„Аса Грифит не изглежда като твоя тип“
ГЛАВА 11
ТАЛУЛА
Влязохме в колата на господин Дейс, без да си говорим. Все още не бях сигурна какво да очаквам. Дали смяташе да каже на майка ми за партито, или не. Не ми се струваше много честно, като се има предвид, че не бях пила нищо. И не бях се качила в колата с шофьор, който е пил. Мама знаеше, че съм била с Аса на събирането на Райкър, за да развеселя Неш.
Това беше огромен провал. Неш изобщо не се беше развеселил. Изглеждаше нещастен. И никой от приятелите му не разбираше защо. Това трябваше да го разстройва.
– Накъде да завия? – Попита господин Дейс.
– Наляво – отговорих аз.
Той завъртя малката си кола наляво и след това отново ме погледна.
– Аса Грифит не изглежда като твой тип.
Току-що се бях запознала с този човек. Беше ме видял за един час днес. Намръщих се.
– Защо мислите така? – Попитах, като се опитвах да не бъда хаплива. Не исках да го превърна във враг и да му дам повод да отиде да говори с майка ми.
Той сви рамене и отново насочи вниманието си към пътя.
– Изглеждаш по-сериозна, по-зряла, интересуваш се от оценките си. Аса е звяр на футболното игрище, но той не е сериозен по отношение на нищо друго.
Нямах причина да не бъда честна.
– Ти си нов. Не знаеш коя съм била. Нито как съм изглеждала преди лятото. Отслабнах. Много килограми. Преди нямах много приятели, нито пък каквито и да било приятели. Социалният живот е нещо ново за мен. Приспособявам се към всичко това.
– Как отслабна? – Попита той. Това не беше нещо, което другите бяха попитали. Не ги интересуваше. Просто резултатите им харесваха.
– Ходех всеки ден. Пиех вода и се хранех здравословно. – Почти добавих, че съм направила всичко това, защото съм била ядосана, наранена и съм искала да си отмъстя. Но не го направих.
– Това е впечатляващо. Но си права. Миналата година не бях тук. Не те познавах. Това, което видях, беше днес. А момичето, което забелязах, не беше от тези, които прекарват понеделнишката си вечер на парти с пияни футболисти.
Това не беше негова работа. Не се нуждаех от житейски консултации от учителя си по английска литература.
– Аз се отнасям сериозно към оценките си. Обичам да чета. Но мога да имам и социален живот.
Той кимна.
– Да, можеш. Но ти просто си… по-зряла, или аз предполагах, че си, от това, на което току-що станах свидетел там. На тези момчета им остават години, преди да пораснат.
Никога не съм имала баща. Никакъв мъж в живота ми, който да ми дава съвети. Може би това беше нормално. По-възрастните мъже обичаха да ти казват какво да очакваш от по-младите. Не бях сигурна, затова се опитах да не се дразня.
– Коя е любимата ти книга? – Попита той.
– Нямам една любима. Имам обаче рафт с любими книги и се съмнявам, че сте прочели някоя от тях.
Тогава той се усмихна. Ъглите на устата му се повдигнаха, когато го погледнах. Стигнахме до кръстовището, което, ако се следваше направо, щеше да ви отведе до гимназията.
– Завийте надясно – казах му аз.
– Аз също чета – отвърна той.
Не се усъмних в това. Изглеждаше читателски тип.
– Сигурна съм, че четете. Но знам, че не четете книгите, които са ми любими.
– И защо?
Облягайки се назад, най-накрая се отпуснах, откакто се качих в тази кола. Сега той се държеше много по-приятно.
– „Здрач“, „Хари Потър“ – всичките седем книги, „Красиви създания“, „Игрите на глада“, „Град от кости“, „Съвпадение“, „Селекцията“, „Преди да падна“… – Направих пауза, сега се усмихвах. – Чел ли сте някоя от тези книги, г-н Дейс?
Той ме погледна бързо, а очите му бяха изключително приятни, когато се усмихваше. Бях забелязала това днес в клас. Но на лунната светлина те бяха почти… спиращи дъха. Както и усмивката му. Беше различна. Стомахът ми се почувства малко нервен.
– Чувал съм за няколко от тях. Тъй като много от тях са превърнати във филми. Но имай предвид, че и преди съм преподавал в гимназия. Случва се тези да са популярни сред много читатели в гимназията. А и аз съм чел „Игрите на глада“.
От всички книги, които споменах, не се изненадах да чуя, че е чел тази поредица.
– Но не и „Здрач“? – Подразних го.
Той се засмя и поклати глава.
– Не, тази книга не ме заинтересува.
– Не мога да си представя защо – изрекох аз. После посочих напред. – Синята пощенска кутия с изрисуваните върху нея облаци. Те… светят в тъмното. – Мразех дори да се налага да обяснявам това. Обичах майка си, но тя беше капризна. Глупава. И обичаше неща, които светят в тъмното.
– Виждам това. Лесно се забелязва. – Той изглеждаше развеселен.
– Да… Предполагам, че е така.
Той забави ход, преди да се наложи, и макар да бях сигурна, че просто внимава, осъзнах, че искам да вярвам, че е така, защото се наслаждава на компанията ми толкова, колкото и аз на неговата.
– Трябва ли да вляза вътре и да обясня на родителите ти, че съм те довел у дома? – Попита той.
– Не – отговорих бързо.
– Да не би да видят колата ми и да се чудят кой съм?
Знаех, че майка ми щеше да е будна във всекидневната и да гледа новините. Но тя нямаше да погледне навън.
– Това сме само аз и майка ми. Тя ми се доверява. Няма причина да не ми вярва. Тя знаеше къде съм. Ще и обясня какво се е случило и че сте ме докарали, ако тя се усъмни в това. Но тя няма да го направи.
Той изглеждаше изненадан.
– Много спокойна майка.
Кимнах в знак на съгласие.
– Да. Която боядисва нещата, за да светят в тъмното, пече сладкиши, които не ядем, и украсява за Коледа на следващия ден след Хелоуин.
– Изглежда, че животът с нея никога не е скучен.
– Нито за миг. – Така и не можах да разбера защо мъжът, който беше доставил спермата, за да ме създаде, не остана наоколо. Майка ми беше забавна. Тя предизвикваше усмивки и щастие само с това, че беше такава. Защо един мъж да не иска да бъде близо до нея? Сигурно е бил злобно копеле. Само това можех да разбера.
– Къде е баща ти? – Попита господин Дейс.
– Нямам такъв – отвърнах леко, след което посегнах към дръжката на вратата, когато колата спря на алеята ми.
– Съжалявам. – Той звучеше така, както всички, когато им казвах, че нямам баща. Тъжно, загрижено, сякаш им се е искало да не ме питат.
– Не се притеснявайте. Животът ми е хубав точно такъв, какъвто е. – Погледнах го назад, преди да изляза от колата му. – Благодаря за пътуването.
Той ме проучи за момент.
– Няма за какво – отвърна той.
– Ще се видим в клас – добавих аз, след което излязох от колата.
– Очаквам го с нетърпение.
Този коментар ме накара да спра. Само за секунда. Затворих вратата след себе си и отидох до предната веранда. Последните му пет думи ме дразнеха. Сякаш означаваха нещо, което знаех, че не означават. Но защо беше казал това? Защо по този начин?
Когато стигнах до входната врата, погледнах назад и видях как той излиза от алеята. Това беше… много неочаквано. Всичко това.