„Ти си специална, Уила Еймс“
ГЛАВА 41
УИЛА
Трябваше да се спра да не кажа повече. Сякаш портите на потопа се бяха отворили и аз не можех да спра думите да се изливат от устата ми. Всичко, което бях запазила за себе си. Спомените, които сега имах само аз. Трябваше да ги кажа. Трябваше някой друг да знае за усмивката на Куин и нейния кикот. Сякаш по някакъв начин можех да и върна живота. Просто да си спомням.
– Беше ли там, когато се роди Куин? – Въпросът му ме изненада. Изобщо не очаквах той да говори. Бях си спомнила за едно мъртво момиченце, което той не познаваше. Но изглеждаше, че наистина го е грижа.
– Да. Майка ми ме пусна в болницата с бащата на Попи и с нея. Седяхме в чакалнята с часове, четяхме книги, ядяхме закуски и гледахме през големия прозорец всички останали бебета, които влизаха в детската стая. Беше забавен ден. Когато Куин беше внесен в детската стая в ръцете на баща им, той се усмихна широко. Попи ме прегърна, а ние се смеехме и пляскахме на малкото бебе с тъмни къдрици, които вече бяха на главата му. Бяхме сигурни, че никога не е имало друго толкова очарователно бебе.
– Значи тя е била и като твоя сестра. – Той не задаваше въпрос. Беше констатация. И беше прав. Тя беше моята малка сестра, също като тази на Попи. Никога не бях пропускала рожден ден или Хелоуин, за да я заведа на трик или лакомство. Всичките ми хубави спомени бяха свързани с Куин и Попи. Беше забавно как и най-болезнените ми спомени бяха такива.
– И двете бяха. Сестрите ми. Загубата им отне част от мен. Най-хубавата част.
Беше истина. Когато ги положиха в земята, усетих как сърцето ми си отива с тях. Радостта ми, щастието ми, всички хубави неща също си отидоха. Не можех да ги приема с някой друг.
– Те биха искали да намериш отново щастието. Да живееш за тях. Те няма да получат живота и заради това трябва да го живееш за тях. Това, че не си прощаваш и прехвърляш вината върху себе си, не прави живота им справедлив. Те биха искали повече за теб. Това би било разочароващо за тях, Уила. Те не те обвиняват, а и ти не бива да го правиш. Ако искаш да си спомниш за тях, тогава го направи. Говори за тях. Ще те изслушам. Разкажи ми всичко. Аз съм тук. Но не живей живот без надежда за щастие, защото това не е честно към паметта им.
Обърнах се, за да го погледна. Нима тези думи току-що бяха излезли от устата на Гънър Лоутън? Къде беше изчезнал обичащият забавленията плейбой? Знаех, че той е по-дълбок, отколкото позволяваше на света да види, но не бях подготвена за това. И ако ги е имал предвид толкова, колкото звучеше, тогава беше ли прав? Нима не бях постъпила справедливо към паметта им?
– Вярваш ли в това, което току-що каза? – Попитах го.
Той кимна.
– Да, по дяволите, вярвам. Всяка проклета дума. И ако не ме послушаш сега, бъди готова да ги чуеш отново и отново, защото възнамерявам да ти ги казвам, докато не ги разбереш. Докато не станат истински и за теб. Ти си специална, Уила Еймс. Винаги си била. Обичаха те, защото виждаха в теб онова, което аз видях в онзи ден, когато те хванах да си играеш с моите армейци. Нито едно от тези момичета не би искало да си помисли, че си се отказал от живота, за да се накажеш заради смъртта им. Нито една от тях не беше по твоя вина и дълбоко в себе си ти знаеш това. Просто не можеш да кажеш истината, защото тя боли прекалено много. Обичала си Попи твърде много. Но вината беше нейна, Уила. Беше по вина на Попи и тя го знаеше. Тя не можеше да живее с това. Това е истината. Приеми я.
Сълзите, които бях отблъснала или поне се опитвах да отблъсна, като пусках само по няколко наведнъж, започнаха да се стичат по лицето ми. Сълзите, които разтърсваха тялото ми, се освободиха и аз се наведох напред, като обгърнах корема си с ръце, за да не се срина напълно.
Той беше прав.
Но това болеше толкова много.
Две силни ръце ме обгърнаха и аз доброволно се впуснах в прегръдката му. Той не каза нищо повече, а дори и да беше казал, нямаше да мога да го чуя през риданията. Болката, която бях задържала толкова дълго в себеси, се освободи. Приех истината. Тази, която никой не ми беше казал досега. Тази, в която се страхувах да повярвам или да приема, защото не исках да обвинявам Попи. Аз я обичах.
Но за да продължа напред в живота си, трябваше да я чуя. Гънър ми беше дал това, което никой друг не ми беше дал. Увереност, че и аз заслужавам да живея. Толкова пъти си бях мислила, че трябва да се самоубия. Обичах Куин, така че защо аз можех да живея, а Попи – не? Нима я обичах по-малко? Бях ли егоист? Толкова дълго си бях задавала толкова много въпроси и се бях борила със собствените си емоции по този въпрос, че бях забравила основните факти. Тези, които тази вечер най-накрая бях изрекла на глас. На някого, който беше готов да ме изслуша.
Плаках в прегръдките му, което ми се стори цяла вечност. Предната част на ризата му беше напоена със сълзите ми, но ръцете му не се отпуснаха. Всъщност ръцете му ставаха все по-силни, колкото по-дълго оставахме там. Когато всичко започна да пресъхва и тежестта, която носех толкова дълго, започна да се облекчава, давайки ми възможност да си поема първия истински дълбок дъх от месеци, вдигнах глава и го погледнах. Това момче, което никога не съм очаквала да бъде мой герой. Никога не съм предполагала, че ще ме държи, когато се разпадна. Това момче, което беше до мен през много от промените в живота ми. Може би винаги е било, но аз не го знаех и не го разбирах. Но сега го знаех.
Обичах Гънър Лоусън.
– Благодаря ти. – Гласът ми се пречупи, докато произнасях думите.
Той ме целуна по челото.
– Винаги съм тук.
Да, беше. Въпреки че животът му беше наопаки, той все още беше тук и ме слушаше.
– Намокрих ризата ти.
Той ми се усмихна.
– Тя ще се изпере не се тревожи.
– Аз… Не съм говорила за това и не съм плакала по този начин за него.
Гънър ме придърпа по-близо до себе си.
– Радвам се, че го направи с мен. Имаше нужда от това. Достатъчно си се измъчвала. Имаш нужда да се излекуваш, Уила. Трябва да продължиш напред.
– Никога няма да мога да ги забравя.
Той поклати глава.
– Не. Не можеш. Трябва да живееш за тях и да ги помниш, докато живееш живота, който те не са получили. Направи го за тях. Направи го за себе си.
– Обичам те, Гънър. – Думите излязоха от устата ми, преди да успея да ги спра.
Не бях обмислила как ще реагира или какво ще каже, защото, честно казано, не исках да го кажа на глас. Но го бях казала. Сега трябваше да го призная и да се справя с последствията.
Които в крайна сметка бяха никакви. Без да каже нито дума, той отново ме целуна по челото и ме заведе вкъщи.
Назад към част 41 Напред към част 43