Глава 12
Зилас чу телепатичното ми предупреждение. Държейки куцукащата ми форма, той изрита артефакта от платформата, после заби крак в мъртвия вампир и го бутна. Тялото се търкулна безсилно. С втори ритник то се прехвърли през ръба и се удари в черната вода с плисък.
Той направи две бързи крачки, после замръзна, с наведена глава, докато се ослушваше. Съскайки под носа си, той ме преметна през рамо, а въздухът изхвръкна от дробовете ми. С мощен скок той се хвана за ръба на една тръба високо на стената и ни издърпа с една ръка, след което ме избута в затвореното пространство.
Водата заля предната ми част. Зилас ме бутна по-надълбоко, после пропълзя след мен. Докато се давех безпомощно, той дръпна задната част на пуловера ми, за да измъкне главата ми от водата.
– Тихо – прошепна той.
Някъде в главния канал гласовете отекваха под постоянно присъстващия шум.
Зилас навлезе по-дълбоко в пределите на тръбата, като ме избута пред себе си. Ледената вода ме заля, като открадна и последната топлина от тялото ми. Изтръпнах силно, когато в тялото ми се завърнаха повече усещания.
С половината си внимание към отвора на главния канал, Зилас посегна към рамото си. Сръчните му пръсти щракнаха по кожените връвки на гръдната му плоча и те се разтвориха. Той смъкна бронята, така че тя увисна зад лявата му ръка, след което вдигна текстилната подплата над главата си.
Под изтръпналия студ и страх в главата ми забуча объркване.
Той разкопча бронята си и я постави точно над линията на течащата вода, после свали плата от ръцете си.
– Какво… Ти… ти… – промълвих шепнешком.
Обърна се към мен, хвана долната част на пуловера ми и го издърпа нагоре.
Изпищях невярващо, като слабо се извърнах. Той издърпа мократа материя през главата ми и я захвърли настрани. Принудих се да вдигна треперещите си ръце, за да прикрия сутиена си.
„Зилас“! Извиках яростно в главата си. „Спри… “
Ръцете му се сключиха около кръста ми. Обхвана ме световъртеж, докато ме издърпваше нагоре – и следващото нещо, което разбрах, беше, че съм се простряла върху него, докато той се облягаше назад в извитата тръба, свиваше колене и притискаше крака към отсрещната страна.
Той ме притискаше надолу, като притискаше телата ни едно към друго. Голата ми предна част се притискаше към голия му торс – и топлината пламтеше от кожата му в моята. Задъхвайки се, аз инстинктивно се притиснах към топлината му. Горещите му ръце се преплетоха през ледения ми гръб.
Боже мой, той беше топъл.
Студената ми кожа изгаряше от топлината на тялото му. Той беше по-топъл от всеки човек – или поне от всеки човек без опасна треска. Вкопчих замръзналото си лице отстрани на шията му, като едва тогава осъзнах, че очилата ми липсват, изгубени в бурната вода.
Някъде извън нашето скривалище гласовете звучаха по-силно от преди.
– … усещам кръв…
– … липсват… виждаш ли…
– … кой е убил …
– … продължавайте да търсите!
Думите се отразяваха от стените, наполовина изгубени в шума на водата. Вампири. Повече от един и бяха близо. Дали щяха да ни открият, че се крием в тази тръба? Ако го направят, няма да имаме спасение. Бяхме в капан.
Страхът настръхна по кожата ми, а адреналинът изостри замъгления ми мозък. Когато главата ми се проясни, вниманието ми се пренасочи от гласовете към нещо много по-непосредствено: Топлите ръце на Зилас се движеха нагоре-надолу по голите ми ръце.
Бях отгоре на Зилас.
Не, не просто отгоре. Бях разпъната върху него, бедрата ми бяха притиснати към бедрата му, а коленете ми притискаха страните му. Голите ни тела бяха притиснати едно към друго, кожа в кожа. Ръцете ми бяха прибрани близо до мен, ръцете ми стискаха голите му рамене, докато той втриваше още топлина в мен.
С унизително пъшкане се отдръпнах назад. Леденият въздух се удари в голата ми предна част и когато погледът му се насочи от отвора на тръбата към мен, притиснах ръце към гърдите си.
Устните му се изтъниха от раздразнение, после той ме хвана за раменете и ме дръпна назад.
– Зилас! – Изсъсках трескаво, като се мъчех да се освободя. – Пусни ме!
– Загубила си твърде много топлина – изръмжа той. – Сподели моята, упорита Драйдах.
Направих още един отчаян тласък срещу неподвижните му ръце, след което се свлякох победено. Най-горещата руменина в историята на румените изгори бузите ми, докато опирах лицето си в рамото му.
Зилас се взираше в отвора на тръбата, челюстта му беше стегната – макар че не знаех дали от притеснение заради близостта на вампирите, или от раздразнение към глупавия човек. Когато гласовете отскочиха през пещерния канал, той наклони глава, за да долови думите с чувствителния си слух.
В далечината нещо изтрещя и Зилас леко се стресна. Напрегнах се в отговор, руменината ми се разпали отново и в червата ми се завъртяха неприятни пеперуди. Той изпъна врат, наклони ухо към звуците – и ръката му се плъзна по дължината на гръбнака ми.
Потръпнах от главата до петите.
Очите му се върнаха към мен и се спряха на лицето ми. Взирах се в него, замръзнала и неподвижна, а той ми отвръщаше, изражението му беше загадка в почти пълната тъмнина.
Хвана ме за ръцете и ме притисна назад към бедрата си, свивайки колене, за да запази тялото си – и моето – извън водата. Докато мислено примигвах, той прибра екипировката си на място и закопча кожените връвки през рамо.
Намери блузата ми и я изстиска, след което ми я предложи. Изтръгнах я от ръцете му, изтърсих ръкавите и я навлякох върху главата си. Задъхана, когато студената, влажна материя се настани върху току-що затоплената ми кожа, потиснах още една тръпка.
– Те са напуснали това място – прошепна Зилас. – Сега ще тръгнем.
Кимнах, разсеяна от факта, че все още бях разкрачена на кръста му.
– Ще те нося – каза той. – Ти трябва да се държиш.
– Какво…
Той ме избута от себе си. Коленете ми се плиснаха във водата и студът ме опари. Бях забравила колко студена е тя. Колко хипотермична бях, преди Зилас да ме стопли? Вероятно само с това беше спасил живота ми.
Приклекнал в течащата вода, той хвана китката ми и ме придърпа към гърба си. Хванах раменете му, преглътнах трудно, после обвих краката си плътно около кръста му. Придвижвайки се напред, той се промъкна ниско под извития таван на тръбата и предпазливо се приближи до отвора.
Примижах на слабата светлина. Без очилата ми основният канал беше неприятно размазан, но можех да кажа, че водата се е покачила. Пенещото се течение се плискаше върху бетонната платформа, а от свързващите го тръбопроводи се изливаха буйни потоци.
Зилас стисна бедрото ми предупредително и аз стегнах краката си около него, като плъзнах едната си ръка под кожената му презрамка за по-добър захват.
Той изскочи от тръбата и се приземи на платформата в полуклек. Притиснах се около него, докато той се спускаше по платформата и пресичаше ледения поток от друга тръба. Водата отново заля дрехите ми.
Излязохме от другата страна. Платформата се простираше нататък и Зилас се впусна в плавен тръс покрай малки електрически крушки, висящи от ръждясали пирони. Сега, когато не бях хипотермична, знаех защо гледката ме беше изнервила. Осветлението беше елементарна добавка към първоначалната конструкция на канала. Трябваше да разбера, че светлините означават, че тук долу са се заселили хора – или по-скоро вампири.
Зилас премина покрай тръби и тунели, големи и малки, всеки от които отвеждаше отпадните води в главния канал. На едно привидно произволно място той забави ход, обърна се и се втурна в тунел, голям колкото този, по който Зора ни беше повела по-рано.
– Откъде знаеш накъде да вървиш? – Измърморих.
– Този мирише на кръв.
Той се плъзна през дълбоката до бедрата вода, борейки се с течението. Кракът му се подхлъзна и той се залюля, като се хвана за стената, за да запази равновесие. Хванах го по-силно. Ако паднех, щях да бъда отнесена обратно в главния канал.
Той се носеше нагоре по течението, а тунелът ставаше все по-тъмен и по-тъмен, докато оставяхме светлините зад гърба си. Пред нас имаше отвор – още едно разклонение. Зилас скочи в него и се примъкна, така че никой от нас да не си удари главата. От тунела изтичаше само най-малката струйка вода, а стените бяха сухи. Още малки крушки висяха на дълга тел и хвърляха меко сияние по мрачните стени.
Гласовете отекваха в тунела.
Зилас се приближи. Тунелът минаваше в лек завой, който пречеше на гледката ни, и той спря. Подуши въздуха, после докосна крака ми. Отпуснах крайниците си и се смъкнах от гърба му. Той тръгна напред, а аз го последвах на две крачки зад него.
Зад завоя съзрях движещи се сенки. Хора с тъмни дрехи, тънко телосложение и без следи от екипировка или оръжие. Вампири.
Впил поглед във врага, Зилас посегна назад и побутна бедрото ми. Спрях. Той направи още три стъпки в преследване, след което сви тялото си. Пръстите му се свиха, ноктите се разгънаха.
– Не мога да получа сигнал. – До нас достигна грапавият глас на вампира. Силуетът му държеше малък предмет. – Ако не съобщим за…
Зилас се впусна в атака. Вампирите не го видяха, докато не се озова почти над тях, и едва тогава по ръцете му нагоре по нажежените вени нахлу пурпурна магия. В края на пръстите му се образуваха шестсантиметрови алени нокти.
Знаех, че иска да го изчакам, но се втурнах след него. Докато се блъскаше във вампирското трио, разкъсваше с нокти и съществата крещяха, аз се насочих към този, който беше проговорил. Зилас заби ноктите си в сърцето на вампира, убивайки фееничния дух в него, а малкият предмет, който мъжът държеше, се завъртя във въздуха.
Тръгнах напред с протегнати ръце. Предметът отскочи от върховете на пръстите ми и се преобърна наопаки. Изтръгнах го от въздуха.
Уау, аз го бях хванала? И то без очила.
Последният вампир се сгромоляса под ноктите на Зилас и той се обърна към мен с въпросителен поглед. Разтворих пръстите си. Върху дланта ми лежеше малък телефон.
Другите вещи на вампирите бяха разпръснати около нас – купчини скъсани платове, торби за боклук с кой знае какво, отвратително количество боклук и по някаква странна причина – ръждясала количка за пазаруване. По-навътре в тунела брезент образуваше подобен на палатка подслон, а в ъгъла бяха сложени спални чували. Този участък от тунела беше сух, което подсказваше, че някъде по трасето има запушване, и вонеше.
Наистина смърдеше.
Магията на Зилас избледня от ръцете му и мракът около нас се задълбочи – но не толкова, че да не забележа металните стъпала на стената до него. Пъхнах телефона в мокрия си джоб, втурнах се към стълбата и се хванах за най-долното стъпало – толкова високо над главата ми, че едва можех да го достигна.
Ръцете ми се сключиха на кръста и Зилас ме повдигна. Закатерих се на стъпалата и се втурнах нагоре. В горната част на улея ме чакаше решетка и през нея се процеждаше оранжевото сияние на улична лампа. Натиснах метала, но той не се измести.
– Не мога… – Погледнах надолу. Зилас стоеше в дъното, с наведена глава, докато ме наблюдаваше. – Не мога да го отворя.
– Слаба Драйдах. Постарай се повече.
Подпрях предмишницата си на решетката и бутнах с всички сили. Решетката се наклони нагоре, после се преобърна и се удари в паважа с раздиращ ухото звън.
Измъкнах се с тежест от улея и се сринах до него, задъхана от облекчение. Заобиколи ме анонимна задна алея – високи сгради и бетонни стени, прекъснати от празни метални врати и товарни площадки.
Инфернусът пламна от светлина и топлина. От улея изскочи ивица пурпурна енергия, удари сребърната висулка и изчезна в нея. Пръстите ми се сключиха около топлия диск, в чийто център беше издълбан сигилът на Дома на Зилас.
– Направихме го – прошепнах аз, едва успявайки да повярвам, че съм жива.
Назад към част 12 Напред към част 14
