“ Тя беше навсякъде около мен, така че я оставих да се забавлява“
ГЛАВА 6
УЕСТ
Рейли не ме чакаше до шкафчето, когато стигнах до него днес. Успокоих се, че не ми се налага да се занимавам с нея. Понякога тя беше приятно разсейване, но тази сутрин бях станал в три часа с баща ми. Той отново се беше влошил и аз се събудих от звука на майка ми, която тичаше по коридора, за да му занесе чаша вода.
Отидох да ѝ помогна и всички останахме заедно. Страхувах се да заспя. Какво щеше да стане, ако заспя и това бяха последните ни мигове заедно? Той беше толкова слаб и отслабнал. Лекарите не можеха да направят нищо друго. Миналия месец го бяха изпратили у дома без никаква надежда. Само болкоуспокояващи лекарства, които да го облекчат.
Не беше лесно да посещавам училището, сякаш животът ми не се разпадаше. А да се преструвам, че искам да имам Рейли наоколо, беше нещо, за което определено нямах търпение точно сега.
Тъкмо бях започнал да вадя учебниците си, когато една нежна ръка със сладки розови нокти докосна шкафчето до моето. Това беше Маги. Някой, който продължаваше да си намира път в мислите ми. Въпреки че адски се опитвах да забравя как ме гледаше, сякаш виждаше нещо по-дълбоко от задника, който ѝ бях показал. Или как се чувстваше перфектно в ръцете ми.
Погледнах нагоре, за да видя профила ѝ, докато изучаваше ключалката и работеше с комбинацията. Тя наистина беше нещо, което трябва да се гледа.
С леко завъртане на главата си тя ме погледна, преди да се върне към шкафчето си. Стоях там и чаках да го отвори, но след три опита тя все още не се беше справила.
– Помести се. Позволи ми да ти помогна – казах аз. – Имаш ли комбинацията?
Тя ми обърна цялото си внимание. После ми подаде мобилния си телефон. Погледнах надолу, за да видя комбинацията ѝ на екрана.
– Благодаря. Сега се отдръпни.
Когато тя се отдалечи от пътя ми, бързо въведох комбинацията и отворих шкафчето ѝ.
– Ето ти го – казах точно когато телефонът ѝ иззвъня в ръката ми. Погледнах надолу и видях лицето на Неш и текста „Добро утро, красавице.“
Какво, по дяволите? Защо Неш ѝ пишеше и как, по дяволите, беше получила негова снимка в телефона си? Брейди беше казал, че тя е забранена.
Протегнах телефона към Маги.
– Тази година много зависи от нас, за да спечелим щатския шампионат. Не можем да го направим, ако братовчедката на куотърбека ни се забърква във футболния отбор и ни разваля настроението. Отдръпни се. – Звучах по-сурово, отколкото исках, но майната му. Бях изтощен.
Тя издърпа телефона от ръката ми и ме погледна. Смисълът на това да се държа като задник беше тя да ме намрази и да стои настрана. Но като видях този проблясък в очите ѝ, съжалих за глупостите, които току-що бяха излезли от устата ми. Ядосан на себе си, аз се обърнах и се отдалечих. Всъщност бях ядосан на Неш. Неш, трябваше да се поправя. Не Маги. Вече се бях уверил, че тя се държи на разстояние от мен. Сега тя дори не искаше да ме погледне. Не трябваше да продължавам да се държа като задник с нея. Факт е, че ако не се държах като глупак около нея през цялото време, можех да забравя и да кажа нещо, което не трябваше. Нещо вярно.
Неш вървеше по пътя ми, докато отивах за първия час. Знаех, че ще намери Маги. Това беше глупост. Брейди беше дал да се разбере, че не иска никой от нас да се доближава до братовчедка му. Заради глупавото си решение да пренебрегне молбата на Брейди, той ме беше накарал да избухна и да се нахвърля върху нея.
– Недей – изръмжах аз и посегнах да хвана ръката на Неш, когато той започна да минава покрай мен. – Брейди не иска това и ти трябва да го уважаваш.
Неш се напрегна под ръката ми, после дръпна ръката си и се освободи.
– Не съм те питал, Ашби – изсумтя той, след което продължи да върви към Маги.
Не можех да се притеснявам за това. Това не беше нещо, което щях да мога да контролирам. Ако Неш искаше да направи това, тогава щях да се погрижа да си плати за това на терена днес. Всички щяхме да го направим. А ако не можеше да ходи в петък вечер, тогава щях да поема ангажимента му. Можехме да спечелим този мач и без глупавия му задник.
Но не бихме могли да го спечелим без Брейди. И щяхме да го спечелим. Нямаше да подведа баща си.
– Какво става с това, че Рейли е навсякъде около Джаксън Хюс? – Попита Гънър, докато заемаше мястото срещу мен в час по световна история.
Миналата вечер Рейли очевидно се беше забъркала с Джаксън Хюс, единствения истински бейзболист, който имахме в гимназията в Лоутън. Преместил се е тук от някъде на север, където им пука за тези неща. И сега той беше направил Лоутън име в бейзбола.
– Не ми пука – отвърнах честно. Когато ги видях за първи път заедно тази сутрин на път за първия час, спрях и зачаках да ме заболи. По дяволите, за всичко, което можеше да дойде. В края на краищата, бях с Рейли от година насам. Но така и не почувствах нищо. Нито едно проклето нещо.
– Наистина? Вчера вие бяхте един върху друг в залата – напомни ми Гънър.
– Тя беше навсякъде около мен, така че я оставих да се забавлява. – Това беше истината – почти. Всъщност просто имах нужда от разсейването, което тя ми осигуряваше. Освен това се опитвах да изтласкам от себе си спомена за целувката на Маги. Тя ме преследваше и, по дяволите, беше трудно да я забравя.
Гънър се ухили.
– Рейли продължава да гледа на сам. Чака да реагираш.
Тя не получаваше това. Повдигнах рамене и отворих учебника си.
– Това е студено, Ашби. Като че ли е много хладнокръвно. Ето защо си чудовище на терена. Просто не ти пука. – Ако само знаеше. На мен ми пукаше за нещо. За нещо, което ме разкъсваше на парчета.
– Няма за какво да ми пука – отвърнах аз.
– Неш каза, че си му се разсърдил за това, че е говорил с братовчедката на Брейди. Казах му, че си бил прав.
Този път обърнах глава, за да погледна наистина Гънър.
– Ще го затворя този следобед на терена.
Гънър се усмихна.
– Ще го оставиш да си тръгне и с двата крака?
– Не.
Гънър се засмя в отговор.
– Аз ще си пусна тази глупост в Инстаграм.
Господин Халтър влезе в стаята и започна да ни дава инструкции за четене. Слава Богу, в този час щях да си подремна.
– Майка ми каза, че това момиче е видяло как баща ѝ е убил майка ѝ – прошепна Гънър, като се наведе към мен. – Това е прецакано.
За какво, по дяволите, говореше той?
– А? – Попитах, като се обърнах към него.
– Братовчедката на Брейди. Тя не говори, защото е гледала как баща ѝ застрелва майка ѝ. Той е в затвора или на смъртна присъда, или нещо подобно. Майка ми каза, че сега е психично болна.
Стомахът ми се обърна и се усука на възли. Не исках да вярвам в това. Не и заради Маги. По дяволите, не и за никого, но най-вече не и за Маги. Тя беше добра. Не се нахвърляше и не се отнасяше зле с никого. Дори с мен, когото трябваше да ме е ударила поне три пъти досега. Зад погледа ѝ нямаше гняв. Само самота, която исках да пренебрегна. Но това, което Гънър казваше… Такъв ужас би съсипал напълно човек.
Майката на Гънър беше известна с клюките си и смяташе, че знае всичко в града. Исках това да е грешка. Но какво, ако беше вярно? Как е живяла с такъв кошмар?