„Не мислех, че пилешкото и кнедлите могат да излекуват това“
ГЛАВА 23
УИЛА
Предстоеше да се изправя пред Нона и да я оставя да ме предупреди да оставя Брейди на мира. Можеше и да се справя с това и да го приключа. Все пак не беше честно, тъй като не го бях помолила да дойде, а и го бях помолила да си тръгне.
Върнах се в кухнята и започнах да приготвям късната си следобедна закуска. Нона беше занесла малко храна в голямата къща за Гънър. Правеше го в неделя, тъй като Лоутънови не излизаха по цял ден, а Гънър не участваше в неделния им ритуал.
Задната врата се отвори точно когато започнах да режа една круша, и аз вдишах дълбоко, за да успокоя разочарованието си от лекцията, която ми предстоеше да получа.
– Защо Брейди Хигенс беше тук? Мислех, че ти казах да оставиш това момче на мира.
Започваме – промълвих си аз. Вдигнах буркана с фъстъчено масло, за да намажа малко върху крушата си.
– Ти го каза и аз се подчиних. Не мога обаче да контролирам действията на Брейди. Той дойде тук и аз му казах да си тръгне. Той дори не стигна до задната врата.
Нона замълча за момент, а аз не се обърнах да я погледна. Приготвих си закуска с фъстъчено масло и круши, сякаш това беше най-важното нещо, което бях правила през целия ден.
– Е, не беше груба, нали?
Сериозно ли ме питаше дали съм била груба? Господи, какво, за Бога, очакваше от мен?
– Помолих го да си тръгне. Ако това е грубо, тогава да, предполагам, че съм била. – Все още не я поглеждах. Отидох до фризера и извадих замразена чаша за млякото си.
– Защо беше тук?
– Защото си тръгнах от полското парти снощи, без да се сбогувам, и той се притесняваше, че е казал нещо, с което ме е обидил.
Не ми харесваше да лъжа. Но в моменти като този се налагаше. Нона не можеше да се справи с истината. Той ме целуна, а аз побягнах така, сякаш адът не беше опция тук.
Тя издаде звука хмф, който Нона беше усъвършенствала през годините.
– Е, това е хубаво от негова страна. Той е добро момче. Не е нужно да се държиш грубо, когато се отбие при теб.
Искаше ми се да изръмжа разочаровано. Тук се изискваше още едно дълбоко вдишване, за да се успокоя, преди да се изправя окончателно пред нея. Държейки чинията си в едната ръка и чашата в другата, се обърнах, за да срещна оценяващия ѝ поглед.
– Приех извинението му и му казах, че това не е необходимо и че трябва да си тръгне. Бих му оказала лошо влияние, а ти не го одобряваше.
Майка ми щеше да изкрещи и да си изпатя от подобен коментар. Но Нона само въздъхна, сякаш не можеше да направи нищо с мен, и поклати глава.
– Винаги си толкова рязка и точна – промълви тя.
Да, така беше. И в по-голямата си част бях честна. С изключение на случаите, когато трябваше да излъжа за целувката с Брейди Хигенс.
Тя размаха пръст към мен.
– Не мисля, че имаш лошо влияние. Просто трябва да се лекуваш заради нещо, което това момче не е виждало. Той не е от тези, които някога ще разберат.
Макар че ме сочеше с пръст, сякаш бях непослушно дете, думите ѝ ми помогнаха. Да знаеш, че не смята, че съм твърде ужасна, за да бъда около златното момче Брейди. Беше по причини, които ме притесняваха. Не за него. Тя се притесняваше за мен.
Гърдите ми се отпуснаха и разочарованието ми изчезна.
– Знам. Той е приятен човек, но моите демони са твърде тъмни за него.
Нона изглеждаше тъжна. Сега ми се искаше да не го бях казвала. Това, което мислех, невинаги излизаше правилно.
Тя се приближи до мен и взе чинията и чашата от ръцете ми, след което ги постави на малката масичка от линолеум с жълтия стол направо от шейсетте години, която беше централният елемент на кухнята за хранене. После се обърна обратно към мен и ме придърпа в силна прегръдка.
– Обичам те, моя Уила. Ти си направила грешки и много си страдала за тях. Аз ще бъда тук, за да ти помогна да се излекуваш. Никога не си сама.
Думи, които едно дете очаква от майка си. Думи, които майка ми никога нямаше да изрече пред мен, докато беше жива. Думи, които ме уверяваха, че съм обичана. Нона беше моето сигурно място. Тя винаги е била.
– Благодаря – прошепнах в рамото ѝ, като сдържах сълзите си. Вече нямах нужда да плача. Бях направила достатъчно за това.
– Защо не споделиш тази закуска с мен. След това ще ни приготвя купа с пилешко и кнедли, точно както ги обичаш.
Когато бях дете и нещата ставаха трудни или бях разстроена от нещо, Нона винаги ми приготвяше пиле с кнедли с повече кнедли, отколкото пиле, за да ме утеши. Мисълта, че сега ще ям това ястие, ме караше да се чувствам така, сякаш всичко ще бъде наред. Защото тогава винаги беше така. Но тогава не бях преживяла трагедия.
Не мислех, че пилешкото с кнедли може да излекува това.
– Звучи добре – казах ѝ вместо истината.
Тя ме потупа по гърба с увереност.
– Майка ти не знае как да обича по правилния начин. Не знам защо, защото Господ знае, че аз я обичах, както и баща ѝ. Но нещо в нея никога не е щраквало правилно. Тя винаги поставяше себе си пред всички останали. И аз съжалявам за това, момиче Уила. Наистина съжалявам за това.
Да я чуя да ми казва това, което вече знаех, ми помогна. Успокои ме, че не аз съм била нелюбима, а майка ми просто не е можела да ме обича. Кимнах и тя целуна слепоочието ми, преди да се отдръпне и да ме погледне в очите.
– Ти си специално момиче. Такова, което ме кара да се гордея. Не позволявай на живота да ти отнеме това. Бори се за него и надвивай.
Не бях сигурна какво искаше да каже с всичко това, но звучеше обнадеждаващо. Звучеше така, сякаш вярваше в мен. Имах нужда някой да вярва.
– Ще го направя, бабо – обещах ѝ.
Късно вечерта, докато лежах в леглото и гледах към тавана, осъзнах, че една част от мен очаква с нетърпение да отиде на училище утре. Но когато се опитах да разшифровам какво най-много ми харесваше в училище, не можех да се спра на това.
Идеята да видя Гънър сутринта и да пътуваме до училище или да се изправя отново пред Брейди и да го слушам как ми казва неща, които не би трябвало. И двете бяха жалки и трябваше да спра да се преструвам, че може да има нещо подобно за мен.
Брейди и усмивките му, които караха сърцето ми да се разтупти, когато бях дете, все още ме хващаха някъде в гърдите. Той беше толкова добър и надежден. Можеше да му се довериш и да знаеш, че няма да те разочарова. Освен това имаше приятелка, с която всъщност не се обвързваше, така че това беше удар срещу него. Не бях сигурна дали това, което усетих в тази целувка, беше малкото влюбено момиче, което прозираше, или нещо повече.
Гънър беше различен. Той ме разстройваше и успокояваше едновременно. Не подлагах на съмнение мотивите му; разбирах ги. Той не се отклоняваше от пътя си, за да бъде мил с всички, но и не водеше момичета. Беше брутално честен. Когато бях с него, получавах утеха, каквато не бях изпитвала от много време насам. Част от мен всъщност се нуждаеше от него.
Имах шанс да бъда нормален тийнейджър и го бях разрушила. Унищожила е по-добра дума. Изборът ми беше нещо, от което се сънуват кошмари.
Затворих очи и си спомних за дните след онази нощ и за опитите да се събудя от живия ужас, който исках да е само кошмар. Ако можех просто да се събудя и Куин и Попи все още щяха да са живи.
Ако само вторите шансове бяха реални. Не бяха. И никога нямаше да бъдат. Нито за мен, нито за Попи.
Мобилният ми телефон беше прибран в старинния кленов скрин, който се намираше точно срещу леглото ми. Той беше там. Знаех, че е там. Просто не можех да го докосна или да го включа. Майка ми може би вече беше изключила услугата. Не бях сигурна. Знаех само, че повече няма да го използвам.
Този малък, плосък смартфон пазеше спомена за последното телефонно обаждане, което бях приела. Обаждане от майката на Попи. Никога повече не го включих. Не можех да се изправя пред текстовите съобщения или някой друг, който се опитваше да се обади и да разбере подробности, докато се опитваше да се държи така, сякаш е съчувствие. Това беше най-лошото от всичко. Любопитният начин, по който хората търсеха подробности.
След това се появиха спомените за Snapchats и текстовите съобщения, които правех ежедневно с Попи. Имаше твърде много неща в този телефон, които не можех да видя. Чудех се дали винаги ще бъда толкова сурова. Дали сърцето се лекува от нещо подобно?
Назад към част 23 Напред към част 25
