Аби Глайнс – Полеви партита -Под светлините – книга 2 – част 46

„Трябваше да преодолея собственото си минало“

ГЛАВА 45

УИЛА

Чувах как Нона говори по телефона с приятелката си в Нешвил, Тенеси. Всяка дума. Част от мен знаеше, че трябва да започна да си събирам багажа още сега, но малкото надежда, която таях, ме възпираше да го направя. Това телефонно обаждане означаваше, че заминавам. Стените не бяха дебели и знаех какво се казва.
Нона се опитваше да ме вкара в изцяло момичешкото католическо училище, където работеше нейна приятелка. По всичко личеше, че ще живея с приятелката ѝ и ще чистя къщата ѝ, за да си плащам за стаята и пансиона. Не беше толкова лошо, колкото в поправителен център, но пък беше място, където щях да бъда сама.
Може би ми е било писано да бъда сама. Животът ми беше отнел всички връзки, които ценях, и ги беше изтръгнал от мен. Бях станала твърда. Този път дори нямаше сълзи.
Нямаше да има как да кажа на Гънър довиждане. Тя вече беше поискала да не говоря с него и да не се свързвам с него. Ако го направех, щяха да ме изпратят още по-бързо. Нона вярваше, че сме правили нещо нередно, а аз не можех да ѝ кажа истината. Това беше тайната на Гънър, която трябваше да разкаже.
Щях да защитя него и тайната му, както можех. Това нямаше да ме убие. Била съм преживявала много по-лоши неща.
Изправих се, отидох до гардероба си и започнах да свалям дрехите една по една и да ги сгъвам. Вещите, които смятах, че няма да ми трябват, оставих тук. Нямаше къде другаде да ги оставя. Нона беше разочарована от мен, но не ме беше изгонила завинаги. Тя ме пазеше да не допусна грешките на майка ми. Тя не беше казала това, но аз го разбрах точно така.
Нона ме обичаше. Тя се опитваше да намери безопасно място далеч от всички тийнейджъри, за да не забременея. Ето защо ме беше изпратила в католическо училище. Това не беше от омраза или досада. Всичко беше от любов. Това ме накара да го приема по-лесно.
Когато я чух да казва довиждане, спрях да сгъвам дрехите и гледах вратата да се отвори. Това беше то. Щях да си тръгна и да се изправя пред нов кръг от хора. Нямаше да плача. Нямаше да плача. Нямаше да плача.
Вратата се отвори бавно и погледът на Нона намери моя. Тя погледна към дрехите на леглото ми, после към мен. В очите ѝ имаше тъга, имаше и притеснение. Тя наистина се тревожеше за мен. За това я обичах още повече. Каквото и да реши да направи, аз ще го направя. Не се борех с това.
– Опаковаш си багажа – каза тя просто, докато пристъпваше по-напред в стаята.
Кимнах.
– Реших, че ще бъда продуктивна.
Тя се намръщи.
– Не искам да те отпращам, Уила. Обичам да си тук с мен. Тук си у дома и това прави живота ми по-светъл. Но не мога да те разочаровам, както направих с майка ти.
Точно както бях предположила, ставаше дума за майка ми.
– Знам – беше всичко, което успях да кажа.
– Ти имаш толкова голям потенциал. Потенциал, който майка ти не е имала. Имаш голямо сърце и знаеш как да преодоляваш препятствията.
Сълзите, за които казах, че няма да плача, заляха очите ми.
– Аз обичам това момче. Гънър е добро момче. Бил е пренебрегван и заради това е увреден. Но дълбоко в себе си той има сърце, което не притежава нито един от родителите му. Той също е специален. Но той е повреден, Уила. Момчето никога не е било обичано в този дом. Той не знае какво е усещането. Близо до него бях аз, а аз съм само наемна помощница. Ако не си обичан от хората, които трябва да се грижат за теб, това те разваля. Не мога да му се доверя, че няма да съсипе живота ти. Той няма да иска да го направи, но ще го направи. Той не може да бъде този човек за теб.
Тя не познаваше Гънър, какъвто аз го познавах, но беше била около него повече, отколкото аз. Беше го гледала как расте и беше видяла всичките му проблеми. Може би е била права. Той не ми беше казал, че ме обича, и беше използвал любовта ми срещу мен, за да постигне своето. Това ли беше единственият начин, по който знаеше как да приеме любовта? Можех ли да му позволя да вземе парче от сърцето ми и да не знам как да го защитя? Не ми беше останало много. Попи и Куин вече бяха взели голяма част от него.
– Има едно девическо католическо училище на около два часа път оттук, в северната част на Нешвил. Моята приятелка Бернадет е директор там. Познавам я още от времето, когато беше момиче. Не можем да си позволим да плащаме таксата за обучение, но можеш да влезеш със стипендия, ако работиш часове в канцеларията всяка седмица преди и след училище. Бернадет ще ти позволи да останеш в спалнята и за гости и ще те храни, ако вършиш ежедневните си задължения, а след това през уикенда почистваш дълбоко. Няма да е лесно, но ще те занимава и ще те държи далеч от неприятностите.
Вече бях чула по-голямата част от това, когато тя говореше по телефона. Това звучеше много самотно и сърцето ме болеше при мисълта да напусна отново тук. Щеше да ми липсват Нона, Гънър и Брейди. Връщането тук беше надеждата ми за изцеление, ако това изобщо беше възможно. Едва бях дошла тук, а вече ме изпращаха навън. Когато майка ми ме изгони, я молех да ми позволи да остана. Бях уплашена. Тя ме беше пренебрегнала. Не можех да я моля отново. Това ме нарани твърде много.
– Добре – беше всичко, което казах. Защо да казвам повече?
Нона се намръщи и се приближи до мен. Когато сложи ръка на рамото ми, се опитах да не трепна. Защото макар да знаех, че това е от любов, все пак твърде много приличаше на онова, което се беше случило с майка ми.
– Но тази идея ме натъжава. Харесва ми да те имам тук. Не мога да изпитам добро чувство от това да те изпратя, макар да знам, че Бернадет ще се погрижи за теб. Затова ето и другото ми предложение. Остани тук с мен и домашното училище. Имам интернет и ще ти купя компютър. Не общувай с тези момчета и учи усилено. Може да се окаже, че ще завършиш по-рано. Вземи тази диплома, а после ще се съсредоточим върху колежа. Пред теб има голям свят, Уила, и не искам да го пропуснеш с една грешка.
Чувах какво казва, но се страхувах да ѝ повярвам. Дали това беше истинско? Тя ми даваше възможност да остана тук. Дори и да беше на практика домашен арест. Нямаше да ми се налага да отида на някое чуждо място и да се пренастройвам отново. Можех да остана в стаята си и да работя тук. Да докажа на Нона, че съм толкова умна, колкото тя ме смята за такава.
Това означаваше, че няма да има повече Гънър, но след снощи не бях сигурна, че все пак ще има. Любовта към Гънър нямаше да го спаси. Тя не го беше променила. Той беше саморазрушителен и гневен. А това, че го обичах, не означаваше, че мога да пожертвам повече от живота си за него. Трябваше да преодолея собственото си минало.
– Искам да остана тук – казах аз. – Ще работя много усърдно и ще те накарам да се гордееш с мен.
Тя се усмихна и ме придърпа в прегръдките си. Мястото, на което винаги бях намирала покой като дете.
– Ти вече го правиш, Уила. Вече го правиш.

Назад към част 45                                                        Напред към част 47

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!