Глава 30
– Не така очаквах да прекарам деня след сватбата си. – Двамата се разхождаме из залите на замъка. Предполагам, че се връщаме в покоите на Дез, за да довършим работата, но Търговецът ме води покрай залите, които се вият към апартамента му.
– Мисля, че това е смисълът – казва Дез. – Съмнявам се, че Крадецът иска да се наслаждаваме на времето, прекарано заедно.
Това ли беше цялата причина на Крадеца за онова представление пред портите? Преди това ми беше казал в един сън, че иска да се наслаждавам на времето си с Дез. Така че това няма смисъл.
– Къде беше тази сутрин? – Питам.
– Наоколо.
Уф, защо феите никога не могат да бъдат откровени?
– Стражите ти не можаха да те намерят. Бил ли си изобщо в двореца?
Дез изчезва, за да се появи отново на няколко метра в края на коридора. Той закача ръцете си на арката над себе си и се навежда напред, препречвайки пътя ми.
– Херувимче, скъпоценно е, че трябва да ми се сърдиш, когато ти беше тази, която предизвика Крадеца да разбие защитите ми и да те отвлече.
Още докато говори, сенките започват да се сгъстяват и да се навиват в краката му. Звучи достатъчно непринудено, но очевидно това е болно място.
– Не-не. Това не е начинът, по който работим. Нямаш право да ми се сърдиш за начина, по който се справих със ситуацията, когато ме остави да се справям сама – казвам аз.
Не е съвсем вярно – той беше там, за да стане свидетел как си играя на пиле с психопатично чудовище, но не беше там, когато новината стигна до мен и Малаки.
Той пуска ръцете си и отново изчезва, като се появява точно пред мен. Пристъпвайки отблизо, той казва:
– Права си. – Сенките около него се разсейват. – Ти беше кралица тази сутрин. Аз го видях, моите хора го видяха и Крадецът го видя.
Разбира се, че той ще върне темата към това, че съм била кралица.
– Също така чух, че си надхитрила Малаки. – Очите на Дез на практика затанцуваха при тази мисъл.
– Той искаше да ме скрие като някоя припаднала девойка.
– Наглост – казва той.
Дез ме хваща за ръка и като се отдръпва, започва отново да ме води напред.
– Прощавам ти за безразсъдната ти опасност тази сутрин…
Вдигам вежди.
– Ти си невероятен.
– …точно както съм сигурен, че ми прощаваш, че те изоставих по време на такава ситуация.
Гузно се прозявам.
Внезапно Дез ни спира пред бронзова врата, чийто връх стига до извита точка.
Толкова бях вглъбена в разговора ни, че не обръщах внимание на това къде ни води Търговецът.
– Къде сме? – Питам, като гледам вратата пред мен.
Дез ме поглежда, а очите му искрят. Бих казала, че в момента е или особено опасен, или особено похотлив – има склонност да носи едно и също изражение и за двете емоции.
– Отвори вратата.
Гледам го няколко секунди, веждите ми се свиват, после хващам дръжката и отварям вратата.
Вътре от тавана висят топли лампи. Поредица от колони поддържа дъгообразните тавани, чиито повърхности са инкрустирани със сини плочки. Отдалечената стена не е нищо повече от отворени арки. Намиращият се наполовина вътре и наполовина извън арката с колони безкраен басейн е пълен догоре със светената вода на Лефис. Той се промъква през слабо осветените стаи, преди да се изгуби от погледа. Не съм напълно сигурна, но си мисля, че може да пресича всяка от стаите на този апартамент.
Отвъд басейна пред мен се простира Сомниа, светлините на града блестят в кехлибарен, син и бледозелен цвят в нощта.
Не мисля, че дишам, докато възприемам всичко това. Свикнала съм с красотата на другия свят, но това е наистина вълшебно.
– Ти ме държеше настрана, Флин – казвам и влизам по-навътре в стаята, а погледът ми се връща към басейна.
Нямах представа, че в двореца му изобщо има такова място.
– Харесва ли ти сватбеният подарък? – Пита той зад гърба ми.
– Сватбеният подарък? – Обръщам се към него.
Сребърните очи на Дез блестят.
Отново поглеждам наоколо.
– Чакай, това ли са… ?
– Новите ни стаи.
Той прибира ръцете си в джобовете и застава до мен, за да огледа стаите.
– Това не е океан – страхувам се, че има ограничения дори за това, което мога да направя, но реших, че жена ми има нужда от място, където сирената да се отпусне.
Новите ни стаи. Все още съм вцепенена от това. Той направи всичко това за мен – за нас.
От прозорците се веят марлени завеси, вятърът носи вечерни аромати. Прокарвам ръка по една колона.
– Харесва ми – въздъхвам.
– Радвам се.
Когато поглеждам обратно към Дез, той носи малка усмивка на лицето си, очите му са меки.
Истинското щастие му отива.
Разхождам се из апартамента, разглеждайки пищната баня с преливащите се тюркоазени плочки и бронзови закопчалки – всеки детайл напомня по някакъв начин за морето. Около мен стените на банята са покрити с шистовосива скала, а потъналата вана е направена от същия тъмен камък.
– Не можах да се сдържа – признава Дез, като проследява погледа ми. – След толкова време ми липсват пещерите, в които съм израснал.
Сега, когато го търся, го виждам – банята е някаква сплав между океана, който обичам, и пещерите, които липсват на Дез.
– Перфектна е.
Излизам от банята и влизам в спалнята ни. Стаята се намира под светлината на десетки лампи, чиито пламъци искрят като фойерверки. Таблата на леглото е от същия обработен бронз като в другите стаи на Дез, но някой си е направил труда да изкове изображение на разбиващи се вълни под обсипано със звезди небе.
В този апартамент има хиляди други детайли, които със сигурност ще ми трябват дни, за да забележа и оценя напълно.
Обръщам се към Дез.
– Ти си планирал всичко това?
Той не казва нищо, но и не е нужно, всичко е в очите му. Дез сигурно е прекарал цяла вечност, за да сглоби тази стая. Потривам гърдите си. Сърцето ме боли толкова много.
Поклащам глава.
– Благодаря ти.
Дез изчезва и се появява до мен. Той прибира кичур коса зад ухото ми.
– Нищо страшно – казва той, а гласът му е малко груб.
Навеждам се към докосването му, като му подарявам малка усмивка. Погледът ми отново прекосява стаите и отново се спира на този басейн.
Наистина искам да вляза в него.
Преди да успея да изрека тези думи, дрехите ми се изхлузват, оставяйки след себе си бански с презрамки.
Докосвам меката материя.
– Как го правиш? – Но това всъщност не е въпрос и не очаквам отговор. Дез винаги е имал своите начини.
– Магия, любов – казва той, но все пак ми отговаря.
Отдръпвам се от него. Нощният крал ме гледа с блестящите си очи и аз усещам този поглед навсякъде.
– Ако вляза в басейна, ще се присъединиш ли към мен? – Питам.
– Имам ли избор?
– Наистина ли искаш?
Очите му се свиват, дори когато възторгът докосва чертите му.
– Да отговаряш на въпроси с въпроси. Оформяш се като отлична фея, Кали.
Обръщам се към басейна, за да скрия усмивката си, и бавно се спускам в него. Водата е хладна към кожата ми, а моята сирена ме примамва за още.
Потъвам все по-надълбоко в светещата течност, докато не се потопя напълно.
Дез е прав – това не е бурният океан. Няма моряци, които да призовават към смъртта им, няма обещание за насилие. Но тук, под повърхността, има мир. И нещо повече – мисля си, докато усещам как водата се измества и Дез се присъединява към мен – има секс.
Издигам се бавно от плискащите се вълни и очите ми срещат тези на Търговеца. Той стои сред водата, а сиянието ѝ осветява всички твърди плоскости на голия му торс. Ръкавът с татуировките му е на показ, а косата му е вързана на кок.
С една дума, той е жесток.
Бавно се придвижвам към него. Докато го правя, плъзгам едната презрамка на банския си костюм през рамото и надолу по ръката си, а после и другата. Останалата част от него бързо се прибира. Банският костюм беше хубава мисъл, но точно сега е безполезен за мен.
Дез ме наблюдава с онези свои сребристи очи. Когато стигам до него, спирам, взирайки се в очите му.
– Никога не съм си представяла това – казвам. – И в най-смелите си мечти не съм си представяла какъв ще бъде животът с теб.
Той потупва лицето си, а погледът му се насочва към устните ми.
– Ще бъде така; до края на живота ни ще имаме това – сладките моменти, признанията, смеха, магията – ще имаме всичко. – Палецът му гали бузата ми. – Херувимче, ти си всяко мое желание.
Спускам клепачите си, издигам се на пръсти и го целувам дълбоко, яростно. Посягам към кока му и разпускам косата му, оставяйки я да пада на вълни около лицето му. Точно тук коментирам глупавия му кок, а той отвръща с някоя закачка, която ме държи на нокти.
Но за пореден път хуморът ми ме е изоставил. Единственото, което искам, е Дез, а съм почти сигурна, че единственото, което той иска, съм аз.
Ръцете му обхващат талията ми, а след това той увива краката ми около бедрата си. Ако Дез е носил бански, той отдавна е изчезнал. Чувствам всеки славен сантиметър от него, който е оголен срещу мен.
Прокарвам длани по бицепсите му, а татуировките му привличат вниманието ми. Там е мрачният ангел и розата. Докосвам ги с върховете на пръстите си. Тогава за пръв път забелязвам лентата от черни мъниста с мастило, която се вие по ръката му.
Пръстите ми спират.
– Това ново ли е?
Очите му сякаш се усмихват.
– Исках винаги да нося частица от теб върху себе си.
Проследявам наниза от мъниста до китката му, след това обратно нагоре по ръката му до рамото… където се превръщат в мастилени люспи. Те на свой ред преминават в черни пера. Малките мастилени пера се спускат от рамото му върху гърдите му, като няколко от тях се откъсват, за да затрептят точно над сърцето му.
Отдръпвам главата си назад.
– Кога…?
– Снощи, когато трябваше да защитавам царството си.
Значи това е правил далеч от замъка. Сърцето ми се разболява от всичко, което чувствам.
Отново изучавам татуировката. Мънистата, люспите, перата – тези неща някога бяха бреме за мен.
Исках винаги да нося частица от теб върху себе си.
Гърлото ми се свива. Тези стаи вече бяха прекалено много. Да чуя, че той е изписал тези части от мен върху себе си…
Той трябва да вижда как гърлото ми работи, трябва да знае, че буквално нямам думи, за да предам тази невъобразима плетеница от емоции, които изпитвам.
Просто съм толкова непоносимо, неописуемо щастлива.
– Обичам те, херувимче – казва той. – До смъртта на мрака ще го правя.
Издигам се малко, тялото ми се плъзга по твърдия му торс. Връзката ни пулсира като едно обединено сърце. Притискам бузите му и притискам устата си към неговата.
Като лунни лъчи и сенки. Такъв е вкусът му, такова е усещането му. Сякаш самата тъмна вселена се е събрала и един ден е решила да създаде човек. Той все още не изглежда истински. Надявам се никога да не стане. Той е моята магия.
Дез ме снижава, а може би аз съм тази, която потъва обратно надолу. Кожата ми просветва, когато върхът на пениса му се притиска за миг към отвора ми, усещам го дебел, прекалено дебел. А после се плъзга в мен и тази изящна дебелина ме разтяга, изпълва ме.
Взирам се в очите на Дез и виждам в тях да се простира цяла вечност. Години и години на такива нощи, на такава любов.
Той отдръпва бедрата си назад и аз усещам загубата навсякъде. Но в следващия миг той се плъзга обратно в мен, а членът му пулсира.
– Обичам те толкова много, Кали – издиша той. – Бих чакал цяла вечност, ако това означаваше да те намеря.
Облегнах глава на него, усещайки как се е вкопчил дълбоко в мен.
– Бих минала през ада, за да те намеря – прошепвам в отговор.
Той изтръпва и си поема дъх.
– Ти го направи, херувимче, направи го.
Не знам за кое преживяване говори, а и не ме интересува. Нищо от този ужас не може да бъде част от този момент.
Прокарвам пръсти през бялата му коса, а кичурите сякаш светят благодарение на водата.
Двамата се движим нагоре-надолу, навътре-навън, отдалечаваме се и се втурваме като приливи и отливи. Балансираме на ръба на Сомния, със звездите отгоре и света отдолу.
Понякога сексът е мръсен и плътски, а понякога, както сега, е най-интимната любов.
Гърдите ми се плъзгат по гърдите му, докато се издигам и спускам, а нажежената вода прави кожата ни хлъзгава.
Дъхът ми секва, когато Дез ускорява темпото и ударите му се задълбочават. През цялото време двамата се взираме един в друг. Не знам за Дез, но аз имам най-зашеметяващата гледка. Планетите са се завъртели и звездите са се подредили, за да ни съберат заедно.
– Всяко желание… – изсумтява Дез, поемайки устата ми.
Вкусът му и усещането за него – това са факторите, които ме изпращат на ръба. Изкрещях в устата му, стискайки Дез, докато оргазмът ми ме връхлита.
Целувката свършва, когато долавям последната част от кулминацията си. Дез се взира в мен, а сребърните му очи поглъщат изражението ми. Ударите му стават неистови, почти наказателни.
– Жена ми – казва той с тих глас. Погледът му пада върху устните ми и хватката му се затяга.
Със стон усещам, че той идва. Водата се разплисква около нас, докато той се впива в мен, отново и отново. Погледът му отново се изкачва нагоре и той ме поглъща, докато изживява последния си оргазъм.
Дори след като свършихме, останахме вкопчени един в друг. Отмятам мократа му коса, като се опитвам да запомня всяка негова черта.
– Наистина обичам сватбения си подарък – казвам.
Той се смее ниско и доволно.
– И аз.
Не знам колко е часът, само че тялото ми е обезкостено, а сирената ми, поне веднъж в живота си, е напълно задоволена. Дез спи до мен, кракът му е прехвърлен върху моя, а тежката му ръка е преметната през тялото ми.
Завиждам на Краля на нощта за способността му да спи. Сигурна съм, че в момента, в който му се отдам, Крадецът на души ще е от другата страна и ще ме чака.
Дали мъртвите някога наистина умират? Гласът на Крадеца отеква в главата ми. Мръщя се. Не мога да избягам от него, дори сега.
Това е нашата малка игра – и повярвай ми, чародейко, тя далеч не е приключила.
Превъртам думите отново и отново в ума си.
В нощта, в която каза това, той подмами Дез да ми даде люляковото вино, като по този начин направи моята магия съвместима с неговата.
И всичко това, за да се случи какво? Защо изобщо е важно за него да сме съвместими с магията?
Никога няма да те оставя сама, чародейко. Никога. Прогони надеждата, ако я имаш. Никога няма да можеш да се измъкнеш от лапите ми. Дори и в смъртта.
Ръцете ми настръхват.
Дори и в смъртта.
Спящите войници, нетленното тяло на Галехар, способността на Крадеца на души да надживее дори смъртта…
Почти се задъхвам, когато ми идва наум.
Разбира се. Разбира се.
Всичките тези глупави загадки, а то беше точно пред мен през цялото време.
Не толкова отдавна Дез ми беше обяснил четирите царства на Другия свят – нощта, деня, флората и фауната.
Но имаше и две други.
Царството на Мар… и Царството на смъртта и дълбоката земя.
Царството на смъртта и дълбоката земя.
В един свят, в който се води война, кой наистина ще победи?
Смъртта, точно тя.
Дали мъртвите наистина умират?
Исусе.
Ето защо Крадецът може да носи телата на мъртвите и ето как може да изпраща войниците в сън, от който не могат да се събудят. Всички странни, мистериозни сили на Крадеца, които Оня свят никога не е виждал, са сили, принадлежащи на Царството на смъртта.
Тронът, на който е седнал Крадецът, зашеметяващият обхват на магията му… Той не е просто някоя фея от страната на мъртвите – той трябва да е техният крал.
Всичко това, разбира се, е при условие, че съм права.
Имам право. Чувствам го в костите си.
Разтърсвам рамото на Краля на нощта.
Дез се събужда с усмивка и вече посяга към мен.
– Ненаситна съпруга. Искаш ли още един път?
Ако можеше.
– Дез – прошепвам – мисля, че знам кой е Крадецът.
Назад към част 30 Напред към част 32
