Аби Глайнс – Полеви партита – Загуба на полето – Книга 4 – Част 3

„Съмнявам се, че забелязвате дебелите момичета“

ГЛАВА 1

ТАЛУЛА

– Тя нова ли е? – Чух да се шепне за пореден път, когато влязох през вратата на гимназията в Лоутън. Бях чула този въпрос, докато минавах покрай поне три други групи ученици. Хора, с които бях ходила на училище още от предучилищна възраст. Често се чудех дали някои от тях изобщо знаят името ми. Никога не ми говореха. Почти не ме познаваха.
Толкова дълго ги обвинявах. През лятото обаче бях осъзнала много неща. Едно от тях беше, че аз бях тази, която се опитваше да бъде невидима. Бях срамежлива. Не исках да привличам вниманието към себе си. Често, когато получавах внимание, то беше обидно и аз се държах в сянка, доколкото е възможно. Така че ако не знаеха името ми, то беше, защото не бях направила нищо забележително. Нищо, с което да се обърна назад един ден и да се гордея.
Тази година щеше да е различна. Сега не се криех. Беше ми омръзнало да бъда обект на шегите на всички. Щях да направя последната си година запомняща се. Да се гордея с нея. Дори щях да се присъединя към… нещо. Може би към екипа на годишника или да се пробвам в отбора по танци. Можех да танцувам. Това беше моята малка тайна. Когато тежах повече, отколкото обществото смяташе, че трябва, не исках да танцувам пред никого. Това беше нещо, което правех сама.
– Здравей, ново момиче! – Извика мъжки глас. Тъй като не бях нова, го игнорирах. Но погледнах леко наляво, за да видя кой е той. Аса Грифит. Почти спрях. Той беше добър приятел на Райкър и Неш Лий. За Райкър не ми пукаше, но Неш… да кажем, че болката и гневът ми заради него бяха това, което ме крепеше цяло лято. Когато беше толкова горещо, че си мислех, че ще се разтопя, но въпреки това вървях. Когато наистина исках горещи бисквити от фурната, но вместо тях изяждах една ябълка. Това беше отмъщение. Да си призная това не беше нещо, с което се гордеех, но това беше истината. Мразех Неш Лий. Но тази омраза ме беше накарала да отслабна.
Преди да успея да се замисля твърде дълго и задълбочено, спрях и се обърнах към Аса Грифит. Той беше привлекателен, популярен и щеше да бъде звездата на „Лъвовете на Лоутън“, след като Уест Ашби беше завършил. Аса ме дари с кокетна усмивка, каквато не бях виждала досега. Момчета като Аса не се усмихваха на момичета като мен. Или пък не се усмихваха. Сега, когато бях слаба, осъзнавах колко повърхностни са те. Планът ми за отмъщение може да се окаже нещо грозно. Но такъв беше и начинът, по който се отнасяха към момичетата заради теглото им. Вътрешно аз бях същата. Не, това не беше вярно; вътрешно сега бях по-гневна.
Не знаех как да флиртувам. Бях от тези, които се свиват близо до ъгъла. Затова просто го гледах. В очакване да видя какво ще излезе от устата му след това.
– Аса – каза той с кимване, докато скъсяваше разстоянието между нас. – Току-що се преместихте тук ли?
– Не – отвърнах аз. За този въпрос се бях подготвила. Щях да му се насладя. Да видя израженията на лицата им, когато разберат, че ме познават от години.
Той все още се усмихваше, но изглеждаше объркан.
– Домашно обучение? – Попита той.
– Не, Аса. Миналата година имахме заедно литература. Икономика предишната година. В пети клас ти ме спъна в коридора и книгите ми се разхвърчаха навсякъде. Това беше инцидент. Поне така предположих, тъй като ти ми помогна да си прибера книгите.
Това беше по-забавно, отколкото предполагах, че ще бъде. Той стоеше там и се мръщеше. Чудех се дали изобщо знае името ми. Това само разпали огъня в мен. Отмъщението ми изглеждаше оправдано.
– Аса – обади се познат глас, след което настъпи пауза. Обърнах глава и срещнах погледа му. Той не беше този, когото мразех. Никога преди не ме беше забелязвал. Не беше човек, от когото съм очаквала да бъде по-добър от другите. Неш беше. Но Райкър Лий беше там. Той беше казал думите. Направил е шегата. Онази, която се беше врязала достатъчно дълбоко, за да ме промени.
– Здравейте – каза Райкър Лий с припряно изражение. Когато се приближи до мен, видях объркването в очите му. Бавно то се превърна в яснота. Той ме разпозна. – Свята работа – промълви той.
Оставих го да възприеме трансформацията ми. Докато издаваше ниско свистене, което ми се стори обидно, Аса каза:
– Какво е това? – Той все още беше объркан.
– Талула, нали? – Каза Райкър, когато очите му спряха да зяпат тялото ми и намериха лицето ми.
– Да – отговорих аз.
– Уау – беше всичко, което той каза.
– Талула. – Произнесе името ми Аса, сякаш му беше познато, но просто не можеше да го определи.
– Лятото е било добро за теб – каза най-накрая Райкър и по лицето му се разля бавна усмивка.
Исках да кажа, че всъщност бях носила бански костюм. Но задържах това в себе си. Не беше нужно да знае, че съм го чула. Също така не исках да чувам извиненията му.
– По същия начин – казах аз, въпреки че му се усмихнах принудително. – Приятно изкарване – добавих, след което си тръгнах. Това беше направено. Първият ми разговор с близките на Неш. Колкото и да не ми се искаше да говоря с тях. Райкър никога досега не беше разговарял с мен. Защо трябваше да говоря с него сега? Но трябваше да го направя. Планът ми беше да бъда приета в света на Неш и след това напълно да го игнорирам. Да го злепоставя пред приятелите му. Да му дам възможност да види как се чувствам. След това, когато бях доволна, щях да се отдалеча от цялата тази тълпа. Да намеря път, който да ми подхожда, и да бъда щастлива. Но все още не.
– Чакай! – Извика Аса.
Спрях да вървя и го погледнах назад.
– Да?
– Ти си в по-горен курс, нали?
Беше всичко, което можех да направя, за да не извъртя очи. Просто кимнах.
– Кой е първият ти клас?
Сериозно? Толкова ли беше лесно? Той не ме познаваше. Нямаше представа дали съм интелигентна, дали имам чувство за хумор, дали имам някаква амбиция в живота. Но видя как изглеждам в тази къса пола и това беше всичко, което му беше нужно. Имах цялото му внимание.
– Тригонометрия – казах му.
Веждите му се вдигнаха нагоре.
– Красива и умна. Това си го събрала. Ще вървя с теб.
Бяхме заедно в по-горните класове още от девети клас. Нещо, което той не си спомняше. Но аз го помнех.
– Добре – съгласих се аз, след което видях, че Райкър ме гледа. Усмихнах му се и му помахах с ръка, което предполагах, че е флирт, преди да тръгна към входа с Аса.
– Трудно ми е да повярвам, че сме заедно в училище още от началните класове, а не те помня. Въпреки че името ти ми е познато.
За едно умно момче, човек би си помислил, че ще осъзнае как признанието, че не ме помни, го кара да изглежда като глупак.
– Съмнявам се, че забелязваш дебелите момичета. – Неприязънта в тона ми беше неизбежна. Можех да понеса само толкова много.
– Дебели? – Повтори той. – Ти не си дебела.
Обърнах глава, докато очите ми не срещнаха неговите.
– Не, Аса, не сега. Вече не. Но Талула, която не си спомняш, беше дебела.
Бавно видях прозрението в очите му. Те се разшириха, а после устата му леко се отвори. Може би наистина си спомняше дебелото момиче в ъгъла. Лицето ми вече беше тънко, но имаше същите черти. Ако някога беше отделил време да ме погледне тогава, щеше да види това.
– Миналата година ми даде записките си, когато пропуснах класа за една седмица от грип – прошепна той. Сякаш беше прекалено учуден, за да говори с нормалния си тон.
– Да.
Тогава той се вгледа в мен. Чудех се колко ли други спомени за мен си е припомнил. Оставих го да се взира. Спомни си момичето, което някога бях, защото онова момиче беше по-хубаво. Киндер. Това не беше.
Тази Талула щеше да остави своя отпечатък, а после да си тръгне.

Назад към част 2                                                  Напред към част 4

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!