„Не си облечена в дрехи от деветдесетте години“
ГЛАВА 24
ГЪНЪР
Както и другите пъти, когато бях взимал Уила, тя ме чакаше край пътя, така че да не се налага да завивам към нейната къща. Бях ѝ дал пространство след начина, по който ми се беше отворила за приятелката си. Предполагах, че освен нейната баба никой друг тук не знае тази история. Всички тук предполагаха, че майка ѝ я е изпратила да се прибере и да избяга с нов мъж, тъй като някога това е било нейното занимание.
Да ми каже това беше голямо събитие за нея. Точно както моето признание, че всъщност не съм от Лоутън, беше голямо събитие за мен. Бях се заклел никога да не казвам на никого, но исках да кажа на някого. Исках да кажа на Уила. Това беше доверие. Вярвах ѝ повече от всеки друг, което осъзнах, когато думите се отрониха от устните ми. Защо беше така, не знаех. Но знаех, че е правилно.
Бях сложил боровинков мъфин на седалката ѝ. Нито веднъж не бях забравил да ѝ донеса каквото и да е печено благо, което госпожа Еймс имаше на кухненската маса от първия ден, в който тя пътуваше с мен. Харесваше ми да го правя за нея и ми харесваше начинът, по който тя се усмихваше, когато я чакаше там. Когато отвори вратата. Тя спря и го видя, после го вдигна и ми се усмихна.
– Благодаря.
– Няма за какво.
Също обичайният ни сутрешен поздрав. Исках това да се превърне в наша рутина. Сутрините с Уила бяха по-добри. Това ми харесваше. Оставахме насаме и често се смеехме. Сега и двамата знаехме тайните, които се опитвахме да скрием, и се чувствахме по-интимни. Никога не се бях чувствал толкова свързан с някого. От момента, в който разбрах, че животът ми е лъжа, се бях затворил в себе си, но Уила достигаше до онази част от мен, до която никой друг дори не се беше опитвал.
След като влезе в пикапа и се настани, тя отхапа от мъфина си и остана безмълвна. Не очаквах от нея да говори много тази сутрин. Не и след всичко, което бяхме споделили. Щях да я оставя на мира и да бъда търпелив. Нямаше обаче да ѝ позволя да се отдръпне от мен. Имах нужда от Уила. И дори да не искаше да го признае, тя имаше нужда от мен.
– Снощи измих тези боровинки за този мъфин – каза Уила, докато довършваше мъфина и почистваше трохите от ръцете си.
– Тогава госпожа Еймс трябваше да ти остави няколко в кухнята тази сутрин.
Уила кимна.
– Напълно съм съгласна. Но Нона няма да донесе вкъщи за ядене храна, за която родителите ти са платили. Казва, че това е кражба и други подобни.
Това беше нелепо. Госпожа Еймс ми носеше ястия от кухнята си, когато родителите ми бягаха в неделя и когато по магически начин знаеше, че имам нужда от специално угощение. Нашата храна беше нейна.
– Мразя, че се чувства така. Аз не го виждам по този начин.
Уила сви рамене.
– Няма значение. Имам закачка с теб, така че в крайна сметка всичко е наред. – Подигра се тя. Гласът ѝ не беше толкова тежък, колкото последния път, когато говорихме. В тона ѝ имаше почти напевност, която помнех отпреди години. Сякаш онова момиче все пак не си беше отишло напълно.
– Вярно. Предполагам, че е по-добре да ме задържиш наоколо. Чух да разказват, че утре в голямата къща се получават горещи ягодови сладкиши.
Уила въздъхна.
– Предполагам, че знам какво ще мия тази вечер.
Отново тонът ѝ беше лек и това ми хареса.
– Само гледай да ги измиеш истински. Не обичам да ям горещи торти с мръсни ягоди.
Уила присви очи към мен.
– Не го насилвай. Мога да плюя върху цялата партида и да не изям нито една.
Този път се засмях. Силно. А усмивката ѝ се превърна в пълна греда. Боже, това беше хубаво. Наистина хубаво.
– Ще се държа прилично – отвърнах най-накрая, след като смехът ми утихна. – Говорила ли си с Брейди този уикенд? – Знаех, че пикапа му е бил тук за кратко вчера. Тази сутрин госпожа Еймс беше споменала, че е идвал и че това може да е лоша идея. Трябваше да му съобщя, че Уила има да се лекува точно сега.
Съгласих се с нея. Ако Брейди идваше, за да се държи по друг начин, освен приятелски, тогава трябваше да го преосмисли веднага. Идеята за това ме накара да се ядосам и се опитах да го преглътна. Беше ми трудно. Трябваше да си напомням, че Брейди е мой приятел, най-добрият, който съм имал през по-голямата част от живота си. Разбира се, че се бяхме променили през годините, но той все още беше важен за мен. Бяхме преминали през много неща заедно и това имаше значение. Не исках Уила да бъде това, което застава между нас, но от друга страна, не смятах и да му позволя да я има.
– Вчера дойде да види дали съм добре с нещата.
Отговорът ѝ не беше толкова подробен, колкото ми се искаше.
– И така, той се извини? – Попитах, настоявайки за повече.
Тя сви рамене.
– Ммм – беше промълвеният ѝ отговор. Бяхме си казали един на друг неща, които не бяхме казвали на никого другиго. Вече трябваше да сме преминали този етап на издигане на стени.
– Какъв отговор е това? Да, не, млъкни, по дяволите, няма да ти кажа?
Избяга и лек смях и се радвах, че и се стори смешно.
– Да и не. Аз бях тази, която избяга, и му дължах извинение за това, че постъпих по този начин. – Исках нещо повече от това. Бяхме по-близки от това и тя го знаеше. Ръцете ми се стегнаха върху волана и идеята, че това ме разстройва толкова много, ме шокира до смърт.
Освен това не бях съгласен. Брейди имаше лесен живот. Очарователен. Родителите му се обичаха и домашният му живот беше сигурен. Не се беше сблъсквал със семейни тайни или смъртни случаи. Леля му беше убита, но той почти не я познаваше. Идването на Маги да живее с него беше най-голямата драма, с която се беше сблъсквал.
– Но той се извини? – Попитах я.
Тя кимна.
– Да, просто нямаше нужда да го прави.
Не исках да споря по време на пътуването ни до училище. Тази мисъл щях да запазя за себе си. Брейди обаче щеше да бъде разпитан, когато го оставех насаме.
– Не си облечена в дрехи от деветдесетте години – отбелязах аз, а тя се намръщи, сякаш съм си изгубил ума.
– Какво?
– Това е седмицата на абитуриентските балове. В петък вечер е абитуриентският мач, а цялата седмица е тематична. Днес е Денят на деветдесетте, утре е Денят на уестърна, в сряда е Денят на пижамата, забравих какъв е четвъртък, а петък винаги е Денят на училищните цветове.
Тя погледна фланелката и дънките ми.
– Ти също не си в облекло от деветдесетте.
– Аз съм в отбора. Предполага се, че ще нося фланелката през цялата седмица.
Уила извъртя очи. Това беше глупаво. Аз не участвах в нищо от това. Щях да се изненадам, ако тя участваше. Ако не трябваше да нося фланелката си всеки ден, нямаше да участвам и в това. Кой, по дяволите, знаеше как трябваше да изглеждат деветдесетте. Едва ли сме били родени през деветдесетте.
– Всичко, което правехме за абитуриентския бал в моето старо училище, беше танц след мача и голям митинг в петък.
– Ние също имаме такива. Само че нашата агитка е придружена от парад в центъра на града.
Тя се засмя.
– Бях забравила за парада по случай празника. Все още ли хвърляте бонбони? Обичах Нона да ме води за бонбони.
– Мажоретките и членовете на групата го правят.
– Излизаме ли от училище за това?
– Да.
– Сладко.
Бях поканил Серена на абитуриентския бал преди две седмици, защото знаех, че ще е сигурна. След победата ни единственото, което ме интересуваше, беше да се сдобия с нея. Сега съжалявах за това. Исках да го изживея с Уила. Винаги можех да откажа на Серена, но тогава тя щеше да превърне живота на Уила в ад. Нещо, което не бях достатъчно егоистичен да направя.
Назад към част 24 Напред към част 26
