„Не усещам училищния дух“
ГЛАВА 25
УИЛА
Правителството на САЩ беше добър час за начало на деня. Винаги имах чувството, че някой ми разказва някаква история. Не трябваше да решавам сложни задачи по математика или да се концентрирам върху биологията на човека, която беше най-трудният избираем предмет, който предлагаха тук. Просто една хубава история. Ако само ни позволяваха да пием кафе и да ядем кифлички в час, това щеше да е перфектното начало на деня. За съжаление, господин Хоукс беше привърженик на забраната за храна и напитки в клас. Освен това той обичаше да вижда как ръцете ни се движат и как си водим записки.
Аз нямах нужда от бележки. Бях добра в паметта. Можех да слушам историята и да запомня всички подробности. Да му обяснявам това не ми се струваше разумна идея, така че просто си водех записки и ми се искаше да имам кафе и мъфини. Също така си пожелах да не мисля за това кого Гънър щеше да заведе на абитуриентския бал. Бях сигурна, че той няма да отиде сам. Брейди щеше да вземе Айви. Не беше нужно да питам, за да знам този отговор. Така или иначе не бях на разположение да се срещам и да правя неща като танци. Имах твърде много неща за доказване и твърде много неща, с които трябваше да намеря начин да живея.
Да се интересувам от това кого ще вземе Гънър не беше здравословно и наистина не трябваше да го правя. Но докато господин Хоукс обсъждаше външната политика и националната отбрана, аз си мислех за един глупав гимназиален абитуриентски бал, който не означаваше нищо в голямата схема на нещата. Това бяха просто едни танци. Не беше нужно да го посещавам. Не бях ходила и на този на младшия клас. Вместо това бях… пияна на едно парти.
Разтърсих глава, за да изчистя този спомен, и отново се съсредоточих върху господин Хоукс и записах това, което току-що беше казал. Това беше всичко, за което трябваше да мисля. Да накарам Нона да се гордее и да завърша гимназия. След това щях да се съсредоточа върху това да докажа на майка си, че не съм неудачник без надежда, и същевременно да помогна на децата да не правят грешките, които правех аз. Ако можех да спася един живот от наркотиците и ужаса, който те носят, тогава щях да го направя. Всеки спасен живот щях да направя за Попи… и Куин.
Мракът отново се настани в гърдите ми и усетих болка в стомаха, когато си помислих за тях. Усмихнатото лице на Куин с липсващия и зъб. Тя току-що беше загубила предния и вече не можеше да свири. Бяхме се смяли и смеели на опитите ѝ. Куин беше толкова щастливо тригодишно момиченце. Беше ми по-близка от собственото ми малко братче, което оставаше заето със спортовете след училище и майка ни и баща му. Те имаха семейство, в което аз никога не бях допусната.
Попи и Куин бяха моето семейство. Преглътнах срещу буцата, която се образува в гърлото ми. Не можех да се срина в клас. Слушах внимателно и записвах всяка дума от устата на г-н Хоукс. Направих си игра, за да видя дали ще успея да запиша всичко. Това съсредоточаване беше единственото нещо, което щеше да ми помогне да премина през този час, без да се разплача.
– Добре ли си? – Прошепна Аса, като се наведе по-близо до мен.
Беше влязъл в час след звънеца, така че не бяхме говорили, тъй като господин Хоукс вече беше започнал лекцията си.
Напълно бях забравила, че той седи там. Също така никога не се бях доближавала достатъчно до него на партито му в събота вечер, за да му пожелая честит рожден ден. Щеше да ми се наложи да се извиня за това. Потискайки емоциите си, успях да се усмихна и да кимна.
Той не изглеждаше убеден, а аз бях сигурна, че не прикривам напълно вътрешната си болка. Въпреки че се опитвах да направя всичко възможно. Господин Хоукс започна да пише задачата ни на видеоекрана, който сега заместваше бялата дъска. По този начин не му се налагаше да става от бюрото си. Можеше да седне и да напечата всичко. Обърнете внимание на сарказма в гласа ми. Любовта му към медените кифлички сутрин означаваше, че трябва да се занимава малко повече със ставане.
– Не те видях в събота вечер – каза Аса, след като господин Хоукс седна с чаша прясно кафе и медена кифла.
– Съжалявам. Имаше толкова много хора около теб – после си тръгнах рано. Не съм истински човек, който се прибира късно вечер. Обичам да спя. – Това беше най-добрата лъжа, с която разполагах.
Той се ухили.
– Ти си интересен човек.
Нямах отговор на това.
– Записа ли всички тези бележки? Видях те да пишеш, сякаш животът ти зависеше от това.
Кимнах, после свих рамене.
– Ами повечето от тях. Опитах се.
Той сбърчи вежди и се наведе към мен.
– Мога ли да ги взема назаем? Бях твърде зает да те наблюдавам, за да ги запиша всичките. Или някоя от тях.
Започнах да кимам, когато господин Хоукс прочисти гърлото си шумно и двамата насочихме вниманието си към предната част на класа. Той ни гледаше над очилата си с малко захарен мед на горната си устна.
– Трябва ли да възлагам още работа? Това не беше ли достатъчно?
– Не, сър, мисля, че това ще е достатъчно – изрече Аса, звучейки малко забавно. Съсредоточих се върху работата си пред себе си и не погледнах повече в негова посока.
Аса се засмя, но аз дори не се усмихнах.
Когато звънецът удари, едно момче, което седеше зад Аса, започна да говори за мача по случай празника на училището и аз бързо се измъкнах. Изненадващо, в коридорите имаше много странно облечени деца, които бяха напълно съгласни с обличането през деветдесетте години. Мислех, че денят на седемдесетте е по-смислен. Тогава са се обличали по-яко. Това облекло от деветдесетте изглеждаше като лош епизод на „Приятели“. Това беше любимият сериал на майка ми за всички времена, така че дори мисълта за него предизвикваше куп лоши спомени.
Брейди беше на вратата, когато излязох в коридора. Вниманието му беше насочено към мен, така че беше дошъл просто да поговори с мен. Чувствах се неловко около него, а това ми беше неприятно. Целувката беше променила всичко и много ми се искаше той да не го беше правил. Преди беше по-лесно с него. Чувствах се така, сякаш криех нещо от света, а нямах сили да се налага да крия нещо повече. Бях скрила достатъчно.
– Здравей – каза той, изглеждайки малко нервен. Чудесно, той също се чувстваше странно. Дори след краткия ни, но неприятен разговор вчера.
– Здравей – отвърнах аз, опитвайки се да измисля нещо нормално, което да кажа. Покрай мен мина момиче, облечено в гащеризон с разкопчана една презрамка, а отдолу беше облечено горнище. Това беше ужасна визия от деветдесетте години, но тя беше на място. Рейчъл от „Приятели“ неведнъж беше носила гащеризон. Ужас.
– Ти също не се обличаш като от деветдесетте? На всички ви е лесно да се измъкнете с тениската.
Брейди беше куотърбекът. Училището сякаш го боготвореше, особено в деня на мача. Аз не разбирах това. Не беше ли необходим цял отбор, за да се спечели мач?
Той се усмихна и погледна наоколо, преди да ме погледне обратно.
– Да. Ти също не си облечена. Никакъв училищен дух.
– Не усещам училищния дух. Особено ако това означава ежедневно да се обличаш в нелепи костюми. Ще се откажа.
Усмивката на Брейди нарасна, после се наведе по-близо до мен и прошепна:
– Не те виня.
– Ти си куотърбекът на този толкова специален отбор. Би трябвало да ти пука – отвърнах аз.
Той не изглеждаше обиден.
– Просто ми пука за победата. Глупостите, просто пренебрегвам.
Това не беше много подобно на Брейди. Господин Футболна звезда. Точно докато си мислех това, някакъв случаен човек мина покрай него и го плесна по гърба.
– Голяма седмица – каза той и се усмихна на Брейди, сякаш той можеше да направи всичко. Да хвърли топката, да я хване и да я вкара за тъчдаун. Ужасно клиширано.
Назад към част 25 Напред към част 27