Глава 9
Дъждът плющеше по предното стъкло. Гледах как чистачките се плъзгат по стъклото, докато умът ми се носеше из преживяванията, които едва бях преживял на косъм от смъртта.
Винаги ли беше толкова опасно да си агент на полицията? Ако беше така, Лиена имаше повече смелост, отколкото си мислех. Работата ми в ККК нямаше нищо общо с днешния ден. Последният път, когато се чувствах в безопасност, беше в кабинета на Дженкинс, когато събирах книги от рафтовете му и се кикотех над Кама Сутра.
Мислите ми се задържаха върху книгите и от дробовете ми се изплъзна дълъг дъх.
– Добре ли си?
Вдигнах глава и погледът ми се премести към Лиена на шофьорската седалка.
– А?
– Ти си тих.
– Просто размишлявам върху времевата линия в „Буквар“.
При несериозния ми тон тя върна вниманието си към пътя. Спомних си начина, по който ме беше държала, когато смъртоносната отвара заля стаята. Сълзите в очите ѝ, когато си помисли, че съм умрял. Начинът, по който се беше изчервила, когато ме погледна, след като вече бяхме в безопасност.
Може би не ме мразеше за това, че съм анархичен митичен престъпник, който пренебрегва доброжелателното управление на полицията. Или поне не ме мразеше толкова много.
– Лиена… – Всъщност, не. Няма значение.
– Какво?
– Нищо.
– Какво искаше да кажеш? – Настоя тя.
– Забрави. – Все пак това беше глупава идея. Нямаше как да се съгласи.
Като свали ръка от волана, тя леко ме удари по рамото.
– Просто ми кажи, добре? Нямам нерви за повече напрежение.
Толкова ли много искаше да знае? Свих се на седалката си.
– Щях да попитам дали можем да спрем на една спирка, преди да ме вкараш обратно в затвора.
– За хамбургери? – Попита тя и в тона ѝ се прокрадна раздразнение.
– Не. – Не че някога бих отказал бургери. – За… апартамента ми.
Кафявите ѝ очи се стрелнаха към мен.
– Виждаш ли, наемът трябва да се плати след няколко дни. Когато не платя, хазяинът ми ще изхвърли всичките ми вещи. Има няколко неща… – Изпуснах още един тежък дъх. – Няколко неща, които наистина не искам да губя. За, знаеш ли, деня след седемдесет или осемдесет години, когато МагиПол най-накрая ще ме пусне от затвора.
В идеалния случай бих могъл да възстановя вещите си, след като избягам от ареста, но бях загубил три за три възможности и не бях сигурен дали ще получа още една.
Тя ме изгледа подозрително.
– Къде е апартаментът ти?
Извих вежда.
– Не-не. Няма да ти го кажа, освен ако не се съгласиш да ме заведеш там. В противен случай просто ще нахлуеш в гащите ми, след като ме затворят отново.
– Защо не взе тези неща със себе си, когато се опита да избягаш от страната?
– Нямах време, а и не знаех дали вече имам ловци на глави по петите си. Не исках да ги водя към дома си. Щях да помоля хазяина си да ми изпрати вещите по пощата.
Срещу определена цена. Голяма, като познавах този алчен задник, но можех да си я позволя – преди Магиполицията да конфискува съдържанието на банковата ми сметка.
Тя нервно прокара ръце нагоре-надолу по волана, после си пое дъх, а косата ѝ се развя далеч от лицето.
– Накъде?
Изправих се и я погледнах.
– Сериозно? Ще го направиш?
Тя ме погледна.
– Ако опиташ каквото и да било, ще телепортирам крайниците ти на дъното на океана.
– Кои крайници?
– Всички.
– О, добре, в такъв случай… завий наляво тук.
Насочих я през центъра и на шикозен квартал с високи жилищни сгради, от които се откриваше гледка към дългите плажове и сивия залив на океана. Спряхме на кръговата алея на една особено висока и стъклена постройка и тя паркира на място за посетители.
– Ти живееш тук? – Попита тя. – В никакъв случай. Водиш ме в засада.
Бутнах вратата и я отворих.
– Не. Това е мястото, където живея – или съм живял. Честна скаутска.
Тя изключи колата, прибра ключовете в джоба си и ме последва до вратата с една ръка в чантата си. Колко исках да се обзаложа, че държи електрошокова палка, готова да я хвърли в гърба ми и да ме прати в безсъзнание за втори път днес?
Точно вътре портиерът седеше зад бюрото си. Той погледна към появата ни и се усмихна професионално.
– Добре дошли у дома, господин Морис.
– Благодаря, Харди. Загубих си ключовете. Можеш ли да ме пуснеш в апартамента ми?
– Разбира се. – Той скочи, мина пред нас и натисна бутона за повикване на асансьора. Вратата иззвъня и се отвори. Лиена стъпваше по петите ми, докато аз влизах заедно с Харди. Той натисна ключодържателя си към панела вътре, след което избра единадесетия етаж. Вратата се затвори и асансьорът се втурна нагоре.
През целия път нагоре погледа на Лиена изпиваше дупки в тила ми.
С още един звън вратите се отвориха и Харди ни поведе по застлана с килим зала с номерирани врати. На 1106 той отключи бравата.
– Приятна вечер, господин Морис. И ми кажете, ако имате нужда от нов ключ.
– Обзалагам се – казах, докато той се оттегляше към асансьора, след което бутна вратата.
Познатият мирис на дом, подплатен с плесента на стая, която е била затворена твърде дълго, ме удари силно. Влязох и въздъхнах, докато погледът ми пътуваше по отворения план с просторна кухня, голяма дневна с широка електрическа камина и прозорци от пода до тавана с гледка към пристанището.
– Фантазия – кисело отбеляза Лиена. – Престъпленията са добре платени, нали?
Повдигнах рамене, твърде уморен, за да измисля добра реплика.
– Иди да си вземеш нещата – изръмжа тя. – Няма да останем.
Без да си правя труда да събувам обувките си – не беше като да се върна някога тук, за да се дразня от песъчинките по лъскавата твърда дървесина – тръгнах към късия коридор. Три врати ме чакаха и аз отворих средната, за да вляза в спалнята си. Тя беше голяма и просторна, с легло с кралски размери, което гледаше към още високи прозорци.
Пресякох се към нощното шкафче до леглото, но когато приклекнах, за да стигна до ниския рафт в основата му, Лиена се появи до рамото ми.
– Стой! Тя приклекна, избута ме с лакът настрани и погледна съдържанието на рафта. Предпазливото ѝ примигване се забави. – Това са…
Протегнах ръка покрай нея и извадих шепата книги. Когато се изправих, тя също се изправи, а погледът ѝ не намаля.
– Книги? – Каза тя обвинително. – За това си дошъл?
– Да.
– Какво специално има в тях? Ценни ли са?
За мен – да. За никого другиго – нито за миг.
– Ако се притесняваш, виж сама.
Хвърлих ги в ръцете ѝ, изненадвайки я, след което се запътих към гардероба. По-голямата част от него беше празна. Дрехите ми бяха наредени покрай най-близката стена, грижливо подредени на закачалки.
Докато разглеждах дрехите, тя отвори едно изпокъсано копие на „Приключенията на Хъкълбери Фин“, като се намръщи на очакваната и прозаична история вътре. Когато отново вдигна поглед, аз бях на половината път от ризата си.
– Какво правиш? – Попита тя пронизително.
– Преобличам се. Чисти дрехи. Хубаво е, знаеш ли? – Издърпах ризата през главата си, пуснах я на пода и изтърсих тъмносин потник. – Мога да му се насладя за няколко минути, преди да се върна в гащеризона.
Устата ѝ се отвори и затвори, докато нахлузвах чистата риза, придърпвах подгъва надолу, след което събувах обувките. Когато разкопчах колана си, погледът ѝ скочи обратно към книгите, които държеше. Тя вдигна книжката с Марк Твен и се намръщи на Библията с кожена подвързия под нея.
– Мислех, че не си религиозен – започна тя, като вдигна поглед – точно когато смъкнах издадените от МПД боксерки за мъчения надолу по бедрата си.
Очите ѝ се изцъклиха и аз почти изхвръкнах. Бях почти сигурен, че е погледнала настрани, преди да забележи стоката, но все пак се поколеба от срамежлив шок, сякаш бях започнал да танцувам на полюс. Купчината книги, която държеше, се наклони опасно.
– Не ги изпускай – предупредих я, докато нахлузвах чисти боксерки. Ах, толкова по-добре. – И не съм религиозен.
– Тогава защо имаш Библия? – Попита тя, загледана в пода, с пламнали бузи.
Влязох в чифт износени, изключително удобни дънки.
– Защото е била специална за някой друг.
– За кого?
Вместо да отговоря, подадох колана си през новите дънки и го закопчах, след което пъхнах краката си обратно в обувките. Минавайки покрай нея, се върнах в спалнята и спрях до леглото. Ароматът на прах за пране изпълни носа ми и накара гърдите ми да се разболеят. Чистото пране беше миризмата на дом.
Независимо дали щеше да ми се удаде да избягам от ареста на полицията или не, щеше да мине много време, преди отново да се насладя на аромата или усещането за дом.
– Какво още искаш да вземеш? – Попита Лиена, следвайки ме от гардероба.
– Нищо. Това е всичко.
Мръщенето ѝ се върна, този път по-скоро съмнително, отколкото подозрително.
Погледнах я, след което се строполих напред на леглото. Лицето ми се удари в дебелата завивка и аз изстенах.
– Какво правиш?
Претърколих се докрай на матрака и се свлякох по гръб, като с едната си ръка закрих очите си.
– Знаеш ли какви са тези легла в затворническите килии? Това е последното легло, на което ще мога да лежа в продължение на… години. Дай ми само минута, за да запомня това усещане.
Мълчанието ми отговори. След миг матракът се наклони. Погледнах под ръката си и видях Лиена да седи на ъгъла на леглото и да се оглежда с бръчка между веждите.
– Това просто не е мястото, на което съм си представяла, че ще живееш – промълви тя.
– И аз не съм. Това е десет пъти по-хубаво от всяко друго място, където съм живял. – Отново закрих очите си. – Ригел го препоръча. Мисля, че приятелят му е собственик на мястото. Получих добра оферта, а ККК плаща добре.
– А, да. Трофеите на измамата и кражбата.
– Предполагам, че е така.
Гласът ѝ стана още по-леден.
– Изобщо не ти ли пука, че си мамил хората?
Помислих си за книгите в ръцете ѝ, после се сгуших обратно в одеялото и вдъхнах аромата на дома.
– Да бъдеш митичен измамник е по-добре, отколкото да бъдеш човешки изрод.
– Ти не си човек.
– Не знаех, че съм митичен, помниш ли? ККК ме откри. Те ме научиха на магия.
Матракът изскърца, когато тя се премести.
– Разбирам това, но щом си разбрал, че са престъпници, ти… трябваше да напуснеш гилдията.
Отворих очи, но единственото, което виждах, беше ръката ми, опряна на челото ми. Това мое странно настроение на споделяне отслабваше, но бях наговорил достатъчно каши, така че можех и да завърша с истината.
– Никога не съм се вписвал никъде. Хората не ме искат наоколо. Притеснявам ги… плаша ги. Където и да отидех, всички искаха да се отърват от мен – докато Ригел не ме покани в гилдията си. Там бях не просто добре дошъл… бях полезен. Бях част от екипа. – Изпуснах кратък, тежък дъх. – Така че, за да отговоря на въпроса ти, не, не ме интересуваше какво наистина прави гилдията. Не достатъчно, за да напусна.
Леглото отново подскочи. Мека стъпка, после топла ръка дръпна китката ми, повдигайки ръката ми. Лиена се наведе над мен, като се вгледа в очите ми.
– Кит… ти… – Тя се бореше за думи, устните ѝ се свиваха от мисълта.
Наблюдавах меките ѝ устни, изненадан от това колко завладяващи бяха.
Погледът ѝ потърси лицето ми и онази слаба руменина се появи отново. Тя рязко се изправи.
– Ти си нарушил закона. Но… но ако ми помогнеш да хвана Куентин, ще направя всичко възможно, за да намаля обвиненията срещу теб до минимум.
– Какво можеш да направиш?
– Не съм сигурна. – Очите ѝ пламнаха. – Но ще разбера.
Странно стягане сви гърлото ми – и осъзнах, че ѝ вярвам. Вярвах, че тя ще ми помогне.
Уау, наистина бях станал кашав. Трябваше да е леглото. Трудно беше да се измориш, докато лежиш върху парче небесен кумулус. Преди да изгубя представа за реалността, седнах. Лиена се отдръпна, докато се свличах от матрака.
– Предполагам, че вече можем да тръгваме. – Фокусът ми се спря върху книгите, прибрани под ръката ѝ. – Но тези… трябва да ги прибера някъде на сигурно място.
Ако се върнат с мен в участъка, никога повече няма да ги видя. По дяволите. Защо не се бях сетил за това по-рано?
Лиена вдигна малката купчина.
– Аз… мога да ги задържа за теб. Засега.
Очите ми се свиха.
– Ти взимаш вещите ми за заложници?
– Не, предлагам ти да се грижа за тях, докато не си готов да си ги вземеш обратно.
– Те са сувенири, а не гримоари. В тях няма да намериш нищо, което да използваш…
– Опитвам се да бъда любезна! – Прекъсна ме тя. – Ти ми спаси живота и аз искам да направя нещо хубаво за теб!
Съмнението ме прониза, но тя ме гледаше с онзи свиреп поглед и вместо обвинителен и осъдителен, както повечето ѝ погледи, той беше… не знаех, но побутваше онази част от мен, която искаше да ѝ повярва.
– Добре – предадох се аз. Не че имах по-добри възможности. – Благодаря ти.
Строгият наклон на устата ѝ надолу се смекчи в усмивка. Истинска. Истинска, приятна усмивка.
Размишлявайки върху предложението ѝ да се погрижи за книгите ми, ги взех от ръцете ѝ и излязох от спалнята. С копнеещ поглед през дневната се отправих към вратата.
– Кит. – Тя се задържа до седемдесет-инчовия ми телевизор с плосък екран – една от малкото вещи, които бях купил за апартамента. – Сигурен ли си, че няма нещо друго, което искаш да запазиш?
Поклатих глава.
– Нищо от това не е мое. Апартаментът е обзаведен.
Тя се намръщи и приседна до поставката за телевизор.
– А тези?
Върнах се до нея и се загледах в рафтовете – окичени с гръбчетата на DVD и Blu-ray кашони. Спуснах се, седейки на петите си.
– Събрах ги, след като започнах с ККК. Винаги съм искал да имам колекция от филми, но никога не можех да си позволя… – Изкашлях се. – Но да, никой от тях не е рядък или нещо подобно. Мога да ги намеря всичките отново, ако… ако имам възможност – завърших неубедително.
Малко вероятно, като се има предвид, че бях обречен или на живот в бягство, или на живот зад решетките.
Лиена прокара пръст по голям набор от глупави комедии, включително цялата колекция на „Монти Пайтън“, преди да се спре на копието ми на „Казабланка“.
– Ооо – промърморих аз. – Класика.
Тя го извади от рафта.
– Никога не съм я гледала.
– Сериозно? Всеки трябва да види „Казабланка“.
– Хм. – Тя разгледа илюстрацията на Ингрид Бергман и Хъмфри Богарт, драматично притиснати един към друг на корицата. – Изглежда някак…
– Не смей да кажеш скучна. Това е най-красивият филм, правен някога.
Тя повдигна скептично вежди.
– Така е! – Когато веждата ѝ се вдигна по-високо, отстъпих от ентусиазма си, странно смутен. – Става дума за това да бъдеш част от нещо по-голямо от теб самия. Мисля, че в това има красота.
Долната ѝ устна се заклещи между зъбите ѝ.
– Може би… – Тя сякаш увисна на думата. – Може би трябва да го гледаме.
Подсмърчайки, аз се изправих на крака.
– Разбира се. Можеш да го изтеглиш на телефона си, после да застанеш пред килията ми и аз да го гледам през рамото ти.
Тя остана приклекнала, като все още държеше филма.
– Искам да кажа точно сега.
Замръзнах по средата на крачката към вратата и се загледах в горната част на главата ѝ.
– Не, аз просто… – Тя рязко се изправи, избягвайки погледа ми. – Няма значение.
Тя започна да поставя кутията с DVD-та на поставката за телевизор, но аз я хванах за китката.
– Сериозно ли? Искаш да гледаш „Казабланка“ точно сега? Тук, в моя апартамент?
Тя измърмори нещо, а бузите ѝ се обагриха в розово.
– Извинявай?
– Казах, че не е нужно да бързаме да се връщаме в участъка. – Тя с половин уста дръпна китката си, но аз не я пуснах. – Вече е късно, а разследването няма да се възобнови до сутринта. Може да мине известно време, преди да можеш да възстановиш колекцията си, така че… така че защо да не ѝ се насладиш още веднъж?
Позволих ѝ да отдръпне ръката си изпод ръката ми. Тя погледна предпазливо и изглежда се изненада, че ме гледа със същата предпазливост.
– Какво? – Изпъшка тя защитно. – Това беше просто идея.
– Аз … – Поклатих глава и признах истината. – Не мога да разбера дали ме мамиш.
– Аз да те мамя?
– Да. Знаеш ли, развълнува ме за нелегална кино вечер, изчаквам началните надписи, после ми слагаш белезниците и ме изкарваш навън сред гнусния си смях.
Тя примигна два пъти – после завъртя големите си кафяви очи толкова силно, че главата ѝ се отметна назад. Тя удари опаковката с DVD-то в гърдите ми.
– Пусни филма, Кит.
С това тя се прехвърли на дивана, падна на възглавниците и сгъна ръце в очакване.
Боже мой. Тя беше сериозна.
Колеблива усмивка се отскубна от устните ми.
– Да направя ли пуканки?
Две минути и половина по-късно седях до нея с голяма купа пуканки в едната ръка и дистанционното в другата. Тя откъсна пухкаво, маслено парче пуканки и го хвърли в устата си.
Опитах се да не я гледам.
Прозвуча уводната реплика и притеснението ми се разсея, когато екранът се запълни с бавно въртящ се черно-бял глобус, а камерата се фокусира върху Северна Африка.
– Кога е направен този филм? – Попита тя, като загреба още пуканки от купата.
– 1942. Това е филм, чието действие се развива в разгара на Втората световна война, заснет и пуснат на екран в разгара на Втората световна война. Снимали са го пет месеца след Пърл Харбър.
Тя издаде тих звук на интерес и се настани да гледа. Довършихме пуканките и аз плъзнах купата върху крайната масичка. Когато се преместих обратно на мястото си, възглавниците се разтвориха. Ръката ми докосна нейната, но тя не отмести поглед от телевизора.
Устоях на желанието да коментирам, оставяйки филма да я въвлече, но когато тълпата в бара на Рик започна да пее „Марсилезата“, за да заглуши група нацистки войници, изпълняващи немския химн, не можах да се сдържа.
Наклоних се към нея, ръцете ни бяха притиснати една към друга, и прошепнах:
– Гледай статистите, които пеят.
Тя примигна към екрана.
– Тази жена плаче ли?
– Няколко от статистите са бежанци от войната. Избягали са от нацистките преследвания в Европа, избягали са в Америка и в крайна сметка са пели за това в Казабланка. За тях това е било истинско.
– Уау – каза тя тихо.
Когато стигнахме до кулминационната сцена между Рик и Илса в дъжда на летището, бях в пълен режим на Богарт и цитирах най-добрите му реплики заедно с него. Погледът на Лиена се местеше между мен и телевизора, а ъгълчетата на устата ѝ потрепваха при всяка моя реплика.
В точния момент, следвайки репликата на Богарт, допрях пръсти до брадичката ѝ и с най-добрия си мелодраматичен баритон промълвих:
– Ето те, момиче.
За един-единствен удар на сърцето тя ме погледна с широко отворени очи, след което избухна в смях и отблъсна ръката ми.
– Ти ме накара да го пропусна!
– Упс. – С усмивка грабнах дистанционното, за да върна филма назад. – Обещавам да не те разсейвам – през следващите тридесет секунди.
Тя отново се засмя и добави едно от патентованите си завъртания на очи. Забавлението ѝ разчупи маската на защитник, давайки ми възможност да разгледам по-добре жената, скрита под нея – и да си призная честно, донякъде си помислих, че може би ще харесам човека, когото видях.
Това чувство вероятно рано или късно щеше да ме ухапе по задника.
Назад към част 9 Напред към част 11
