беше успял да се изправи на крака. Излезе от стаята си, а аз го последвах.
– Трябва да вземем Аякс – казах аз. – Той ще се ядоса, че се забавляваме без него.
– Той е голямо момче, може да се справи с това. Трябва да си намери глутница или нещо такова – да си намери работа, а не да бъде наш проблем през цялото време.
Исках да се застъпя за Аякс. Мразех, че двамата ми приятели се карат постоянно. Но нямах сили да се занимавам с това. И без това ми се случваха твърде много неща, а алкохолът ги заглушаваше достатъчно, за да не ми се налага да мисля точно сега. Нещо повече, той заглушаваше връзката. Засега. Знаех, че това няма да продължи дълго, но щях да се возя на този влак, докато мога.
Щом излязохме навън, свежият въздух се допря до кожата ми и аз поех дълбоко въздух. Затворих очи. Светът се въртеше твърде бързо, затова ги отворих отново.
– Къде отиваш? – Попитах, когато Джори вече беше на пътеката.
– Ще правим шеги на училището – каза той.
Тръгнах след него, като се опитвах да поддържам права линия. Главата ми пулсираше тъпо. Притиснах пръсти към гърдите си, но бях толкова изтръпнал, че не усещах собственото си докосване. Огънят вътре в мен бушуваше и аз се опитвах да не се фокусирам върху изгарящото усещане, което, по дяволите, не спираше.
– Ето – каза Джори. – Ще го направим тук.
Той застана до ъгловия камък на западното крило.
– Какво ще правим? – Попитах.
– Ще нагрееш пода, така че да се превърне в смъртоносна клопка, в която металните крака на масите и столовете започват да се топят. Утре, когато дойдат там, всичко ще бъде изкривено и прецакано като в „Алиса в страната на чудесата“.
– За какво, по дяволите, говориш? – Попитах със смях. – Ти си пиян.
– Ти също. Просто го направи! Ще бъде готино, ще видиш. Напоследък не ти е забавно.
Замислих се над това.
– Крайно време е да си върнем стария Банян. Толкова си се вкопчил в онази женска, която през цялото време прави правилното нещо, а това е шибано скучно, човече.
Искаше ми се да го ударя в лицето за тези думи. Но той беше прав. Бях се променил много заради жена, която, както се оказа, дори не познавах.
И бях станал скучен, опитвайки се да ѝ угодя, вместо да живея живота си. Опитвах се да бъда добър и да следвам правилата, а какво ми донесе това? Сега баща ми виждаше в мен още по-голям провал.
– Добре – казах аз и се запътих към стената. Притиснах ръце към нея и затворих очи, фокусирайки магията си.
Ръцете ми се затоплиха и започнаха да светят.
– Да, човече, точно за това говоря. – Джори потърка ръцете си и се усмихна. – Повече, прави повече.
– Просто ме остави да се концентрирам – казах аз. – Трудно е с толкова много алкохол в организма ми.
– Спри да мислиш. Това е, което винаги те спъва.
Той беше прав. Разбира се, че беше прав. Джори беше един от най-добрите ми приятели и ме познаваше доста добре.
Спрях да мисля и освободих магията си.
И сградата избухна в пламъци. Магията ми излезе извън контрол.
– По дяволите! – Пламъците изведнъж бликнаха от всеки прозорец, дори от етажите над нас. Топлината беше като пещ, изпепеляваше дрехите ми.
– Спри, Банян! – Изкрещя Джори над пращенето и рева на пламъците.
– Не мога да се справя с това! – Изкрещях.
Паниката ме беше завладяла. Дебелите ѝ ръце се увиха около гърлото ми и ме задушиха, а димът затрудняваше дишането. Кашлях и съсках и се опитвах да намеря магията си, за да мога да я навия обратно. Но от алкохола ми беше трудно да се концентрирам и не можех да се овладея отново. Никога не бях губил контрол по този начин.
А магията ми никога не е била толкова силна. Не и докато не преспахме заедно с Вайълет-Кловер.
Черната магия предизвикваше загуба на контрол.
Страхотно. Бях обвързан с единствения човек, който използваше черна магия.
Алармата се включи. Миг по-късно вратите се отвориха и преподавателите се струпаха в халати и пижами от жилищата си зад класовете в западното крило.
– Дръпни се! – Изкрещя някой, а професор Нотли ме сграбчи и ме дръпна назад.
Аякс профуча покрай мен и запрати водната си магия към огъня. Няколко други потребители на водната стихия се наредиха в редица и обърнаха лицата си нагоре. Те затвориха очи и се съсредоточиха въпреки касапницата, която се разгръщаше пред нас. Облаците се свлякоха заедно, затъмнявайки звездите. Над главите им се разнесе гръм, а после започна да вали.
За нула време бяхме измокрени, а пламъците започнаха да вият и пращят и накрая угаснаха със съскане.
Мина известно време, докато облаците се разсеят и дъждът спре. Когато това стана, Аякс се обърна към мен.
– Това беше невероятно – казах аз, взирайки се в него.
Аякс поклати глава.
– Какъв е проблемът ти, човече? Имаш ли представа какво си направил току-що?
Преглътнах трудно.
– Не се интересувай от мен, а от теб? Имаш толкова много контролирана власт.
– Да, защото поех отговорност за магията си и се присъединих към шибаната глутница, както ти постоянно ми казваше да направя. Сякаш ти си водещият авторитет в областта на контрола. Изглежда, че съм грешал за теб. Прецакан си в главата, Банян.
Преди да успея да отговоря, някой изкрещя. Маера Багряна, треньорката по фитнес, беше изнесена от сградата на носилка. Тялото ѝ беше покрито с гнойни мехури.
По дяволите. Била е в пожара.
– Жива ли е? – Попитах, а страхът напираше в гърлото ми и превръщаше тялото ми в олово.
– Да, но едва – каза Дънкан.
– Позволете ми да я излекувам – казах аз и се втурнах към нея.
Дънкан скочи и застана пред мен, като ме блокира с тялото си.
– Направил си достатъчно, Банян.
– Искаш да кажеш, че не мога да и помогна? – Поисках.
– Казвам ти, че си прекалил с глупостите си. Отдалечи се.
Как смееше да ми говори така? Аз бях престолонаследникът!
Но аз бях и човекът, който едва не беше изгорил цялото шибано училище. Погледнах към западното крило. Беше овъглено и черно, което ми подсказваше колко много съм го прецакал.
Дънкан беше прав.
Отстъпих назад и оставих другите феи да пристъпят напред, за да я лекуват, да ѝ помогнат – да я спасят от мен.
В тълпата от зрители се разнесе ропот и те се разтвориха като вода. Баща ми мина през тях, а Зохар Борхес го следваше по петите като опашката, в която се беше превърнал.
– Не е нужно да ти казвам какво направи току-що – каза баща ми с тих глас.
Тихият му гняв беше много по-лош от гръмката му ярост.
Кимнах и преглътнах трудно. Вината заплашваше да ме удави. Почти бях убил някого.
– Под домашен арест – каза просто кралят.
– Какво? – Извиках.
Той ме погледна и аз си затворих устата. Щеше да ми изнесе лекция по-късно. Щеше да ми разкаже всичко за това как съм се прецакал, как напоследък съм направил толкова много неща, които ме правят негоден да управлявам. Сега щеше да се грижи за гражданите си, както трябва. Той беше крал и знаеше как да постъпва правилно.
За разлика от мен.
– Махни се от погледа ми – каза той накрая.
Погледнах през рамо към Аякс, който отвърна глава. Когато приковах погледа си към Джори, той стоеше заедно с останалите, скръстил ръце на гърдите си. Беше ме подтикнал да направя това, но самият той не беше направил нищо. Той нямаше да бъде виновен.
Какъв шибан задник.
Обърнах се и си тръгнах, оставяйки хаос след себе си.
Назад към част 27 Напред към част 29