„Всички останали можеха да отидат в ада“
ГЛАВА 2
ГЪНЪР
Продължавах да се взирам през прозореца на пътника на собствения си проклет пикап. Бях изпил две бири. Това беше всичко. Ако Брейди не беше толкова зает с ръцете си по Айви Холис, тогава щеше да види, че съм достатъчно трезвен, за да се прибера сам.
– Как ще се прибереш? Със сигурност няма да ти позволя да вземеш пикапа ми – казах му, като погледнах към Брейди и го видях да се усмихва. Задник.
– Уест ще ме вземе. Той така или иначе трябва да закара Маги до вкъщи – беше противният му отговор. Откакто Уест се беше свързал с братовчедката на Брейди Маги, той се беше превърнал в добро момче като Брейди. Това можеше да накара човек да се напие.
– Ти напълно ми обърка нещата с Кими. Не мога да кача момиче само в пикапа ми, ако ти го караш. – И аз бях ядосан за това.
– Трябва да ми благодариш. Не си ли спомняш драмата, която Кими ти причини последния път, когато я качи насаме в пикапа си?
Той имаше право. Да я отлепиш не беше лесно. Трябваше да се целувам със Серена пред нея, за да я накарам да ме остави на мира. Само измърморих в отговор. Не ми харесваше, когато той беше прав.
– Както и да е – промълвих.
Брейди се засмя и не ми трябваше да го поглеждам, за да разбера, че се усмихва.
– Кой е това? – Попита той, като цялото чувство за хумор внезапно изчезна от гласа му, докато забавяше скоростта на пикапа.
Погледнах към него, за да видя в коя посока гледа. Следвайки погледа му, видях, че някой върви към задната част на имота. Навън беше толкова тъмно, че не можах да разбера кой е това. Оттук нататък това не беше нищо повече от сенчеста фигура.
Повдигнах рамене, облегнах се назад на седалката и затворих очи. Бях изтощен. Може би Брейди беше прав и не беше безопасно да шофирам.
– Вероятно е госпожа Еймс. Знаеш, че тя работи до късно през повечето време – отвърнах, потискайки прозявката си.
– Не е много безопасно за госпожа Еймс да се разхожда по тъмно така, нали? – Попита той.
Брейди беше вечно добро момче. Кълна се, че понякога това ме побъркваше.
– Тя го прави от по-дълго време, отколкото аз съм жив. Мисля, че ще се справи. – Госпожа Еймс беше нашата чистачка и готвачка. В известен смисъл тя беше и заместничка на майка ми. Когато майка ми се нуждаеше от съвет или помощ, тя винаги се обръщаше към г-жа Еймс. Аз я харесвах повече от собствените си родители. Но после забелязах, че и тя ме харесва повече от собствените ми родители, така че беше взаимно. Тъй като по-големият ми брат, Рет, беше любимото дете на родителите ми, г-жа Еймс беше дала да се разбере, че аз съм нейното. Освен това тя беше една твърда стара дама и знаех, че всеки, който я срещне на тъмно, трябва да е готов да бъде свален на земята. Тя можеше да бъде свирепа. Бях я виждал да води не една битка за мен, когато бях дете, и тя винаги печелеше.
– Може би трябва да спра и да отида да я проверя. Да се уверя, че ще се прибере вкъщи в безопасност. – Гласът му все още звучеше загрижено.
– Ако спреш този пикап, сам ще си карам задника до края на пътя – предупредих го аз. Той беше този, който настояваше да ме вози. Вече бяхме почти там, а леглото ми беше толкова близо. Просто исках да се прибера у дома. Освен това, докато стигне до госпожа Еймс, тя вече щеше да е в дома си. В безопасност. Както винаги е била.
– Ти си малка гад – измърмори Брейди и продължи по пътя си към дома ми. Не се обидих на коментара му. Не за първи път ме наричаше така. Баща ми често се обръщаше към мен като към малка гад. Но когато го казваше, знаех, че го мисли сериозно. И се отдръпвах от него. Той се отвращаваше от мен. Защото, въпреки че носех фамилията Лоутън… аз не бях негов син. Бях просто потомък на една от многото връзки на майка ми. Човекът, когото наричах баща, не беше моят биологичен баща. Когато по-големият ми брат беше на осемнайсет месеца, баща ми се беше разболял от рак на простатата и въпреки че туморът беше отстранен, джантите му никога повече не работеха.
Брейди спря на моето място в нашия гараж за шест коли и изключи пикапа, след което ми подхвърли ключовете.
– Легни си. Уест току-що ми изпрати съобщение, а те са точно зад нас. Ще изляза навън и ще ги посрещна.
Не бях глупав. Той щеше да отиде да провери какво става с госпожа Еймс. Кимнах и му благодарих уморено за това, че ме прибра цял и здрав, преди да вляза в къщата. Минавайки покрай вратата на кабинета на баща ми, го чух да говори по телефона. Звучеше като работа. Той винаги работеше. Това някога ме беше наранило, когато не беше имал време да ми се отдаде. Всичко това се промени в деня, в който го чух да ме нарича копеле, когато бях на дванайсет години. Това беше по-скоро облекчение, отколкото нещо друго. Не исках да бъда като него. Безсмисленият му живот, изпълнен с гняв и горчивина. Загрижен за това как светът вижда него и външния вид на това семейство. Той беше всичко, което никога не съм искал да бъда. Мразех този човек.
Нито веднъж не обвиних майка си, че му е изневерила. Никога не го бях виждал да и показва някаква обич. Тя беше трофей на ръката му и това беше всичко. Нищо повече. Той пътуваше повече, отколкото си беше у дома.
Там, където момчета като Уест смятаха, че е нормално да обичат момиче, аз знаех, че грешат. Любовта не беше истинска. Беше мимолетна емоция, която те обърква, а накрая те унищожава. Не можеше да се доверяваш на хората. В момента, в който ги обичаше, те имаха силата да те наранят.
Никоя жена никога нямаше да докосне сърцето ми. Бях прекалено умен за това. Някога бях обичал майка си, но тя бе успяла да ме игнорира – освен ако не искаше да ме покаже като наградено пони – през по-голямата част от живота ми. Обичах и баща си и търсех одобрението му, докато един ден не осъзнах, че никога няма да го заслужа. Рет беше неговото златно дете. Синът, с когото той се хвалеше. Синът, който беше негов. Знаех, че съм по-добре без всички тях, но това все пак не пречеше на сърцето ми понякога да ме боли от това, което бях пропуснал.
Животът ми щеше да бъде изпълнен с приключения. Това беше моят план за живот. Никога нямаше да остана обвързан с едно момиче. Щях да пътувам, да видя света и да се махна по дяволите от Лоутън. Никога да не обичам никого и никога повече да не бъда наранен.
Когато стигнах до стаята си, погледнах назад по коридора към спалнята на майка ми. Двамата с баща ми не деляха една стая. Никога не са го правили. Поне през моя живот. Може би веднъж, когато къщата беше нова, са го правили. Не бях сигурен, нито пък ми беше интересно да знам. Вратата ѝ беше затворена и знаех, че тя няма да провери дали съм се прибрал благополучно. Защото не и пукаше. На никой от двамата не му пукаше. Единственият човек, който се интересуваше от мен, бях аз. Разбира се, искаше ми се да мисля, че госпожа Еймс го прави, но колкото повече остарявах, толкова повече я разочаровах. Беше само въпрос на време преди и тя да ме намрази.
Бях съгласен с това. Знаех, че винаги мога да се доверя на себе си. Това беше всичко, от което се нуждаех. Всички останали можеха да отидат по дяволите.
Назад към част 2 Напред към част 4
