Глава 1
– Това е моят кошмар – изпъшка Лиена.
Вихри от оранжева светлина танцуваха по разширените ѝ зеници, кафявите ѝ очи бяха широко отворени, а лъскавата ѝ гарванова коса отразяваше мигащото неоново сияние, идващо от всички посоки. Лявата ѝ ръка се сви конвулсивно около дръжката на чантата ѝ, а кокалчетата ѝ побеляха от напрежение.
Намръщих се.
– Това е… карнавал.
Тя помръдна, когато един тежък мъж я блъсна по пътя си с две пищящи деца от детската градина на ръце.
– Лепкаво и шумно е и мирише на…
– Като пържени спортни чорапи?
Гърлото ѝ се размърда, докато преглъщаше жлъчката.
– Много точно казано.
Тя не грешеше. Дори за пътуващ карнавал миризмата беше необичайно остра. Някакъв гений беше решил да пренесе този фестивал на царевичните кучета във Ванкувър в края на януари, най-мразовития месец, който можеше да си представите, така че цялото нещо – атракции, игри, захарен памук и всичко останало – се помещаваше в един стар склад в Бърнаби. Оттук идва и поглъщащият „аромат“.
Очите на партньора ми сканираха тълпата.
– Поне няма никакви – пръст я потупа по рамото и тя се обърна с пискливо дишане – клоуни.
Пръстът принадлежеше на висок двойник на Пениуайз, с дебела бяла боя на лицето и мъртви очи. Клоунът се надвеси над нея, а челюстите му се отвориха нечовешки широко, за да разкрият два реда подобни на акули зъби. От зейналото му гърло се изтръгна влажно бълбукане.
И преди бях виждал агент Лиена Шен уплашена. Бяхме преминали през някои рисковани ситуации – от поставянето на смъртоносен капан в тайната бърлога на бившия ми шеф, през борбата с демони и наелектризирани убийци, до оцеляването на потъващ кораб, пълен с ултразли злодеи в открития океан.
Но никога не бях виждал нещо близко до неподправения ужас, който се плискаше по лицето ѝ, когато се сблъскваше с Бозо Крадливия, от чиито зъби висеше лепкава слюнка.
Тя се отдръпна назад и пъхна ръка в чантата си за оръжие. Преди да успее да вкара зашеметяващото топче в гърлото на клоуна, той се разпадна на сив прах, който се разнесе от несъществуващ вятър.
Лиена замръзна, после се огледа диво, сякаш клоунът можеше да се телепортира зад нея.
– Значи е вярно – помислих си аз.
Погледът ѝ се насочи към мен.
– Какво?
– Ти се страхуваш от клоуни.
– Това беше ти?
Фактът, че участието ми едва сега ѝ хрумна, а не, да речем, когато челюстта на клоуна се беше изкълчила като бълваща буболечки мумия от класическия приключенски филм с Брендън Фрейзър, беше по-силно потвърждение.
– Подозирах го, откакто забелязах, че избягваш старата статуя на Роналд пред местния „Мак“ – признах аз. – Сега вече знам със сигурност.
Освобождавайки чантата си с отривисти движения, тя ме стрелна с огнен поглед.
– Напомни ми да те удуша веднага щом се върнем в участъка.
Тя се вмъкна в шумната тълпа, като ме остави да се втурна след нея.
– О, хайде – казах аз. – Можеш да се справиш по-добре от това.
– По-добре от какво?
– Да ме удушиш? Това е скучна заплаха в човешки стил.
Тя се завъртя с лице към мен толкова внезапно, че на загрижената майка с малко дете в едната ръка и с изключително големи пуканки в другата ѝ се наложи да направи няколко ловки маневри, за да я избегне.
– Какво ще кажеш да ти отрежа пръстите, да ги превърна в артефакт, който да потиска тъпите ти изкривявания, и да те накарам да носиш собствените си изсъхнали пръсти като диадема?
Усмихнах се.
– Много по-добре! Притеснявах се, че съм те гръмнал с Чъкълс.
Тя възобнови похода си към зоната за игри, където ревящи свирки и пищящи звънци усилваха грохота.
– Не съм разтревожена. Въпреки че твоите изкривявания стават все по-добри.
Оставих комплимента да мине без внимание и се насочих към по-важния въпрос.
– Предполагам, че в миналото ти има травмиращо преживяване с клоун. Какво беше то? Провалено парти за рожден ден?
– Не.
– Някой накара ли те да гледаш оригиналния минисериал „То“ като дете?
– Не. – Тя спря и кимна към една кабина, сгушена между затворен щанд за кренвирши и друга игра за хвърляне. – Ето го.
Кабината беше тясна и дълбока, а в далечния ѝ край имаше стена от разноцветни балони. Човекът, който я управляваше – мазник с овнешки котлети и зле прилягаща жилетка – подаде три стрелички на жертвата си, тийнейджър, който се опитваше да впечатли приятелката си. Не е изненадващо, че момчето се провали в трите си опита да спука балон.
Да, Мутън Чопс беше човекът, когото търсехме.
Лиена се доближи до мен, докато минувачите ни заобикаляха.
– Видя ли как се движат стрелите?
– Бях прекалено съсредоточен върху тези отвратителни котлети. Прилича на Питър Стормаре, преоблечен като Върколака.
Тя запази фокуса си върху целта ни, пропускайки завъртането на очите, което несъмнено искаше да ми хвърли.
– Не мисля, че има нокти, но е телекинетик. В жалбата се твърди, че мами клиентите си. Никой никога не печели на неговия щанд.
– С други думи, той спестява цели долари от разходите за балони.
Този път тя изстреля онова завъртане на очите.
– Проблемът е, че той може да разкрие магията пред широката публика.
Огледах с поглед шумния, миризлив Фестивал на пържената храна. Може би след като се пенсионирам от МПД, ще мога да отворя собствен карнавален щанд. Психически изкривявания на ниска цена. Щях да бъда като едноличен холодек от „Стар Трек“, поне докато не ме хванат за заплаха за тайната на магията, не като нашата мишена за продажба на стрелички.
Лиена прекъсна мечтата ми, като дръпна ръкава на якето ми.
– Трябва да се приближим, за да потвърдим, че използва магия.
– И то без да ни забележи. – Отново огледах района, след което прихванах ръка около кръста ѝ и я придърпах към себе си. – Готова ли си?
Очите ѝ се разшириха.
– Готова ли съм за какво?
– Не можем просто да стоим там и да го гледаме, нали? – Усмихвайки се, я повлякох със себе си. – Но можем да стоим там, докато уча красивата си приятелка как да хвърля.
– Приятелка?
Тръгнах с нея към съседната игра на телекинетика – класическото предизвикателство за хвърляне, при което трябва да свалиш шест подредени бутилки с мляко от маса с бейзболна топка. Наредихме се зад двойка, която беше с няколко години по-млада от нас. Мършавото момче направи голямо шоу, за да се навие, преди да хвърли. Бейзболната топка се издигна покрай бутилките с мляко, без да докосне нито една от тях.
– Кит – изръмжа Лиена под носа си, опитвайки се тайно да издърпа ръката ми от кръста си.
Наведох се и доближих устата си до ухото ѝ.
– Господин Овчарски котлети – няма да погледне два пъти на двойка на среща. Как иначе можем да го наблюдаваме отблизо, без да го притесним? Помисли за това като за операция под прикритие.
Тя обмисли това, след което едната страна на устата ѝ се изкриви в усмивка.
– Добре. Но аз вече знам как да хвърлям.
– Мислиш, че знаеш, но…
– Ако кажеш, че хвърлям като момиче, ще започна с диадемата за пръстите още тук и сега.
– Исках да кажа, че въпреки че изстрелваш тези злобни топчета като дяволска гаубица, имаш точността на пиян комар в ураган.
Тя се намръщи.
– Не съм толкова лоша.
Подадох няколко банкноти на операторката на щанда – дама със зелен панталон от осемдесетте години и перчем от седемдесетте. Тя ми подаде три бейзболни топки.
Подхвърлих една на Лиена.
– Докажи го.
Със стиснати устни тя взе топката и се нареди пред купчина бутилки с мляко. Пое си дълбоко дъх, отметна ръката си назад и изстреля топката като ракета. Тя зави наляво, закачи една бутилка с мляко и се насочи към облечения в панталон каруцар, който се скри, за да избегне сътресение.
– Внимавай – изкрещя жената. – Не печелиш нищо, като ме събаряш!
Лиена измърмори извинение, след което ме погледна с тесен поглед, сякаш всичко това беше по моя вина.
– Нека опитам отново.
– Заповядай – отвърнах аз и ѝ подадох друга бейзболна топка.
Тя се нави още веднъж и снарядът се вряза вляво за втори път, като се размина на сантиметър с бутилките с мляко и се удари безвредно в брезента зад тях.
Блясъкът ѝ се задълбочи и тя сгъна ръце.
– Можеш ли да се справиш по-добре?
Пристъпих до нея, позиционирах краката си и хвърлих топката. Тя се блъсна в бутилките, като изпрати пет от тях на масата. Един упорит млечен контейнер остана да стои.
– Откога имаш толкова добра ръка? – Попита ме намръщено Лиена.
– Като дете се занимавах със спорт. Като тийнейджър дори помагах няколко лета на треньора в църковния бейзболен лагер.
Тя се изненада.
– Извинявай, какво? Пуснали са те в църква?
– Това беше идея на Джилиан.
– А? Коя е Джилиан?
– Тя беше… – Замълчах, без да искам да се задълбочавам в горчиво-сладките си спомени за Джилиан на една прескъпа карнавална игра насред склад, който миришеше като вътрешността на неизпрания анцуг на Призрачния ездач. – Просто някой, когото познавах навремето.
Лиена побутна рамото ми.
– Хайде. Искам да чуя за бившата ти приятелка.
– Тя не беше приятелка. – Подадох на капитан Гащеризон още една банкнота в замяна на още три бейзболни топки. – Защо не ми разкажеш за клоунофобията си? Дали малката Лиена не е останала будна твърде дълго, четейки за Джон Уейн Гейси?
– Нарича се „кулофобия“ и не.
– Мислех, че това е точно така. – Подхвърлих ѝ една топка. – Трябва да оправим бедрата ти.
Веждите ѝ се изстреляха нагоре.
– Извинявай?
– Когато хвърляш, тялото ти естествено се върти, така че, ако стоиш така, когато хвърляш – обърнах се с лице към масата с бутилките с мляко, имитирайки стойката на Лиена – не можеш да се въртиш… ще я пратиш наляво.
Поставих ръцете си на бедрата ѝ, като бавно ги завъртях надясно, докато тялото ѝ не се оказа перпендикулярно на целта. След това преместих лявата си ръка надолу по водещия ѝ крак.
– Насочи пръста си към целта.
Тя не помръдна, погледът ѝ беше странно празен, а устните ѝ леко разтворени.
– Лиена?
– Хм? – Клепачите ѝ трепнаха, фокусът се върна в погледа ѝ. Слаба руменина оцвети бузите ѝ. – А?
– Насочи пръста си.
– Точно така. – Тя завъртя петата си, за да насочи крака си към бутилките с мляко. – А сега какво?
– Сега хвърляй.
Тя отви ръката си назад и пусна топката да полети. Хвърлянето ѝ беше повече или по-малко праволинейно, като удари най-долните бутилки и преобърна половината купчина.
– По дяволите, да! – Тя вдигна ръце във въздуха в знак на тържество и се завъртя с лице към мен – без да осъзнава колко близо стоя. Сблъскахме се и аз я хванах за горната част на ръцете, преди да падне назад, и я придърпах към себе си.
Очите ни се срещнаха на сантиметри едно от друго, после тя набързо се отдръпна. Пуснах ръцете ѝ.
Прочисти гърлото си, обърна се отново към бутилките с мляко, направи демонстрация, че подрежда крака си по начина, по който ѝ бях наредил, след което хвърли остър поглед към щанда с балони, който досега напълно игнорирахме.
Направо. Нашата работа.
Работата ни беше важна. Всъщност кариерата на Лиена беше толкова важна за нея, че тя не би я рискувала заради някакво „непрофесионално“ поведение, като например романтична връзка с партньора си.
Това беше неин избор и аз не го имах против нея. Моето влюбване си беше мой проблем. Единственото, което можех да направя, беше да се преструвам наистина упорито, че не мисля за нея гола по-често, отколкото е строго професионално.
Докато Лиена тренираше с останалите си бейзболни топки, аз започнах непринуден разговор с облечения в панталон каруцар, а вниманието ми се насочи към съседната кабина. Мутън Чопс се усмихваше мазно на свежо трио тийнейджъри, които подаваха трудно спечелената си заплата на непълно работно време за шепа стрелички.
Гледах как всяко хвърляне се насочва към местата без балони на дъската, дори когато ставаше дума за предизвикателни за физиката траектории на полета.
Докато се съсредоточавах върху моята „среща“, Лиена хвърли последната си топка. Тя премина през долния ред бутилки, разби най-централната и прати останалите да се преобърнат. Веждите ми се изкривиха. Единственият начин, по който най-долната бутилка можеше да се счупи, беше основата ѝ да е залепена за масата.
За късмет на госпожа Пантоф и Перм ние разследвахме само митични измами.
– Поздравления – каза каруцарят с фалшива усмивка. – Коя награда бихте искали?
Тя направи жест към плюшените животни, които висяха от горната част на сергията. Ръката ми подскочи във въздуха, сочейки с пръст единствения възможен избор: горещо розов еднорог с размерите на пухкаво корги, с кльощави крачета и искрящ рог в цветовете на дъгата.
– Не, благодаря – каза Лиена и бутна ръката ми надолу. – Не можем да го носим.
– Ти спечели, така че получаваш награда. – Жената дръпна еднорога надолу и го протегна настоятелно.
Измъкнах Сър Искрица Бомба на радостта от ръцете на жената и го прегърнах силно до гърдите си. Бисерните му очички се изцъклиха, а кафявите очи на Лиена се присвиха.
– Имаме работа за вършене, помниш ли? – Измърмори тя с ъгълчето на устата си.
– И можем да продължим да я вършим още сега – отвърнах аз с бодра усмивка. – „Мутън Чопс“ манипулира всяко хвърляне за последните си трима клиенти. Той е сто процента виновен.
Кимвайки, тя тръгна към следващата кабина, заемайки мястото на отчаяните тийнейджъри, които си бяха тръгнали с празни ръце. Дамата с бутилките с мляко беше заета да мете счупеното стъкло, а в близост до кабината за балони нямаше други клиенти.
Мутън Чопс отвори уста, за да започне приветствената си реч, но се задави, когато партньорката ми показа значката си.
– Агент Шен – каза тя. – Това е моят партньор, агент Морис.
Приближих се до нея, все още прегръщайки новата си най-добра приятелка.
– Можеш да ме наричаш Кит.
– Агент Морис и аз получихме сигнал, че използваш магия пред хора. Това е нарушение на…
– Не използвам магия – прекъсна я агресивно Мутън Чопс. – Не можете да докажете нищо.
Уф. Дори гласът му беше мазен.
– Не е нужно да доказваме нищо – казах аз, като загладих подобната на мохок грива на сър Искра. – Станахме свидетели със собствените си очи, така че можем да свидетелстваме срещу теб. Чудесно, а?
Той се усмихна подло, въртейки чифт стрелички в ръката си.
– Както казах – каза Лиена, посягайки към чантата си – вие сте арестувани за нарушения на…
Мутън Чопс разтвори ръка и двете стрелички се изстреляха към нея, сякаш бяха изстреляни от невидима прашка.
Завъртях сър Спаркс на пътя им и стрелите потънаха безвредно в дебелия му, прегърнат корем.
Мазният телекинетик грабна нова шепа стрелички и ги хвърли към нас по старомодния начин, като едновременно с това се гмурна към задната част на кабината си. Сър Спарклис взе още една за отбора, след което Лиена и аз скочихме над плота.
Целта ни беше изчезнала зад брезента, който образуваше задната стена на кабината, и ние се промушихме през него, за да го открием да бяга по тясната пролука между кабините в странно странично премятане. Естествената му мазнина сигурно му помагаше да се промъкне.
Започнахме да го преследваме. В края на тесния коридор той се завъртя и хвърли към нас лъскав кинжал с цялата сила на телекинезата си.
Лиена и аз се хвърлихме на пода. Кинжалът прелетя над главите ни, а аз се приземих върху сър Спаркълс.
Какво? Разбира се, че не го бях изоставил.
Скочихме отново нагоре, но Мутън Чопс вече беше изчезнал. Изтичайки от коридора, се втурнахме в оживлението на карнавала. Невинни търсачи на забавления се рояха във всички посоки, а аз се издигнах на пръсти, опитвайки се да забележа въоръжения и прободен с нож медиум измамник. Не можех да го видя, но той можеше да отиде само наляво или надясно.
Двамата с Лиена си разменихме бързи погледи, след което тя спринтира надясно, а аз – наляво.
Пътят ми водеше към входа на склада. Ако Мутън Чопс се опитваше да се прави на Харисън Форд и да играе беглец, изходът изглеждаше очевиден избор. Промъкнах се през тълпата от излизащи хора, търсейки да зърна Мутън Чопс. Имаше много мазни глави, които очите ми трябваше да пресеят, но само една с тези отвратителни мустаци на лицето.
Бяха като фар, който привличаше погледа ми към тях, докато той се промъкваше покрай млада двойка и излизаше навън.
Набрах скорост, използвайки сър Искра, за да се промуша през двойната врата и да навляза в мрачното януарско време. Дъждът беше намокрил всичко навън, мократа мъгла забулваше града.
Мутън Чопс се втурна към задната част на паркинга, където ограда от верижна мрежа го отделяше от железопътната линия. Настилката беше хлъзгава, но успях да намаля разликата, докато той стигне до оградата.
– Ей, пич! – Извиках, докато се плъзгах покрай бронята на сребрист Prius и държах нагоре издутия корем на еднорога. – Остави няколко стрелички в новата ми приятелка и си помислих, че може да искаш да си ги върнеш.
Мутън Чопс се обърна с хлъзгава насмешка и извади от жилетката си още един гаден на вид кинжал. Тази измамна, изгоряла отстрани кофа за охлюви щеше да се опита да ме прободе – или сър Спаркълс – отново.
Време беше да сложа край на тази гадост.
Съсредоточих се върху мизерния му мозък и създадох моята надеждна деформация Объркания Кит, включваща горещ розов еднорог. Истинският аз се измъкнах настрани, невидим за съзнанието му, докато фалшивият аз гледаше разбойника беглец.
Мутън Чопс хвърли ножа към гърдите ми. Истинското острие премина през въздуха и проби задната гума на „Приус“-а, но що се отнася до телекинетичното, то ме беше улучило право в гръдната кост.
По синята тениска на фалшивия Кит се стичаше кръв.
– Това ли е всичко, което имаш? Мислиш, че един малък нож може да ме спре?
Фалшивият Кит придаде допълнителна острота на позицията си, като пусна на земята фалшивия сър Спарклис и стъпи върху плюшената му глава.
От жилетката си широко отвореният Мутън Чопс грабна тройка стрелички и ги изстреля в унисон към моята деформация. Те уцелиха целта си: една в стомаха ми, една в левия ми крак и една в бузата ми. Истинските стрелички се приземиха – както се досещате – в страничната облицовка на този беден „Приус“.
Фалшивият Кит се засмя мрачно.
– Точен мерник!
– Какъв си ти, по дяволите? – Изтръпна измамникът и бръкна във вътрешните джобове на жилетката си за друго оръжие, но то беше изчерпано.
– Аз съм този, който не може да бъде убит – изкрещя изкривеното ми аз. Беше малко драматично, но, хей, аз се забавлявах.
Въпреки че забавлението ми започваше да ме вкарва в ъгъла. Джейсън Воорхийс, имитация на Фалшивия Кит, накара Мутън Чопс да се притисне към оградата от страх, но изкривяването не можеше да направи нищо друго. Междувременно бях твърде зает с поддържането на деформацията – което беше изключително сложно с летящите ножове, които трябваше да включа – и с това да следя за посетители на карнавала, за да се приближа достатъчно, за да го поваля с юмруците си от плът и кръв.
– Легни с лице на паважа с ръце зад гърба си, ти, хленчеща купчина тор – изръмжа фалшивият Кит.
За нещастие, Мутън Чопс или беше прекалено уплашен, или не беше достатъчно уплашен, защото се завъртя и се заизкачва по мократа, хлъзгава ограда.
Като държах фалшивия Кит жив и здрав – с напълно непокътнатата му зловеща насмешка – а истинското си аз невидимо, се втурнах след бягащия телекинетик. Той преметна единия си крак тромаво през горната част на оградата.
И точно тогава едно малко топче се отби от стълба на три сантиметра вляво от Мутън Чопс.
А, агент Шен беше тук.
Зад мен тя едновременно проклинаше целта си, вадеше от чантата си още едно зашеметяващо топче и спринтираше по-близо. Когато тя се приближи отново, аз се измъкнах от пътя.
Второто ѝ хвърляне го улучи в лявото рамо. Мазният каруцар се вцепени и се преобърна, като се строполи тежко на асфалта. Нахвърлих се върху проснатото му тяло, претърколих го отпред и издърпах ръцете му зад гърба. Не че се оказваше някаква съпротива, но по-добре да се пазя, отколкото да съжалявам.
Лиена забави ход и застана над нас. Тя посочи плюшения еднорог, изпъстрен със стрелички, прибран под мишницата ми.
– Наистина, Кит? Трябваше да оставиш това нещо.
– И ти трябваше да посочиш с пръста си.
Тя извъртя очи и ми подаде белезниците си за китките на Мутън Чопс. Бяхме толкова добър екип.
Назад към част 1 Напред към част 3
