Епилог
7 години по-късно
Дез и аз се приземяваме в задния ни двор, крилата ни се сгъват зад нас. Над главите ни блестят звездите, а далеч под двора ни Тихият океан се разбива в плажа.
Преплитайки пръстите си с тези на Дез, тръгвам към къщата. Погледът ми се насочва към облицованите с мъх керемиди и овехтелия външен вид. Боята се лющи малко, но се колебая дали да я пребоядисам. Когато купих тази къща преди десетилетие, несъвършенствата ѝ бяха това, което ценях най-много в нея – е, това и океанът в задния двор.
Нашата къща на остров Каталина може да бъде хубавата. Това е нашето уютно бунгало.
Водя Дез до плъзгащата се стъклена врата. С едно изщракване тя се отваря и разкрива спалнята ни отвъд.
Стените са покрити със снимки на далечни градове. Единственото нещо, което съвпада с тях, е усмихнатата двойка на всяка от тях – светлите черти на Дез, притиснати плътно до моите тъмни.
Сред снимките са разпръснати произведения на изкуството на Търговеца – повечето от тях изобразяват градове от Другия свят, в които сме били и които моят фотоапарат удобно не може да заснеме. Разбира се, има и няколко смущаващи скици на мен, а няколко от тях са на границата на неуместното.
Това ми се полага за това, че все още съм гадняр, който сключва сделки с Търговеца.
А останалата част от стаята е изпълнена с кичозни дрънкулки – някои от този свят, други от друг. Повечето от тях са резултат от някоя от измамите на Дез – като огромното сомбреро, закачено на стената, което той ме накара да нося цяла вечер. Но някои, като цикладската фигурка, която стои на рафта ни, са подаръци, които сме си направили един на друг.
Но всичко това е свидетелство за невероятния живот, който живеем.
Пред нас завивката се плъзга назад от леглото.
Поглеждам Дез отстрани.
– Това е малко самонадеяно.
– Не, херувимче. Това е самонадеяно.
Горното копче на панталона ми се отваря и ципът се спуска надолу. Тениската ми започва да се издърпва нагоре.
Кожата ми просветва от интерес, защото дори след всичките тези години моята сирена все още е хитруша, когато става дума за Дез.
Кралят на нощта се смее и ме вдига, като ме хвърля леко на леглото.
– Пфу – казва той. – Все още го имам.
Облегна се върху долната половина на тялото ми, като торсът му удобно се сгуши между краката ми.
Дез изглажда ръцете си по вътрешната страна на бедрата ми, а погледът му се спира на моя. Усещам хладната четка на гривната му върху кожата си. Нося нейния близнак на собствената си китка.
Услуги, които си дължим един на друг.
Дез все още работи на лунна светлина като търговец и аз се присъединявам към сделките му вероятно повече, отколкото би трябвало, особено като се има предвид, че все още работя на непълно работно време с Темпер в „Разследвания на Западния бряг“ … и помагам да се управлява едно кралство.
Усещам четка от магия и тениската на Металика, която Дез носи сега, се изхлузва. Пръстите ми се движат по татуировките му. Проследявам броеницата от черни мъниста, която се извива по ръцете му. Ако отделих време да ги преброя, щях да установя, че са 322 – точният брой мъниста, които за първи път ме свързаха с него.
– Дължиш ми няколко услуги, херувимче. – Той прекъсва това изявление с целувка във вдлъбнатината под гърлото ми. Тазът му се движи срещу мен, а сърцето ми се възпламенява.
Прокарвам пръсти през бялата му коса и накланям главата му назад, така че погледите ни се срещат.
– Ти самият ми дължиш няколко услуги.
Той свъсва вежди.
– Така ли е? – Усещам и най-слабия дъх на магията му, когато тениската ми се разтапя на мен. – За твой късмет, мисля, че знам точно това, което ще ме изчисти от дълговете ми…
Търговецът започва да се движи надолу по торса ми, а устните му се плъзгат по кожата ми. Целува пъпа ми, ръцете му се плъзгат към бедрата ми, преди да продължат надолу …
Усещам как дъхът му се разнася по плътта ми и предизвиква тръпки по ръцете ми.
Прекалено хубаво, за да е истина.
Всички тези надежди, желания и копнежи. Животът никога не би трябвало да ти даде това, което искаш, а ако го направи, най-добре е да не предполагаш, че е завинаги.
Но ако има нещо, което съм научила за Търговеца, за нас, то е, че сме си платили дължимото и още нещо. И сега можем да имаме това до края на нашия много дълъг живот.
Изведнъж Дез спира, а устата му е разположена в това изкусително пространство между корема и таза ми.
Обръща главата си настрани, като притиска ухото си в меката ми кожа, сякаш самата ми плът му нашепва тайни.
Хватката му се затяга върху бедрата ми. Все така бавно вдига глава и очите му се срещат с моите.
Не мога да разчета изражението му. Не мога да прочета изражението му и наистина, наистина искам да знам какво му минава през ума, защото погледът, който ми хвърля, не е нормален.
– Какво? – Най-накрая казвам, за да наруша странното мълчание между нас.
Дез се усмихва и усмивката му е толкова ярка, толкова сърцераздирателно красива, че ми е физически трудно да го гледам.
Той се навежда и целува плътта ми.
– Какво? – Казвам отново.
– Имам тайна.
