„Най-доброто тепърва предстои, скъпа“
ГЛАВА 47
ТАЛУЛА
Беше сряда, когато Брет ми писа за първи път. Бях се затворила в дома си, откакто се прибрах в понеделник. Усвоявах процеса на виртуалното училище. Това ме беше занимавало и мислех за всичко това само когато си лягах вечер. Когато в стаята ми беше тихо и бях сама. Тогава плачех. Тихо, за да не ме чуе майка ми. Не исках тя да се тревожи повече, отколкото вече се тревожеше.
Тя искаше да изживея една нормална гимназиална година. Аз нямаше да я получа. След краткото ми потапяне в нея реших, че не я искам. Завършването и колежът бяха моето бъдеще. Те щяха да бъдат различни. Щях да отида някъде далеч от това място.
Текстът на Брет гласеше:
„Вечеря в петък вечер и кино?“
Прочетох го три пъти, преди да го обмисля. Това беше среща. Вече бях опитвала това. Не беше завършило добре. Не исках да бъда наранена отново. Но какви бяха шансовете за това? Брет беше приятен, но не беше Неш. Не се чувствах замаяна, когато той беше близо до мен. Той не караше сърцето ми да бие учестено и не мислех за него, освен ако не говорех с него.
Не беше възможно да бъда наранена от него. Той не притежаваше частица от мен. Въпреки това не му отговарях. Бях прекалено заета да държа телефона, да го обмислям.
Тогава той изпрати още един текст, докато аз се взирах в него.
„Днес направиха съобщение. Хасуел каза, че Дейс е признал, че ти е правил аванси. Че не си направила нищо лошо и не си се възползвала. Тези, които говорят за теб и те обвиняват, ще спрат. Ако бъдат разпространявани лужливи обвинения, ученикът, който го прави, ще бъде отстранен. Той продължи да говори за кодекса за забрана на тормоза. След като свърши, всички говореха за това, че те така или иначе не са смятали, че си такава.“
Прочетох текста няколко пъти.
Дори се зачудих дали не съм го прочела неправилно. Или дали това не е било сън.
На екрана ми светна друг текст. Беше на Неш.
„У дома ли си? Трябва да поговорим.“
Този текст беше като удар директно в гърдите ми. Неш ми пишеше. Беше чул съобщението и сега искаше да поговорим. Беше ме наранил. Отблъсна ме без причина. После, когато имах най-голяма нужда от него, ме изостави. Остави ме сама да се справя с всичко това.
Отговорих на съобщението на Неш:
„Не, благодаря.“
После изключих телефона си. Не исках да чета повече. Не бях готова да се срещам и с Брет. Този единствен текст от Неш ме беше разкъсал отново. Накара ме да кървя. Свих се на кълбо и се съсредоточих върху дълги, дълбоки вдишвания. Това продължи само пет секунди и след това се появиха сълзите.
Плачът не го накара да изчезне. Не поправяше миналото, но това беше всичко, което можех да направя.
Почукването на вратата на спалнята ми точно преди майка ми да я отвори не беше достатъчно предупреждение, за да изсуша сълзите си и да почистя лицето си. Вместо това тя ме намери там, разпадаща се на парчета. Не исках тя да се тревожи. Не исках тя да знае колко много ме боли. Но тя ме беше хванала. Обърнах се, за да я погледна, и сълзите се появиха по-силно. Тялото ми се разтърсваше при всяко хлипане и не можех да го накарам да спре, ако исках.
Майка ми веднага ме обгърна с ръце, докато лежеше до мен на леглото. Тя не ме попита защо плача, нито се опита да ме накара да спра. Просто ме държеше здраво в прегръдките си, докато изкарах всичко. Болката, която криех. Исках да се впиша и да бъда част от нещо. Да имам приятели. Да имам Неш. Но сега всичко това ми се струваше глупаво. То не ми беше донесло нищо друго освен мъка. Беше ми добре така, както си бях преди.
Не съм сигурна колко дълго плаках или колко дълго лежахме там, след като риданията се забавиха до малки хлипания. Но когато най-накрая се успокоих, наистина се почувствах по-добре. Гърдите ми бяха по-леки. Болката не беше изчезнала, но плачът беше освободил нещо. Не знам – може би толкова дълго се бях опитвала да бъда твърда, че просто имах нужда поне веднъж да бъда слаба. Да го пусна. Да не се натоварвам толкова много.
Майка ми ме целуна по челото.
– Това беше ужасно, но скоро ще отмине. Обещавам, че не е завинаги. Гимназията не е краят. Тя е само едно стъпало. През последните няколко години ти научи много за живота. Колежът ще ти бъде по-лесен, защото не си живяла във фантазия в гимназията. Най-доброто за теб тепърва предстои, скъпа.
Знам, че тя вярва във всичко, което казва. Исках да ѝ повярвам, но сега се страхувах да вярвам в каквото и да било. Беше последната ми година и аз я завършвах с домашно обучение. Щях да се дипломирам като останалите, но всички щяха да ходят на партита и на екскурзии заедно. Щяха да имат спомени, които да споделят, и щяха да си обещаят да бъдат приятели завинаги. Всичко онова, което бях чела в книгите и виждала във филмите. Но аз, никой нямаше да има спомен с мен. Нямаше да имам парти или да бъда поканена на такова. Просто щях да си тръгна, да си взема дипломата и всичко щеше да приключи.
– Обади ми се офицер Майк. Той иска да знае дали искаме да повдигнем обвинение. Каза, че господин Дейс си е признал за всичко. Което ние вече знаехме. Не искам да вземам това решение вместо теб. Искам то да бъде твое. Ще застана зад всичко, което искаш да направиш.
Не ме интересуваше много какво се е случило с господин Дейс. Но ме беше грижа за дъщеря му. Тя беше загубила баща си. Сега семейството ѝ щеше да бъде разбито. На баща ѝ щеше да бъде лепнат етикет, който тя нямаше да разбере. Тя беше просто бебе. Това изглеждаше толкова несправедливо.
– Не. Всичко свърши. Остави го.
Мама кимна.
– Разбрах, че ще го кажеш. Но аз ще подам ограничителна заповед за твоя защита. Ако съпругата му смята, че може да се опита да се види с теб, тогава мисля, че е разумно.
Повдигнах рамене. Не мислех, че ще видя отново господин Дейс. Но ако това я накара да се почувства по-добре, тогава нямах нищо против.
– Мислиш ли, че дъщеря му ще се оправи? Имам предвид, че е имала баща, а сега го губи. Мисля, че би било по-лесно изобщо да не е имала такъв.
Майка ми ме стисна силно.
– Не мисля, че тя е имала много добър баща. Той не е мислил за нея, когато е вземал решенията, които е вземал. В нейния случай е по-добре той да изчезне от живота ѝ сега, отколкото по-късно. Той има нужда от помощ.
Надявах се, че е права.
– Ще напуснат ли града? Шарлот и дъщеря ѝ?
– Не знам. Тя не каза – отговори мама.
– Мисля, че да започне нов живот далеч от спомените за баща ѝ ще е по-лесно.
Мама кимна.
– Вероятно си права.
Лежахме мълчаливо, като и двете гледахме в тавана в продължение на няколко минути. Мислите ми бяха насочени към момиченцето и съпругата на господин Дейс. Къде щяха да отидат и какъв щеше да бъде животът им сега. Осъзнах, че, да, моят свят се е променил с неговия избор, но техният е бил разрушен. Щеше да им се наложи да го градят отново. Беше както мама винаги ми казваше. Някъде някой друг има по-лош ден от теб. Бъдете благодарни за това, което имате. Имах майка, която ме обичаше. Дом със странно боядисани тавани, който винаги миришеше на пекарна. Бях здрава. Следващата година щях да отида в колеж. Животът ми не беше толкова лош. На мен ми върви.