„Мразех Райли Йънг“
ГЛАВА 19
ГЪНЪР
Ръката ми се стегна върху волана, когато червеният мустанг излезе от входа на нашето имение. Тя не беше добре дошла тук. Ограничителната заповед срещу нея беше достатъчна, за да се обадя в полицията. Защо се беше върнала? Никой не я искаше тук.
С едно дръпване на волана прекъснах бягството ѝ и натиснах спирачките. Не го обмислих. Бях ядосан. Да я виждам тук, сякаш имаше право да шофира по моята земя, ме вбесяваше. Лъжливата кучка трябваше да си отнесе задника обратно там, където е избягала. Лоутън не я искаше тук.
– Коя, по дяволите, си мислиш, че си! – Изръмжах, като се запътих към колата ѝ. Лъскавият червен мустанг, който майка ѝ беше купила, за да облекчи факта, че е излъгала за брат ми.
Тя ме погледна, сякаш ѝ беше скучно, и свали прозореца. Желанието ми да ударя фаровете ѝ с бейзболна бухалка беше силно.
– Аз съм момичето, което намери една много изгубена, уязвима Уила Еймс, която вървеше към вкъщи в тъмното, и я закара благополучно до баба ѝ. Не е изненадващо, че шофьора ѝ я прецака така. – След това тя даде заден ход на колата си и заобиколи пикапа ми, без да чака отговор на новината си.
Не ми хареса идеята, че Уила е била в колата и е слушала лъжите ѝ. Въпреки това изпитах известно облекчение, че Уила се е прибрала благополучно у дома. И двамата с Брейди бяхме прецакали това. Все още не бях сигурен какво, по дяволите, се беше случило на полето. Но щях да разбера.
– Върви си вкъщи – изкрещях на червения мустанг.
Райли издърпа ръката си през прозореца и ме простреля като птица. Класно.
Исках да говоря с Уила тази вечер, но нямах номера на мобилния ѝ телефон, а не можех да се обадя на историческия стационарен телефон на госпожа Еймс. Щеше да се наложи да изчакам до утре. Поне знаех, че тя е на сигурно място вътре. Просто не ми харесваше да мисля за това какво можеше да и каже лудата Райли Йънг.
Райли беше най-голямата грешка в живота ми. Боже, как ми се искаше тя да си беше останала такава.
Качих се обратно в пикапа, взех телефона си и набрах номера на Брейди. Той също беше търсил Уила.
– Намери ли я? – Отговори той, като звучеше също толкова паникьосан, колкото и аз.
– Да, тя си е вкъщи – изръмжах аз, все още раздразнена, че я е изгубил.
– Как е стигнала там?
– Тя се е качила на един шибан автомобил.
Той направи пауза. Предполагам, че чакаше да му кажа кой я е качил, но щеше да се наложи да попита, ако искаше да знае.
– Кой? – Въпросът му беше почти предпазлив. Сякаш очакваше това да е неприятно.
– Райли – изплюх, сякаш само от тази дума ми се гадеше.
– Ебаси – промълви той.
– Да.
– Райли каза ли и нещо?
– Не бих могъл да знам. Не беше Уила, с която говорих. Беше Райли. Засякох я, когато напускаше имота.
Брейди изрече още едно проклятие.
Седяхме мълчаливо няколко мига. Райли едва не беше съсипала живота на брат ми. Това, което беше направила, беше непростимо. Зло. Отмъстително.
– Ще говориш ли с Уила тази вечер? – Най-накрая попита Брейди.
– Как очакваш да го направя? Да отида да почукам на проклетата врата и да обясня на госпожа Еймс тази гадост?
– Добра забележка.
По дяволите, да, това беше добра гледна точка.
– Ще ти кажа какво ще каже, след като говоря с нея утре.
След това направи пауза:
– Добре.
Приключих разговора, хвърлих телефона в поставката за чаши, след което се отправих към къщата. Място, което мразех толкова, колкото мразех и Райли Йънг.
Назад към част 19 Напред към част 21
