Глава 11
Бурният поток ме понесе по тунела като пенеста вълна, която с всяка секунда набираше скорост. Светлината ми проблясваше по бетонните стени и осветяваше квадратен отвор напред. Водата ехтеше още по-силно.
Краят на тунела. Поех си дъх и притиснах с ръка носа си.
Изстрелях се от тунела, сякаш беше най-ужасяващата водна пързалка на света, и се гмурнах в по-дълбоката вода. Твърдата ми шапка се откъсна от главата ми, а светлината се завъртя. Погледнах пещерния нов тунел, в който бях попаднала. Водата се изливаше от двете страни от огромни тръби, а по дясната страна минаваше платформа, върху която се сипеха дренажи.
Падащият ми фар угасна и настъпи мрак.
Докато се въртях в потопа, отметнах останалата каишка на гащеризона си. Водата разкъса дрехата и аз ритнах, размахвайки ръце в търсене на твърда повърхност. Обемистото ми палто ме повлече надолу.
Дръпнах ципа надолу и главата ми се потопи под ледената вода. Когато ме засмука в спираловидното вълнение, където една тръба се вливаше в главния канал, разтворих палтото си и оставих водата да вземе и него. Освободих се от тежестта му и се оттласнах към повърхността.
Когато главата ми се освободи, въздъхнах. Светлина! Приглушена светлина осветяваше канала и платформата, която се движеше покрай мен. Изхвърлих ръцете си навън, като трескаво се опитвах да се хвана за нещо, докато водата ме носеше. Пръстите ми се одраскаха по грубия бетон, после се закачиха за един ръб.
С трясък спрях болезнено. Течението ме дърпаше, плискаше по лицето ми и пълнеше устата ми. Плюех, кашлях и изтръсквах водата от очите си. Поддръжката ми беше една тръба с диаметър един метър. Вкопчих ръката си в нея, а с другата напипах ръба на платформата.
Задъхвайки се, издърпах единия си крак нагоре и пъхнах крака си в дупката. Ужасен глас в задната част на главата ми крещеше, че не мога да го направя, че ще се подхлъзна, ще падна и ще се удавя. Хванах се за перваза и се изстрелях нагоре с всичка сила. Хващайки се с ръце за хлъзгавия бетон, се издигнах на твърдата платформа. Водата се носеше покрай мен, тъмна като мастило в слабата светлина.
Лежах по гръб и се задъхвах тежко, гърлото ме болеше, а крайниците ми трепереха. Бях жива. По някакъв начин.
Инфернусът под мокрия ми пуловер пулсира, кратък проблясък на топлина и вибрации. С несигурни ръце се изтласках в седнало положение и посегнах към ризата си. Изтръпналите ми пръсти намериха гладка пръчка. Издърпах кръвното проследяване и го пуснах до себе си, след което измъкнах инфернуса от пуловера си.
– Зилас – изръмжах аз.
Червената светлина пламна по него. Силата се разду в неговата форма и той се втвърди до мен в последния пламък.
– Драйдах. – Той приклекна, бързо преценявайки състоянието ми. – Ранена ли си?
Изкашлях вода.
– Не мисля, че е така.
– Усетих страха ти. Не си ме повикала!
Изненадана от гневното му възклицание, махнах неясно с ръка към водата.
– Не можех. Можеше да се удавиш. Умееш ли да плуваш?
– Вар! Защо да не мога да плувам?
Той обви ръце около ръцете ми и ме издърпа нагоре. Заклатих се, коленете ми трепереха, а зъбите ми тракаха. Водата капеше от дрехите ми и се събираше около краката ми.
– Къде е това място? – Попита той рязко.
– Под г-града – промълвих аз. – Трябва да о-открием път до п-повърхността.
Той се загледа наоколо, ръцете му се стегнаха върху ръцете ми, след което ме избута назад, докато не се блъснах в страната на канала, колкото се може по-далеч от водата.
– Чакай тук – нареди той. – Аз ще намеря изход.
– Аз също ще се п-приближа. Трябва да с-станем…
– Ти си бавна. Аз ще бъда по-бърз.
Когато той се отдалечи, аз го хванах за китката. Дъхът ми се разкъсваше с истеричен привкус.
– Не ме оставяй сама.
Очите му се движеха по лицето ми, тъмните му, разширени зеници бяха по-изразени от обикновено в червеното сияние. Вълча усмивка дръпна устните му, проблясвайки с един заострен кучешки зъб.
– На, Драйдах, забрави ли?
– Забравих… какво?
Той почука с нокът по инфернуса.
– Никога не съм далеч от теб. А сега бъди drādah ahktallis и чакай тук. Тихо.
Отдръпвайки се от ръката ми, той се промъкна бързо надолу по платформата и се промъкна през пръските, падащи от тръба с диаметър четири фута високо на стената на канала. С щракване на бодливата си опашка той изчезна.
Драйдах ахкталис. „Умна плячка“. Ако Зилас искаше от мен да чакам тихо, тогава щях да чакам тихо.
Засмуках въздух, цялото ми тяло трепереше. Палтото ми щеше да ме удави, ако го бях захвърлила, но въпреки това съжалявах за загубата му. Влажният хлад проникваше в кожата ми и пуловерът ми залепваше за тялото ми. Плъзнах се по стената и се свих на стегната топка, а ръцете ми се сгушиха между корема и бедрата ми.
Секундите се проточиха в минути. Загубих представа за времето, докато треперех на приглушената светлина. Погледът ми се стрелна по тръбите и тунелите, които бълваха пенеща се вода в главния канал. Дали бях паднала от някоя от тях, или този тунел беше по-нагоре по течението, извън полезрението?
Дали другите щяха да ме търсят? Дали надигащата се вода ги е принудила да се върнат на повърхността? Примижах нервно към подземната река, но за да се залее този огромен канал, щеше да е необходима много повече вода. Трудно е да се повярва, че всичко това съществува под улиците в центъра на града, невидимо за стотиците хиляди хора, които се разхождат над него всеки ден.
Поне не беше канализация. Миришеше на разлагащи се неща, но не беше толкова лошо. Макар че треперенето ми продължаваше, вече не ми беше толкова студено. А и не беше тъмно като в катран. Погледнах към малка крушка, пропускаща слабо оранжево сияние, която висеше на черна жица, увита около дебел, ръждясал пирон. Проводникът се проточи покрай стената до друг пирон и същата крушка на двайсетина метра. Грубо, но по-добре от тъмнината.
Нервите ми изтръпнаха, но нямах представа защо.
Искаше ми се Зилас да побърза. Мускулите ми бяха уморени от треперенето и тялото ме болеше. Освен това бях уморена. Толкова уморена, че едва успявах да държа главата си изправена. Колко време го нямаше? Не трябваше ли да се върне досега?
Мигнах сънливо и се зачудих защо всичко е в червеникава мъгла. Дали нещо не беше наред със зрението ми? Малката дружелюбна лампичка светна в оранжево. Тя не беше червена, така че какво …
Подобният на мрамор край на артефакта за проследяване на кръвта, който лежеше в средата на платформата, където го бях изпуснала, пламтеше с алена светлина.
Свивайки устни, аз избутах студеното си, уморено тяло нагоре. Изтръпналите ми крака се спънаха в пода и на тромавите ми пръсти им отне три опита да вдигнат тънката пръчка. Изправих се и видях как червената светлина на проследяващото устройство проблясва от мокрите стени. Скъпоценният камък засия още по-ярко. Тъпите ми мисли се втренчиха в осъзнаването, опитвайки се да си спомнят какво означава то. Тръпки разтърсиха изтощеното ми тяло.
Топлият въздух се разнесе по тила ми, когато непознат глас каза:
– Какво прави едно хубаво малко нещо като теб тук долу?
Силни ръце ме придърпаха обратно към твърдото тяло. Една ръка обхвана челюстта ми и натисна главата ми на една страна. Ужасът ме връхлетя и разсея сънливата мъгла от съзнанието ми.
Влажна уста се затвори отстрани на врата ми и зъбите се впиха в кожата ми. Болката се стрелна в ключицата ми, разпространявайки се от острите зъби, забити в плътта ми. След болката навън се разнесе изтръпване, което доведе до силен световъртеж.
Краката ми се подкосиха. Вампирът ме притисна към гърдите си, а устата му се притисна към врата ми. Изтръпването скова крайниците ми. Дърпах се безпомощно, а бетонната платформа плуваше в погледа ми.
После си спомних.
Деймън, Хезихаз! Командата изкрещя в главата ми, примесена с ужас. В продължение на един мъчителен удар на сърцето нищо не се случи. Вампирът изгълта още една глътка от кръвта ми.
Инфернусът скочи срещу гърдите ми. Топлина прогори мокрия ми пуловер.
От тавана на канала избухна ивица пурпурна светлина, сякаш беше илюзия, а не твърд бетон. Силата скочи надолу, удари инфернуса и се изстреля обратно навън. Зилас се материализира пред мен, а очите му пламтяха също толкова ярко, колкото и силата му.
Главата на вампира се дръпна нагоре – и светещите нокти на Зилас се стрелнаха покрай лицето ми. Костите хвръкнаха. Ръцете на вампира паднаха и аз се сгромолясах. Зилас ме хвана и ме притисна към себе си.
– Кашт! – Изсъска той. – Драйдах, чуваш ли ме?
Не можех да затворя увисналата си уста, камо ли да съставям думи. Крайниците ми се свиваха, докато се борех да се изправя под собствената си сила.
Не мога да помръдна. Паниката изпищя в главата ми. Не мога да се движа!
– Ухапване от вампир. Хх’айнун предупреди за него. – Той притисна ръка към бузата ми, а дланта му пламна от горещина. – Твърде студена си. Сърцето ти се е забавило.
Като се има предвид степента на ужаса ми, сърцето ми трябваше да се разтупти. Във врата ми се натрупа парещо усещане и тревожното изтръпване бавно премина в студ и болка.
Пурпурната сила трепна, последвана от странно жужене на магия, която се плъзна в тялото ми изпод ръката му.
– Не познавам виш, за да те поправя.
„Просто ни изведи оттук!“
– Ще си тръгнем – съгласи се той и ме взе в прегръдките си. – Намерих начин…
Той прекъсна и погледна надолу. С огромно усилие накарах главата си да се обърне.
Артефактът за проследяване на кръвта лежеше на бетона, изпуснат за пореден път. Беше потъмнял, когато вампирът умря, но бързо се проясняваше. И този път мислите ми бяха достатъчно ясни, за да разбера какво означава.
„Вампирите идват“!
Назад към част 11 Напред към част 13
