„Не мога да бъда твоя патерица“
ГЛАВА 42
УЕСТ
Уикендът мина бързо. Твърде бързо. Не бях достатъчно вкъщи, за да забележа, че мама я няма. Но тогава не се прибирах и вкъщи, защото ми беше твърде трудно. Спах в стаята на Маги до пет, след което се измъкнах и отивах в моята къща, за да взема душ, да се преоблека и да хапна, преди да изляза отново. Просто не можех да остана там дълго.
Смехът беше това, което ме преследваше най-много. Моментите, в които тичах в къщата, развълнуван от нещо, а татко и мама бяха там, за да ме слушат. Семейните ни вечери винаги се връщаха към мен, когато седях на масата и се хранех съвсем сам.
В понеделник сутринта обаче бях съсредоточен върху Маги. Днес тя щеше да отиде на училище, без да е поставила предпазните си стени на мълчание. Леля ѝ щеше да отиде с нея тази сутрин, за да говори с директора за решението на Маги да говори. Също и за предпочитанията на Маги да не се налага да посещава консултант.
Исках да я взема и да я заведа, но се задоволих да чакам пред кабинета, докато Маги и Корали излязат. Звънецът за закъснение все още не беше ударил, но аз не се притеснявах, че ще закъснея. Притеснявах се за Маги. Тя щеше да се изправи пред първия час без мен. По дяволите, тя трябваше да посрещне всички периоди без мен.
Очите на Маги светнаха, когато ме видя да стоя там, и тя веднага се приближи до мен и вкара ръката си в моята.
– Добро утро – казах аз и ми хареса, че тя дойде при мен толкова лесно.
– Добро утро – отвърна тя, след което погледна назад към леля си. – Ще се видим след училище.
– На всички ви пожелавам приятен ден – извика след нас Корали, докато се отдалечавахме към шкафчетата си.
– Не ми хареса, че не те заведох на училище днес – казах, щом се отдалечихме достатъчно от Корали.
– И на мен ми липсваше – отвърна тя с усмивка на сладките си устни.
– Искаше ми се да ходя с теб на всичките ти уроци.
Тя стисна ръката ми.
– Ще се оправя. Обещавам.
Знаех, че ще го направи, но това не променяше факта, че исках да държа ръката ѝ. Исках да бъда там и да се уверя, че всички са мили с нея. Никой да не е прекалено мил с нея и да … Не. Трябваше да се овладея. Не исках да я задуша с притежанието си. Тя се учеше да живее отново и аз трябваше да я оставя да диша.
Едва след третия час фактът, че тя говори с други хора, ме завладя.
Като видях Ванс Йънг да стои до шкафчето ѝ, докато тя го гледаше и говореше с него, се почувствах като шибан разрез в корема. Мразех това. Тя беше моя. Тя говореше само с мен. Не исках да я споделям.
Баща ми си беше отишъл. Майка ми ме беше напуснала. А аз не исках да загубя Маги.
– Отдръпни се, Йънг – изръмжах, като го отблъснах от Маги и плъзнах ръка около кръста ѝ, придърпвайки я към себе си.
– Какво става, Уест? – Погледна ме Ванс. – Ядосваш се, защото сестра ми се върна? Всички сте банда шибаняци, знаеш ли това? Не знаете и грам за това, което се е случило. За нея.
Не ставаше дума за Райли. Това беше битката на Гънър, не моята.
– Не може да ми пука дали Райли се е върнала в града или не. Но не се приближавай повече до моето момиче.
Ванс погледна към Маги, после към мен.
– Мислех, че простои сте приятели. Това каза Серена в последния час. Не знаех, че тя е твоя.
– Тя е моя – казах аз, без да оставям място за съмнение.
Ванс сви рамене и вдигна ръце.
– Съжалявам. Мислех, че е свободна.
След като той си тръгна, погледнах Маги. Тя стоеше съвсем неподвижна и гледаше с празен поглед към стената отсреща.
– Хей, какво става?
Първоначално тя не отговори и аз се притесних, че има някакъв пристъп на паника, защото беше започнала да говори с всички. Но накрая се обърна и ме погледна.
– Ще трябва да оставиш хората да говорят с мен, Уест.
Да, знаех това.
– Не можеш да ги отблъскваш и да твърдиш, че съм твоя. Това не работи по този начин.
Чакай. … какво?
– Ако друго момче те закача, то аз със сигурност мога. Той трябва да знае, че си заета.
Тя се намръщи и наклони глава. Тъмната коса падаше върху едното ѝ рамо.
– Ще се държиш ли така, когато всяко момче ме заговаря?
Вероятно. Да. Повдигнах рамене.
Тя изпусна въздишка и раменете ѝ се свлякоха.
– Какво сме ние, Уест? Защото не съм сигурна. Казваш, че съм твоя, но какво означава това?
Тя шегуваше ли се? Мислех си, че вече няколкостотин пъти съм изяснил това.
– Ти си за мен, Маги. Никога няма да искам друга.
Тя ме дари с тъжна усмивка, след което се протегна, за да докосне лицето ми.
– Но ако ще се разстройваш всеки път, когато някой мъж ме заговори, ще бъдеш нещастен. Не е ли достатъчно да съм ти приятелка и да ми имаш доверие? Никога не бих направила нещо, което да те нарани.
– Наистина ти имам доверие и ти си много повече от моя приятелка. Но аз просто трябва да те защитя.
Тя изпусна лек смях.
– От света? Защото не можеш.
Тя не го разбираше. Тя беше всичко, което ми беше останало. Тя беше единственият човек, когото обичах и който не ме беше напуснал.
– Да, мога – отвърнах, а тонът ми беше по-суров, отколкото възнамерявах.
Маги се намръщи и видях как в очите ѝ проблясва разочарование. Не исках това. Бях я виждал да ме гледа така и преди и го мразех. Никога не исках да я разочаровам. Просто имах нужда тя да приеме, че не споделям. Не можех. Имах нужда от нея.
– Уест, това… нещо, което имаме. То е…- Тя затвори очи и си пое дълбоко дъх. – Бях до теб, когато се нуждаеше от някого. И може би съм се превърнала по-скоро в патерица за теб. Ти се ядосваш, ако някой се доближи до мен или ме заговори, а това не е нормално. Това е нездравословно. Никога не съм ти давала причина да бъдеш толкова притежателен. Това нещо между нас не може да проработи, ако се надвесваш над мен като луд.
Какво, по дяволите, означаваше това? Просто исках да я предпазя. Как това ме правеше луд? Ние не бяхме объркани. И, да, ревнувах, но това беше нормално. За мен беше нормално да ревнувам. Бях влюбен в нея.
– Не мога да те загубя. Не мога да оцелея… – Направих пауза. – Имам нужда от теб, за да успея.
Маги изпусна тежка въздишка, като направи крачка назад от мен. Преборих се с желанието да протегна ръка, да я хвана и да я придърпам отново към себе си. Разстоянието ме ужасяваше.
– Една връзка не е това. Ти имаш силата в себе си да оцелееш. Не се нуждаеш от мен, за да го направиш. – Тя направи пауза и затвори плътно очи, сякаш се бореше със сълзите си. Започнах да посягам към нея и да се извинявам. Всичко, за да накарам тъгата по лицето ѝ да изчезне. Но тя отвори очи и ме погледна с решителност, в която все още имаше неизплакани сълзи.
– Мисля, че е най-добре да направим крачка назад. Исках да бъда рамото, на което можеш да се опреш, и човекът, с когото можеш да поговориш. Исках да имаш всичко, което аз нямах. Но сега виждам, че това ни е превърнало в нещо, което никога няма да проработи. Не мога да бъда твоята патерица. Това не е честно и за двама ни. – Тя протегна ръка и избърса единствената сълза, която се бе плъзнала по лицето ѝ, след което се отдръпна още малко от мен. – Не съм искала това да се случи. Никога не съм искала… – Тя се отдръпна и покри устата си, когато се откъсна ридание. – Не мога да го направя, Уест.
Чух думите ѝ, но съзнанието ми крещеше да спре. Тя не можеше да каже това, което звучеше. Но преди да успея да кажа каквото и да било, тя се обърна и си тръгна. Остави ме сам. Отново.
После се обърна и побягна. Не погледна назад.
Стоях безпомощен и не можех да реагирам. Празнотата, която ме преследваше преди, се вкопчваше в гърдите ми, за да се върне и да изсмуче живота от мен. Но не само това… Бях изгубен и сломен.
Единственият човек, на когото мислех, че мога да се доверя, току-що ме беше подвел.
Назад към част 42 Напред към част 44