Глава 1
Адреналинът се раздвижи във вените ми, засилвайки сетивата ми. Пулсът ми го чувах в ушите си, подскачайки нервно, а въздухът нахлуваше през носа ми при всяко съзнателно дълбоко вдишване. Напрежението се вля в мускулите ми, докато задържах погледа си върху противника.
Излегнат на отсрещната страна на масичката за кафе, демонът ме наблюдаваше с меко светещи червени очи. Лампата в хола обливаше топлата му кожа, ирисовокафява с червеникав оттенък, а дългата му тънка опашка се виеше по килима и бодливият ѝ край потрепваше.
На масата между нас имаше две купчини карти за игра – и наградата. Пластмасовият контейнер съдържаше четири дебели канелени кифлички от близката пекарна, чиито върхове бяха намазани с бяла глазура.
Прехвърлих вниманието си към картите си: две купи и дама пика. За да спечеля, трябваше да изиграя и двете, преди опонентът ми да изпразни ръката си.
Зилас прехвърли двете си карти, докато ме изучаваше.
Да забавляваш демон не беше лесно. Той мразеше всичко, което включваше екран, и убеждаването му да опита настолни игри или игри с карти беше губеща битка – докато не осъзнах липсващата съставка. Той не искаше да играе игри. Той искаше да печели игри, а победата не беше забавна, ако нямаше награда, която да получи.
– Сега е твой ред – посочих аз.
Ъгълчето на устата му се повдигна и проблесна остър кучешки зъб. Той прокара пръст по горната част на картите си, след което измъкна една и я постави на купчината за изхвърляне. Валето купа. Беше пропуснал моя ред.
Стиснах зъби, когато той хвърли последната си карта, изпразвайки ръката си.
– Вх’ренит – заяви той самодоволно. – Спечелих.
Стиснах още по-здраво челюстта си и прехвърлих купчините със запаси и отпадъци.
– Това прави две победи за теб и две за мен. Петата ще бъде решаваща.
– Следващият победител получава храната – съгласи се той.
Разбърках картите по-обстойно от необходимото, само в случай че той измисли начин да мами. Той беше демон, така че не можех да изключа тази възможност.
– Не съм мамил, Драйдах.
– Престани да ми четеш мислите.
– Престани да ми крещиш мислите си.
Замръзнах по средата на размесването на тестето.
– Чакай. Ти… – Задъхах се. – Изневеряваш! Можеш да четеш мислите ми, така че знаеш картите ми и какво планирам да направя!
Той изхърка.
– Не знам картите ти.
– Но ти можеш да четеш мислите ми, така че това означава…
– Не познавам картите ти.
При намека за ръмжене в гласа му затворих устата си. Демоните не лъжеха – и можеха да разпознаят лъжата, когато другите я изричат – а той мразеше, когато му намеквах, че мами.
Раздадох картите.
– Щом можеш да чуваш мислите ми, защо не познаваш картите ми?
Той смъкна своите от масичката и ги разгъна.
– Ако чувах всяко ка’анско нещо в главата ти, нямаше да мога да мисля.
– Какво означава ка’ан?
– Обърни първата карта.
Обърнах най-горната карта от запаса, за да започна купчината за изхвърляне.
– Знаеш какво си мисля през цялото време. Винаги забелязваш, когато…
Продължих да се изчервявам, прочистих гърлото си и взех картите си.
– Когато ме обиждаш в главата си, нали? – Попита той лукаво.
– Виждаш ли? Знаеш какво си мисля.
Той хвърли карта на купчината за изхвърляне.
– Само това, което искаш да знам.
Откъснах чифт карти от запаса и подредих обемистата си ръка, раздразнена от ранното му предимство.
– Какво имаш предвид, че знаеш само това, което искам да знаеш?
– Изиграй си реда.
Изиграх валето каро – прескачайки реда му – после асо каро и асо купа. С това отново имахме равен брой карти. Много по-добре.
Той прегледа ръката си.
– Защо си мислиш, че знам всичко в главата ти?
Мръщейки се над въпроса му, почти пропуснах да изиграя карта. Способността му да чете мислите ми беше нещо, за което се стараех да не мисля твърде много, но бях забелязала, че той не реагира на всяка моя мисъл. Предположих, че ме настройва, за да не го побърква вътрешният ми диалог.
Изхвърлих една карта на купчината.
– Изглежда, че винаги знаеш какво си мисля.
– Защото те чувам или защото мога да отгатна?
Предполагам? Той не можеше да отгатва какво мисля.
– Реагираш на мислите ми, сякаш говоря с теб.
– Когато мислиш за мен. Понякога чувам и други неща, но не чувам това, което не искаш да знам.
Устата ми се отвори.
– Вземи две карти, Драйдах.
Погледнах надолу към купчината. Едно вале купа надникна иззад двойка купа. Бяха му останали само три карти. Изтеглих две карти от запаса, добавих ги към ръката си, след което плеснах осмица.
– Избирам пика.
Той изигра деветка пика. В ръката му останаха две карти.
– Искаш да кажеш, че не можеш да чуваш мислите ми, но само когато не искам да ги чуваш? – Попитах подозрително, докато пренареждах картите си, планирайки следващия си ход, като същевременно правех дисекция на изражението му. – Как можеш да разбереш, че не чуваш нещата, които си мисля?
Той не каза нищо, чакайки играта ми, така че аз хвърлих двойка пика и тройка пика. Устата му се изтъни, когато изтегли четири карти, с което той получи шест, а аз – четири.
След миг размисъл той сложи осмица.
– Каро.
Положих втората си осмица.
– Отново пика.
Той погледна ръката си, след което изтегли карта. Изиграх още една пика, като по този начин ми останаха валето и шестица пика. Стига той да не смени цвета, можех да изиграя и двете на следващия си ход и да спечеля нашето състезание.
– Не ми отговори на въпроса – обвиних го, докато той внимателно разглеждаше възможностите си.
Аленият му поглед се издигна към мен.
– Има много неща, които си мислиш, че не знам. Като например лицето ти, Драйдах, и как то променя цвета си.
Очите ми се присвиха.
– Кожата ти се променя в червено – замисли се той, докато небрежно вадеше карта от ръката си. – Дъхът ти се учестява. Сърцето ти бие по-бързо. Ароматът ти се променя… – Той наклони глава, наблюдавайки реакцията ми. – Гледаш ме и в очите ти има мисли, но аз не чувам нищо.
Устата ми се отваряше и затваряше и усещах как по бузите ми се надига издайническа топлина.
Гласът му се понижи до хрипкаво мърморене.
– Какво мислиш сега, Драйдах?
– Н-нищо.
Клепачите му се спуснаха и закриха очите му.
– Не ме лъжи.
Преглътнах и заекнах:
– Чий е редът?
– Твоят.
Издърпах една карта от ръката си и я хвърлих надолу. Когато тя падна на купчината, разбрах, че това е шестица пика. Трябваше да изиграя първо моето вале, за да пропусна неговия ред! Щях да спечеля!
Той разтвори седемте си карти, наблюдавайки ме с пресметливи очи, след което изигра шестицата каро върху моята шестица пика, сменяйки цвета.
Изтеглих една карта – петица пика.
– Какво криеш?
Вниманието ми се насочи към него.
– Какво?
Той изигра едно каро.
– Когато лицето ти променя цвета си и дъхът ти идва бързо, това заради мен ли е?
– Не!
– Отново лъжеш, Драйдах.
Глупости. Борейки се със засилващата се руменина, издърпах една карта от запаса. Последната осмица от тестето! Сега вече си говорехме.
Той изигра още едино каро, намалявайки ръката си до четири.
– Защо пазиш тези мисли? Не криеш други мисли за мен.
– Това не е твоя работа – заявих аз, докато хвърлих моята осмица. – Пика.
И с това спечелих. След като нямаше повече осмици, той не можеше да смени цвета и на следващия си ход щях да изиграя валето и петицата пики, изпразвайки ръката си.
Докато стисках печелившия си чифт, той разтвори останалите си четири карти. Бяха изиграни две валета, а третото беше в ръката ми. Дори да пропуснеше хода ми веднъж, пак щях да спечеля. Единственият начин, по който той можеше да спечели, беше ако…
Той постави седмица пика на купчината. След това постави върху нея седмица каро. След това сложи и тройката върху нея. Очите ми се свиха до прорези, когато той вдигна последната си карта.
– Не – изръмжах аз.
Той пусна седмица върху купчината и изпразни ръката си.
– Няма как! – Изкрещях, като хвърлих двете си карти във въздуха. С тези четири карти той щеше да спечели, независимо коя боя бях избрала.
Той се усмихна и издърпа канелените кифлички през масата.
– Vh’renithnās.
Едва беше научил играта, а вече ме беше победил три пъти подред. Оставих картите там, където бяха, и се надигнах на крака, като бях ядосана. Може би бях обиден губещ, но той вече беше по-голям, по-бърз, по-силен и по-хитър, а и имаше епидермична памет. Не би трябвало да е по-добър и в картите. Не беше честно.
Когато се втурнах покрай него, той хвана китката ми и ме дръпна назад. Размахвайки една ръка, аз загубих равновесие и паднах – приземих се в скута му.
Изчервяването ми се разпали отново и аз се отдръпнах от него. Той обгърна с ръка кръста ми, придържайки ме, а топлият му дъх раздвижи косата ми.
– Пропуснала си го, драга – издиша той в ухото ми. – Твоят момент на дх’еренит.
Dh’ērrenith – демоничната дума за сигурна победа.
– Ако не можеш да четеш мислите ми – промълвих аз, борейки се с желанието да се извивам срещу непоклатимата му сила – откъде знаеш, че щях да спечеля?
– Не позволявай на противника си да те разсейва.
Дали беше повдигнал темата за четенето на мисли, за да ме подразни? Преглътнах истеричния смях, който се надигна в гърлото ми, и дръпнах ръката му, която ме обгръщаше.
– Пусни ме.
Вместо да се подчини, той смъкна пакета с канелени кифлички от масата и го пусна в скута ми.
– Ще си поделим наградата.
– Искаш да я споделим? – Той? Господин Егоист?
– Ще си поделим… ако ми обясниш какво кара лицето ти да се променя в червено.
– Какво? – Бутнах се силно, като се измъкнах от ръката му. Плика с канелените кифлички падна на пода. – Що за предложение е това?
– Ти загуби. Ще споделя наградата си, но искам нещо друго.
– Тогава запази наградата си – изсумтях, оправяйки пуловера си. Запътих се към спалнята си, но когато пристъпих през вратата, не можах да се въздържа да не погледна през рамо.
Зилас вече беше заровил зъбите си в изцапаната с глазура кифла. Той наклони глава, за да привлече вниманието ми. Още повече топлина нахлу в лицето ми и аз избягах в стаята си, затваряйки плътно вратата след себе си.
Дишах тежко без причина, паднах на леглото и разтрих бузите си с две ръце. Защо бях толкова срамежлива? Не би трябвало да се изчервявам така. Зилас беше демон – демон, който не зачита личните граници. Колкото повече ме дразнеше с нахлуването си в моето пространство, толкова по-щастлив изглеждаше той.
Спуснах ръце от лицето си, а усмивката се отскубна от устните ми. Този път обаче той беше преиграл. Това, което беше разкрил, си заслужаваше смущението.
Той не можеше да прочете всичките ми мисли.
Колко сън бях изгубила, притеснявайки се за това какво чува в главата ми или как неговият демоничен мозък интерпретира всичко това? Ако той не знаеше за всичко, което предпочитах да запазя в тайна, това означаваше, че не знаеше защо се изчервявах, когато ме докосваше, защо понякога ме хващаше да го гледам или защо се изплаших, когато ни съблече полуголи в един канализационен тунел.
Особено последния инцидент. Наистина се надявах, че той няма представа за това.
Почувствах се новоизлюпена, бръкнах под леглото си и измъкнах тънък метален калъф. Време е да се захвана за работа.
– „Egeirai, angizontos tou Athanou, lytheti“ – заявих аз, като разперих ръка върху хладния стоманен капак.
Кутията светна с бели руни и аз я отворих. В нея лежеше Гримоара на Атанас, чиято износена кожена обвивка блестеше от боравенето с нея – макар че малко от това беше наскоро. Внимателно вдигнах книгата, извадих тетрадката си изпод нея, подредих я заедно с гримоара върху купчината си от справочници и пренесох всичко в дневната.
Зилас се беше преместил на дивана и лежеше настрани върху него, докато пъхаше в устата си половин пухкава канелена кифличка.
– Ще се задавиш – предупредих го аз.
Игнорирайки ме, той преглътна пълната си уста, без да дъвче.
Прибрах тестето карти, след това разтворих книгите си и седнах с кръстосани крака зад масичката за кафе, като използвах дивана за облегалка. Опашката на Зилас висеше на възглавниците до мен.
В тетрадката ми бяха прибрани бележките и преводите на майка ми, но все още не бях разбрала на кои страници от гримоара съответстват. Преместих ги настрани, за да открия превода си на първата страница от гримоара. Тихото страхопочитание се плъзгаше през мен всеки път, когато погледнех списъка.
Четиринайсет имена, датиращи отпреди повече от четири хиляди години, всички принадлежащи на моите предци. Всяка магьосница се бе заела с щателната задача да препише остаряващия гримоар, за да съхрани знанието му, а аз щях да бъда петнадесетото име в този списък. За последен път гримоарът е преписван преди повече от триста години, което е най-голямото прекъсване в историята му.
Докато преглеждах списъка, вниманието ми се спря на едно име: Мирин Атанас. Тя беше петата магьосница, преписала гримоара, прародителка отпреди хилядолетия.
Долната устна се заклещи между зъбите ми, върнах се към бележките на майка ми и прочетох най-горната страница.
Вмъквания от Мирин Атанас – пряк потомък на Антеа??
3 – 5 пасажа, добавени към нейния гримоар, а не от оригиналната книга
Вписвания в дневника?
Може да са повече, трябва да проверя до края
Мирин споменава Λευκάς – Leukás?
Леукадия, остров в Йонийско море на западния бряг на Гърция
1000-700 Г. ПР.Н.Е.?
Дали тя е първият призоваващ, който не се подчинява на 12-те предупреждения?
Препрочетох последния ред няколко пъти. Когато преди това прегледах бележките ѝ, предположих, че „12 предпреждения“ трябва да е „12 предупреждения“ и тя е пропуснала една буква. Смятайки, че в крайна сметка ще открия тези предупреждения, не бях обърнала особено внимание на бележката. Но какво, ако бързата и драсканица не е съдържала грешка, а е била нейна стенограма?
Дванадесето предупреждение … дванадесето предупреждение … предупреждение за дванадесетата къща.
Придърпах гримоара по-близо и внимателно обърнах крехките страници. Древната хартия, напукана и изцапана, се късаше лесно и не исках да увеличавам щетите. Накрая намерих раздела, който търсех – домовете на демоните. Не се нуждаех от превод, за да разпозная Първия дом. Илюстрацията на крилат демон с дълги рога, мускулесто телосложение и дебела опашка с тежка плочка на края страшно приличаше на Тахеш, избягалия демон, който едва не уби мен и Зилас преди три месеца.
Прелистих първите единадесет дома и се спрях на последната. Илюстрация на двойника на Зилас запълваше част от страницата, а под името на Дома имаше две изречения, написани с точни щрихи с древно перо. Вече ги бях превела.
Никога не призовавай от Дванадесетия дом. За престъпването на този свещен завет синовете на Вх’алир ще те унищожат.
Възможно ли е това да е предупреждението, за което говореше майка ми? Дали е мислила, че Мирин Атанас е призовала демон от Вх’алир?
– Зилас? – Погледнах през рамо. – Не каза ли, че досега не е бил призоваван демон от твоя дом?
Той сънливо отвори едното си око.
– Вар.
– Сигурен ли си? Възможно ли е Вх’алир да е бил призован преди наистина много време?
– Не знам. – Когато продължих да го гледам с надежда, той изпусна дъх. – Може би. Повечето истории за нашия Дом са забравени. Другите демони казват, че никога не сме призовавани, но може би нямаше да знаят, ако някои от няколкото ни Динена бяха изчезнали отдавна.
Само кралете на демоните – Динен – можеха да бъдат призовавани на Земята, факт, който подозирах, че е неизвестен на повечето практикуващи Демоника. Може би аз бях единственият човек на планетата, който знаеше, че крадем демонски лидери, за да ги поробим като бойни марионетки.
Прибрах косата си зад ухото.
– Защо вашите истории са забравени?
– Всички стари демони от Вх’алир са изчезнали. Мъртви. – Той се загледа в тавана, а очите му виждаха друг свят. – Историята ни също умря. Ние сме само това, което сме сега.
– Какво сте сега?
Той отново затвори очи.
– Не познавам никакви истории. Моят баща умря твърде рано, за да ме научи.
Един спомен прободе подсъзнанието ми, нещо друго, което ми беше казал, но преди да успея да прогоня чувството, той добави рязко:
– Всички демони от моя Дом са млади и ж’улт. Те също не познават историите.
Ако Домът Вх’алир не познаваше собствената си история, може би беше призован Динен и сегашното поколение беше забравило за това. Мирин бе живяла много отдавна, дори по демонските стандарти – каквито и да бяха те.
Прелистих бележките на майка ми и стигнах до друга страница, на която се споменаваше Мирин Атанас. Върнах се към гримоара и потърсих някакво споменаване на древната магьосница. Вероятно е безполезно, като се има предвид дължината на гримоара и нечетливостта на някои страници, но …
В задната половина на книгата отминах безкрайния раздел със сложни тайнствени масиви и придружаващите ги инструкции, пълен със зачеркнати части и записки – това щеше да е забавно да се преведе – и намерих дълъг списък със заклинания.
Само на мен ли ми се стори, или тази страница ми се видя различна?
Надникнах в края. Дали две страници бяха залепени една за друга? Потърках ъгъла между пръста и палеца си и краищата се разделиха. С голямо старание разделих страниците и ги сложих на равно място. От едната страна беше завършеният масив, който вървеше заедно с отбелязаните инструкции, а на лицевата страница имаше илюстрация на медальон.
Той смътно приличаше на инфернус. Художникът беше нарисувал и двете страни, като едната беше изпълнена с малък, но сложен масив. Другата страна на медальона показваше бодливи знаци във външен пръстен около единадесет знака.
В центъра имаше дванадесети сигил – емблемата на дома на Зилас.
Сърцето ми заби по-бързо, докато се навеждах над страницата. Един ред текст, дълъг четири думи, озаглавяваше илюстрацията, но не можех да го прочета. Не беше древногръцки, латински или какъвто и да е друг език, който познавах. Какво пишеше?
– „Imailatē Vīsh et Vh’alyir.“
Скочих. Не го бях чула да се движи, но Зилас седеше. Протегна ръка покрай мен, докосвайки рамото ми, и докосна реда с нечетлив текст.
– „Imailatē Vīsh et Vh’alyir“ – повтори той. – Магически амулет на Вх’алир.
Беше написано на демоничен език?
– Магически амулет на Вх’алир? – Извърнах се, за да го погледна. – Какво е това?
– Не знам.
– Но е кръстен на твоя Дом. – Единственият друг текст на страницата беше кратък ред, надраскан под рисунката – този на старогръцки. Вълнението се раздвижи по нервите ми, докато прелиствах празната страница в тетрадката си и взех молива си. Не ми отне много време, за да преведа реда.
ὁ ὅρμος ὁ ἀπολωλώς ἁπάντων ἐστιν ἡ κλείς Μυρρίνη Ἀθάνας
Изгубеният амулет е ключът към всичко.
– Мирин Атанас
– Изгубеният амулет – прошепнах аз – е ключът… към всичко? Какво има предвид тя, всичко?
Зилас се намръщи на страницата.
– Как е изгубен?
– Ако Мирин е написала тази бележка, предполагам, че амулетът е изчезнал по нейно време или преди него. – Отпуснах се назад върху дивана. – Ключ за всичко или не, няма полза, ако е изгубен от хилядолетия.
– Но той не е изгубен. – Той посочи към маркираната с масив страна на илюстрацията. – Това беше на врата на Тахеш, преди да го убия.
Назад към част 1 Напред към част 3
