„Това част от неговия влог ли беше?“
ГЛАВА 24
НЕШ
Имаше места, на които можех да бъда. Неща, които можех да правя. Но не бях в настроение за приятелите си. Вместо това седнах на дървена маса за пикник в парка, далеч от крещящите деца и техните майки, и се загледах в града, докато пиех газираната напитка, която си бях взел от „Stop and Go“ отсреща.
Бях се събудил с нетърпение да прекарам деня с Талула. Но тя беше болна. Майка ѝ всъщност изглеждаше притеснена и стресирана, докато ми разказваше за това, така че ѝ повярвах. Талула не се опитваше да се измъкне от срещата ни, което беше добре. Беше гадно обаче, че беше болна.
– Каква е историята с крака ти? – Попита ме мъжки глас и аз преместих поглед от предупредителната светлина в центъра на града към момчето, което тихо се беше приближило до мен, или просто бях толкова потънала в мислите си, че не бях забелязал. Русата коса беше единствената причина да го разпозная от снощи. Беше лудият пушач на трева, покрай когото минах на път за съблекалнята.
– Извинявай? – Бях раздразнен. Този човек беше груб.
Той изглеждаше незасегнат от погледа ми и посочи крака ми.
– Кракът, куцането ти – цяла вечер си стоял отстрани. Каква е историята?
Той наистина ли беше идиот?
– Кой, по дяволите, си ти? – Попитах го вместо това.
Той се усмихна и поклати глава.
– Говорил съм само с двама души в този град и никой от вас не знае кой съм. Мислех, че ще го намразя това място. Все още може би ще стане. Но това да си анонимен е хубаво. Бях забравил какво е това.
Това беше един нагъл гадняр.
– Защо да знаем кой си? Не си оттук. Това е адски сигурно.
Той кимна с едно-единствено кимване.
– Аз съм един от щастливците. Не съм роден в ада на Мейбъри.
Той беше глупак. Погледнах назад към светофара и отпих от содата си. Може би ако го игнорирам, ще си отиде.
– Няма ли да ми разкажеш за този крак? Добре. Ще попитам момичето ти.
Това привлече вниманието ми.
– Какво?
Той изглеждаше доволен от реакцията ми.
– Горещата самотна блондинка, която те наблюдаваше цяла нощ. Говорихме си. Не мисля, че и тя се интересува от мен. Вие, южняците, би трябвало да сте мили и дружелюбни. Тук не намирам това за така. Западното крайбрежие е получило лоша слава. Ние сме шибано дружелюбни в сравнение с тази групичка.
Беше говорил с Талула. Тя не беше казала нищо.
– Какво искаш? – Попитах го, без да съм в настроение да защитавам южняшкото гостоприемство.
Той се облегна на дървото до себе си.
– Имаш една история. Вероятно единственото интересно нещо, освен момичето ти, което съм виждал в този град. Харесвам историите. Това е моето нещо. Човешки интерес. Развлечение. Такива неща.
Думата „развлечение“ беше това, което ми върна подслушания разговор от снощи. Бях забравил, тъй като не беше важен. Не ме беше интересувало. Но сега всичко си дойде на мястото. Пам все пак не беше сгрешила.
– Ти си човекът от YouTube. – Докато го казвах, по лицето му се разля бавна усмивка.
– Изненадващо. Не бих предположил, че гледаш влогъри.
– Не гледам. Но момичетата в този град го правят. Снощи те забелязаха.
Той въздъхна и кимна.
– Сигурно не трябваше да ходя на мача. Но тогава в понеделник ще ме видят. Не мога да се скрия в шибаното училище.
Училище? Той щеше да ходи в нашето училище? Тук, в Лоутън?
– Нека се разберем – казах аз, най-накрая заинтересуван от нещо, което този човек искаше да каже. – Ти си някакъв известен ютубър от Лос Анджелис и си в Лоутън, Алабама, за да ходиш на училище? – Нищо от това нямаше смисъл. Тези момчета имат спонсори и прочие. Предполагаше се, че са натоварени. Защо щеше да се мести от Лос Анджелис в Алабама? Това част от влога му ли беше?
– Когато майка ти хване баща ти да чука бавачката на малкия ти брат в къщичката до басейна, тогава се случват гадости. Трябваше да остана с пича, който е баща ми, в Лос Анджелис или да отида с майка ми в града, в който е израснала, за да може да е близо до родителите си и да се справя с живота. Не можех да позволя на Лил Джо да напусне града без мен. Мама е голямо момиче и може да се справи с това. Лил Джо е само на пет години. Той има нужда от мен. Така че, по дяволите, съм тук – завърши той с протегнати ръце. – А сега каква е твоята история? Имаш моята.
Беше тук заради семейството си. Дали изобщо осъзнаваше колко тежко щеше да му бъде, когато останалите жители на Лоутън разберат? Нямаше да има нормален живот тук. Те нямаше да му позволят. Това не беше Лос Анджелис. Знаменитостите не се разхождаха ежедневно по улиците.
– Те никога няма да те оставят на мира. Няма да можеш да отидеш никъде, без да привлечеш внимание – казах му аз.
Той сви рамене.
– Може би. Предполагам, че ще стане добър влог екшън в началото. Мисля, че това ще отмине.
Тъй като никога не бях гледала влог, не бях сигурен какво точно е заснел.
– Как става това? Твоите влогърски глупости. Какво е това, което снимаш?
Той се пресегна и извади нещо от джоба си, след което го подхвърли във въздуха и го хвана, сякаш беше топка.
– Това е една от многото камери, които използвам. – Беше малка. Почти като малка кутийка. След това бръкна в задния си джоб и извади още нещо, което, когато го разгъна, представляваше пръчка. – Това е стабилизатор – обясни той. След това прикрепи фотоапарата към пръчката и я разтегна.
– Все още няма училище. Все още се опитвам да разбера това място. Тук няма нищо сериозно. Взимам си обратно думите, които казах за ада. Там трябва да има повече действие. Не е честно да сравнявам двете неща. – Той говореше пред камерата. После се насочи към мен. – Този човек не иска да ми каже нищо. Той е онзи от снощи отстрани. Той си има история. Просто още не съм я разбрал.
Загледах се в малката, кръгла камера.
– Махни това нещо от мен – измърморих аз.
– Той е звездна личност.
– Той не иска проклетата камера в лицето си – казах вместо това аз.
– Просто ни кажи защо куцаш. Разказах ти за това, че баща ми чука бавачката. Най-малкото, което можеш да направиш, е да ми кажеш защо куцаш.
Камерата включена ли беше?
– Записваш ли това? Току-що каза глупостите за баща си – посочих аз. Знаех, че той има милиони зрители.
Той се ухили.
– По дяволите, да, записвам го. Те знаят. Вече обясних защо напускам Лос Анджелис. Гледай проклетия ми влог. Тези глупости се редактират. Това, което правим сега, щеше да е адски скучно без някои монтажи. Но всеки път, когато мога да разкажа на света за баща си-дъртак, ще го правя.
Поклатих глава.
– Ти си сериозно прецакан.
– Нищо не си видял – каза ми той. – Ела с мен. Ще ти покажа, че ти си прецакан.
Ако седях и мислех твърде дълго, щях да откажа. Всъщност не харесвах този човек. Но не се замислих за това. Вместо това се изправих.
– Добре. Покажи ми.
Назад към част 25 Напред към част 27