Глава 20
Боунс остана доста назад на своето Дукати, докато Кат завиваше към частния изход, който водеше към комплекса на Дон. След това мина покрай него до следващия обществен изход, преди да се върне пеша двойно по-близо, доколкото преди. Чарлз вече беше на мястото си в далечния периметър, покрай най-отдалечения обхват на камерите и наземните сензори.
Лицето на Чарлз от слонова кост беше единственото цветно петно на фона на изцяло черния му ансамбъл. Дългата му, бодлива черна коса също се сливаше с тъмнината, а метър и осемдесет и четири високата му фигура беше опъната на земята по начин, който изглеждаше лежерен, ако не се усещаха токовете, които се пукаха от аурата му.
– Здравей, Криспин – изрече Чарлз, без да откъсва поглед от гледката в бинокъла си. – Приятно ми е да те срещна тук.
– Благодаря, че го направи, приятелю – отвърна Боунс също толкова тихо. Не мислеше, че имат акустични сензори толкова далеч, но нямаше да вика, за да провери тази теория.
Чарлз издаде приглушен смях и най-сетне спусна бинокъла си.
– Моля. Бих съборил цялата тази сграда, за да те предпазя от това да бъдеш отново толкова нещастен. Всъщност не знам защо не го направим, преди тя да влезе в нея. Изглежда по-практично.
Боунс зае място до него.
– Тя иска да продължи да работи за тях, ако и позволят.
Чарлз се вгледа в него. Когато видя, че Боунс е сериозен, той поклати глава.
– Нима си вбесил отмъстително божество? Това е единствената причина, за която се сещам, че животът ти е показал тази жестока ръка.
Боунс изохка.
– Точно такива са чувствата ми.
От мястото, на което се намираха, не можеха да видят комплекса. Не можеха да видят дори самолетната писта, но тъмният простор от дървета между тях само им помагаше. Дон беше избрал частно място за собствените си цели, но това също така означаваше, че никой извън членовете на комплекса няма да го види, ако той и Чарлз се издигнат в небето, за да попречат на самолета да отвлече Кат.
– Състояние – тихо каза Боунс в своя Blu-Tooth.
– На място и в готовност – отвърна Родни.
Всичко беше готово. Сега чакаха.
Минутите се изнизваха, а под кожата на Боунс сякаш се бяха настанили пчели. Кат се беше досетила, че Дон първо ще я наругае в опит да я накара да скъса връзките си с Боунс. Когато това се провали, Дон щеше да се опита да я манипулира, за да го направи. Когато и това се провали, той или щеше да я уволни, или да се опита да я премести, за да я накара да работи с „чистачите“ – терминът на Кат за екипа от хора, промиващи мозъци на Дон.
Боунс беше подготвен за всичко това. Това, за което не беше подготвен, беше ако Дон успее да убеди Кат да го напусне. В края на краищата той вече го беше правил веднъж.
– Спокойно, Криспин – прошепна Чарлз, усещайки безпокойството му.
– Не мога да я загубя отново – отвърна Боунс, а тихият му глас рязко контрастираше с битката, която бушуваше в него.
Трябваше да настоява да влезе с нея. Ами ако имаха тунели, за които Кат не знаеше? Ами ако я застреляха с пистолет с приспивателно, преди да успее да осъществи плана си за бягство? Ами ако Дон намери начин да промени мнението на Кат за него? Ами ако нищо от това не се случи и Дон просто я екзекутира?
До края на часа Боунс беше готов да щурмува обекта и да я измъкне, без да се стига до жертви. Тогава в слушалката на Боунс прозвуча гласът на Родни.
– Черно Волво се насочва към мен. Все още не виждам шофьора.
Боунс се напрегна, докато едно докосване щеше да накара всичките му мускули да се разпаднат.
– Потвърди, когато го направиш – изръмжа той.
Десет секунди нямаше нищо друго освен тишина. Двадесет. Тридесет…
– Това е тя – каза Родни и напрежението на Боунс се спука като взривен балон. – Тя е сама – добави Родни. – Все още няма опашка.
Миг по-късно мобилният телефон на Боунс завибрира с входящ текст от мобилния телефон за еднократна употреба, който беше дал на Кат.
„Ще се видим на място.“
Боунс се изкикоти.
– Благодаря, Чарлз! Ще ти звънна по-късно.
– Иди да я вземеш – каза приятелят му.
Боунс не си направи труда да прибере своето Дукати. Беше прекалено възбуден. Така че той полетя. Преди Кат да замине, се бяха уговорили да се срещнат в едно старо кино, което се намираше само на един допълнителен завой от обичайния ѝ маршрут към дома, така че с това и с уединението на изоставеното кино беше идеално.
Кат остави колата си запалена, когато излезе от нея близо до бившия открит киноекран, който сега беше накъсан на толкова много места, че трудно можеше да се прочетат графитите по него. Старият концесионен щанд се намираше на трийсетина метра от него и представляваше само метална черупка с редки парченца мазилка, упорито прилепнали към нея.
Боунс излезе пред нея.
Кат се усмихна, когато го видя, и после изтръпна, когато той изведнъж я притисна до себе си.
– Понякога забравям колко си бърз – каза тя със задавен смях.
Боунс се принуди да я пусне. Или това, или да я притисне още по-силно, защото точно сега не можеше да я докосне и да не я притисне към себе си. Тревогата за това какво ще направи Дон с нея върна твърде много спомени за това как е бил безпомощен, докато тя е била в постоянна опасност през последните години.
– Липсваше ми – каза той просто.
Тя се усмихна накриво.
– На мен също, но мина доста добре. Дон се хвърли, когато не отрекох и не се извиних, че се срещам с вампир. После те обвини, че си ме използвал, за да се внедриш в операцията му. Казах му, че съм се запознала с теб, преди да се присъединя към екипа, тъй като Тейт не те разпозна, но Дон все пак продължи да разправя как „братството“ е сериозно нарушение на сигурността. Трябваше да отбележа, че никой друг от екипа не е бил разпитван за това с кого се среща. По дяволите, Хуан призна, че е спал с над двеста жени през последните четири години, а всяка от тях можеше да е вампир или вампирски агент.
– Вярно – каза Боунс. Много. Последната жена, с която Хуан е бил, е клонирала мобилния телефон на Хуан по указание на Боунс, не че той е споделил това с Кат.
– След като казах това, Дон започна да се тюхка как екипът струва повече от сексуалния ми живот, затова му казах, че ако не смята, че ме е грижа и за екипа, може да ме уволни. А и им казах, че ти си само на сто години и си по-слаб от мен, така че ако ме изнудваш за информация, ще те убия.
– Значи това им беше достатъчно? – Попита Боунс, докато потискаше съжалението си, че Дон не я е уволнил просто така.
– Не. – Тя го погледна. – Дон настоя да си направя тест, за да докажа, че не съм пила вампирска кръв.
Боунс се ухили.
– Те наистина знаят какво тече във вените ти, нали?
Кат махна с ръка.
– Дон е изключително параноичен за мен или за някой друг, който увеличава способностите си с вампирска кръв. Някой, когото Дон познавал преди време, направил това и след това очевидно се превърнал във вампир. Дон обаче не каза кой.
На Боунс му хрумна много добра идея, но той си замълча. Не и докато не се потвърди.
– Да, ама Дон не се доверява лесно – беше това, което Боунс каза. – Децата, които идват от домове, в които е упражнявано насилие, обикновено не вярват.
Очите ѝ се разшириха.
– Не знаех, че Дон е бил малтретиран като дете. Как разбра това?
Боунс сви рамене.
– Той прикриваше следите си много добре, но не всичко, което Дон се опитваше да изтрие от себе си, оставаше изтрито.
Особено от човек, изпратил десетки вампири да правят лични интервюта, както и да претърсват стари снимки на некомпютъризирани библиотечни микрофишове. В днешно време хората бяха толкова зависими от интернет, че забравяха, че има и други начини за съхраняване на документи.
– А останалите от екипа ти? – Каза Боунс, за да отклони вниманието на Кат от въпроса за Дон.
Тя измърмори.
– Хуан се притесняваше за мен, но го прие добре. Тейт ме нарече некрофил, което е много лицемерно, като се има предвид, че веднъж вече се опита да спи с мен.
Боунс не позволи на ревността си да се прояви. Разбира се, че беше. Снимката на Кат до леглото на Тейт вече му беше казала това.
– Дон отново ще започне да ме наблюдава – каза Кат с въздишка. – Скрити бръмбари в къщата, подслушване на телефони, подслушване на коли, следене в сянка, всичко. Ако не беше толкова отдаден на отмъщението за хората, станали жертва на немъртвите, нямаше да го търпя, но може би Дон трябва да се убеди, че няма да предам мисията, независимо с кого се срещам.
За съжаление не, помисли си Боунс. Дон не заслужаваше нейната лоялност. Той със сигурност не ѝ беше показал същото.
– Но – каза Кат с по-весел тон.
– Все още ми остават дни отпуск, така че ще се опитам да забравя за това. Знам, че плановете ни за вечеря бяха провалени, но… искаш ли да опитаме нещо друго?
Да. Само че не сега. Боунс трябваше да се подготви, за да приложи другия си, далеч по-малко благоприятен вариант да я запази в безопасност: да манипулира Дон вместо да го убие.
– Утре – каза Боунс, като се престори, че не забелязва разочарованието по лицето ѝ.
О, той също би предпочел да не чака, но Кат беше права. Вероятно в момента Дон разполагаше с екип за наблюдение, който поставяше устройства в дома ѝ, което означаваше, че домът ѝ е компрометиран за всичко, освен за най-баналните взаимодействия, а Боунс възнамеряваше следващата им среща да бъде всичко друго, но не и банална.
– Нека Дон да хвърли мрежата си – каза Боунс. – Това ще го накара да си мисли, че отново има контрол. Утре ще те взема за вечеря в седем часа и ще се прибереш у дома чак на следващия ден.
– О? – Каза тя с притаен дъх в гласа си.
Гласът му се задълбочи.
– Това е обещание, котенце.
Тя навлажни устните си. Той се опита да не се взира в това как лунната светлина ги направи да изглеждат по-пълни. По-меки. Молещи да бъдат целунати…
– Мисля, че трябва да тръгвам – каза тя. – Преди това място да се окаже обкръжено от хеликоптери „Блек Хоук“ от проследяващото устройство, което Дон несъмнено е поставил в колата ми, докато съм била вътре в комплекса.
Вероятно беше направил това, но това, което Дон не беше направил, беше да открие проследяващото устройство, което Боунс преди това беше поставил на нея. Беше го премахнал, преди Кат да си тръгне тази вечер.
– Обади ми се, ако нещо се случи от днес до утре вечер – каза Боунс и се отдръпна от нея. Ако я целунеше за довиждане… ами тогава нямаше да е довиждане.
– Ще го направя – каза тя, а погледът ѝ се спря на лицето му.
Той трябваше да си тръгне. Сега. Трябваше, трябваше, трябваше, трябваше…
Преди похотта да го накара да забрави защо трябва, Боунс си тръгна, а разочарованата ѝ въздишка го преследваше.
Назад към част 20 Напред към част 22