Глава 8
Тяло за проклятие
Преди 220 години
В кралската крипта под моя дворец се взирам в тялото на баща ми. Той е положен върху бяла каменна плоча, тялото му е почистено и облечено. Тук долу феените светлини светят слабо, карайки сводестите мраморни стени около нас да блестят на слабата светлина.
Дори в смъртта в лицето му има нещо надменно, жестоко, непобедимо. Само един поглед към него и щеше да си помислиш, че той е победителят в нашия дуел.
Докосвам челото си, където се намира грубият ми бронзов кръг. Отказвам да нося короната на Галехар или която и да е друга, освен тази. Това е войнишка корона – проста, невзрачна и най-важното – не пречи на шибания път, ако избухне битка.
Прекалено дълго съм живял в калта, за да развия вкус към изискани неща.
Пускам ръката си. В последната нощ от живота на Галехар, в нощта, в която го убих, той знаеше, че ще му отнема кралството. Дори аз не бях разбрал това. Предполагах, че мога да дойда, да го довърша и да изчезна във въздуха. Властването никога не е било част от стратегията ми. Но дори и да не бях син на Галехар, убиването на крал е начинът, по който завоевателите идват на власт.
И така, ето ме тук, нежелаещ да водя, но още по-нежелаещ да абдикирам и да позволя на един от интриганстващите подмазвачи на Галехар да наследи трона.
Заобикалям тялото на баща си и разтривам долната си устна с палец. Мразя това, че е тук, че се задържа в този замък дори сега. Нямам никакво намерение да му позволя да остане, но засега няма къде другаде да отиде.
Минаха седмици, откакто го пронизах с меча си, и през цялото това време тялото му не успя да се разпадне. Съществата не искат да го изядат – нито кучетата, нито птиците, нито рибите, дори чудовищата, които живеят в дебрите на Мемнос. Това бяха първите ми опити да се отърва от него – за шок и ужас на всички надменни благородници. Те се страхуват от мен и моите варварски постъпки повече, отколкото някога са се страхували от баща ми.
Когато съществата не пожелаха да погълнат тялото на Галехар, се опитах да го погреба, само за да накарам земята да го изплюе обратно. Опитах се да пусна тялото му в морето, но водата отказа да го поеме. Дори огънят не можа да оскверни плътта му; кладата изгоря до основи и след като угаснаха и последните умиращи въглени, Галехар все още беше там, с непокътнат всеки косъм на главата му.
Сега го изучавам и очите ми се свиват. Има само четири причини, поради които едно тяло не се разлага: Първата е, че феята не е мъртва. Второ, феята е твърде силна, за да бъде убита. Трето, феята е с твърде чисто сърце, за да се върне на земята. И четвърто, една фея е толкова покварена, че природата отказва да я приеме.
Последната причина звучи най-точно.
Устата ми се свива, докато гледам нетленното тяло на Галехар Никс. Далеч над мен последните жени от харема му събират нещата си и си тръгват. От стотиците му наложници – а в края на краищата те бяха стотици – десетки и десетки оплакваха загубата му, а някои дори стигнаха дотам, че открито се държаха враждебно с мен. Той уби децата им и въпреки това те го оплакваха. Не мога да проумея това.
Жилищните им помещения ще бъдат превърнати в стая за оръжия, библиотека и апартаменти за гости. Всички следи от предишната употреба на стаите ще бъдат заличени. Това е най-малкото, което мога да направя, за да почета паметта на майка ми.
И ето до какво всъщност се свежда всичко това: Убих Галехар, защото той ми отне единствения човек, когото някога съм обичал. Наричах го справедливост, но това не ми прилича на справедливост; майка ми все още е мъртва, аз все още съм сам и тази празнота в мен все още съществува.
Поглеждам Краля на сенките за последен път. Толкова много неща имам да му кажа. Толкова много начини, по които все още искам да го нараня.
Никога няма да имам тази възможност.
Хващам тялото му и го премятам през рамо. Няма значение. Кралят е мъртъв и тази нощ ще е последната, в която Галехар Никс ще обитава тези зали.
Преди 220 години
Трябват няколко часа, за да пристигнем в Изгонените земи. Тази безплодна, скалиста пустош е единствената област от Другия свят, която не се управлява от нито едно от основните кралства. Ако си извършил някакъв голям грях и си успял да избегнеш смъртна присъда, има вероятност да бъдеш прогонен тук, което за повечето феи е почти същото като смъртна присъда.
Около мен се простира открита равнина от нажежена от слънцето земя, лишена от живот. Плоският, сух пейзаж се разчупва единствено от стръмните, скалисти скали, които ме ограничават от двете страни.
Не става дума просто за това, че това място е празно откъм живот. Става дума за това, че самата магия е изкоренена от земята.
По-голямата част от Другия свят е пропита с власт. Тя е във въздуха, водата, растенията и животните – в самата земя. И именно тази сила ни дава живот.
Историята на Прогонените земи е, че много отдавна, когато пантеонът от богове започнал да управлява Другия свят, Оберон и Титания, Майката и Бащата, първи открили магията. Тя се криела в дивите полета и блестящото море. Тя се разгръщала заедно с нощта и разцъфтявала със зората на всеки ден.
Те открили, че могат да се укрепят, като пият дълбоко от земята, и така и направили. Майката и Бащата, като разбрали, че сърцата на феите винаги са гладни, се опитали да укротят апетита на своите събратя и затова дали на всеки бог владение над един аспект от другия свят – нощта, деня, земята, морето, растенията, животните, любовта, войната, смъртта. Властта се разделяла и завещавала, докато всички не получили по малко. Всеки бог можел да черпи сила от аспекта, който управлявал, и само от него. Само Оберон и Титания можеха да черпят магия от всичко.
Но феите са гладни същества, особено божествените, и не след дълго, след като получили дара на магията, много от по-малките богове въстанали срещу Оберон и Титания. Тук, в тази част на Другия свят, се води голяма битка между тези титани. Боговете откраднали магията от въздуха, от земята, от растенията и животните, които бродели по земята. Те я извличали от потоците и я въртели от звездите и сенките. Всичко това, за да подхранва чудовищната им сила.
В крайна сметка Майката и Бащата победили враговете си и ги избили на място. Но щетите вече бяха нанесени. Земята била толкова изтощена от ресурсите си, че станала магически безплодна. Никакво време и никакви възстановителни магии не можели да възстановят щетите.
И така се появили Изгонените земи.
Дори в света на смъртните има повече магия от това място. Това е кошмарът на всяка фея. Да бъдеш откъснат от храната, която ни крепи… това може да доведе до лудост една фея.
Пред мен група скали маркира целта ми. Тръгвам към тях, а тялото на баща ми все още е преметнато през рамото ми.
Използвам магията си, за да преобърна най-големия от камъните. Под него в земята зейва дупка. Спускам се в нея, като осветявам пещерата с още малко от силата си. Фееричните светлини, които хвърлям, светят слабо, тъй като земята изстисква магията ми и я изсушава. Всичко тук изисква малко повече енергия за малко по-малко печалба.
Подземното помещение, в което влизам, не е нищо повече от яма, издълбана в земята, а саркофагът на великия крал е просто един камък, грубо издълбан в ковчег с капак. Използвайки силата си, махам капака, а после хвърлям баща си в каменния ковчег.
Не мога да го изгоря, да го погреба или да го дам на мърша, но мога да го прогоня. Мога да го оставя да лежи там, където магията умира.
С още едно движение на китката ми капакът се повдига във въздуха и се плъзга обратно върху ковчега.
Последното нещо, което виждам, е лицето на Галехар, а след това каменният капак се стоварва върху него и се затваря с дълбоко бумтене.
Една по една оставям приказните светлини да угаснат. Преди да си тръгна, спирам, а по мен се плъзга вълна от страх.
Защо Другият свят не иска да вземе тялото му?
Това ме притеснява. Магията не се подчинява на логиката, но дори тя се придържа към определени модели.
Поглеждам за последен път към гробницата на баща ми. После се отърсвам от предчувствието си и изчезвам в нощта.
Назад към част 8 Напред към част 10
