„Тя не приличаше на Уила.“
ГЛАВА 46
БРЕЙДИ
Снощи Гънър и Уила не се бяха върнали. Не бях сигурен какво става с Рет, но Гънър не изглеждаше изненадан от поведението му. Нито пък Уила, което беше странно. Гънър искаше и нейната помощ. Сякаш тя знаеше някаква тайна.
Спирайки пикапа си на голямата кръгла алея на Лоутънови, която минаваше пред къщата, забелязах Гънър да седи на най-горното стъпало. Какво, по дяволите? Изгасих двигателя и изскочих, за да отида да го проверя. Изглеждаше така, сякаш не е спал. Рет на наркотици ли беше или нещо подобно?
– Хей, добре ли си? – Извиках, докато изкачвах стъпалата до мястото, където седеше. Когато се приближих, забелязах, че яде купа със зърнена закуска, а до него имаше чаша кафе.
– Ебати фантастиката. Как си? – Беше хапливият му отговор.
– Сериозно, Гънър, ти не се върна снощи. Какво стана с Рет?
Той отпи от кафето си, след което се вгледа в мен.
– Той е егоистично копеле точно като баща си. Как е семейството ти? – Той все още звучеше рязко.
Повечето хора му се дразнеха, когато постъпваше така, и го оставяха на мира. Но аз бях виждал гадостите в тази къща и го разбирах. Той можеше да има всички пари на света и силата на името Лоутън, но не беше толкова лесно, колкото всичко това. Семейството му беше сбъркано.
– Спа ли? – Попитах го, като пренебрегнах въпроса му за семейството ми.
Той се засмя.
– Дали изглеждам така?
Косата му беше разхвърляна и имаше тъмни кръгове под очите.
– Не особено. Не.
Отново се засмя и изяде още малко от зърнената си закуска.
– Мислил ли си някога просто да избягаш от това място и да не се обръщаш назад? – Попита Гънър.
Не, никога не съм мислил за това. Родителите ми бяха най-голямата ми опора, а и имах футбола в колежа догодина, който да очаквам с нетърпение. Поклатих глава с „не“, но той вече знаеше отговора ми.
– Не съм предполагал, че го правиш. Но по дяволите, ако не искам да избягам. Да забравя този град, фамилията си, тези задници, които живеят в тази къща с мен. Просто да оставя всичко това.
– Колежът е само след няколко месеца. Последната ни година ще свърши, преди да се усетим. Тогава ще можеш да оставиш всичко това зад гърба си. Започни отначало. Започни живот без тях.
Той кимна.
– Да. Това каза и Уила. Но всички вие не разбирате как само още един ден е ад. Няколко шибани месеца са голяма работа. Искам да изляза сега. Не искам никога повече да виждам лицата им. Нито един от тях.
– Дори Рет?
Той се засмя, като се взираше право напред.
– Особено Рет.
Имаше неща, които не ми казваше.
– Какво се случва с Рет? Вие винаги сте били близки.
Гънър изръмжа, но зад гнева му имаше мекота.
– Не, Рет просто винаги е бил фалшив. Това е всичко. Нищо от това не е било истинско.
– Става дума за това, че се е напил снощи? Знаеш, че колежанският живот понякога прави това с хората. Вероятно е бил на някое братско парти, пил е прекалено много и е станал глупав. Поговори с него тази сутрин, когато изтрезнее.
Гънър обърна поглед към мен. В него имаше студена празнота, която не очаквах.
– Говорил съм с него трезвен тази сутрин. Той е дори по-лош от пияния снощи. Не говори за неща, за които не знаеш нищо, Брейди. Просто се върни на щастливото място, което наричаш дом, и яж палачинките на майка си с онези проклети боровинки и бита сметана отгоре и се прегърни с едно голямо семейство. Остави истинските глупости тук с мен. Аз мога да се справя с тях.
Оуч. Беше горчив и ядосан. Разбирах го, но се опитвах да помогна.
– Тогава поговори с мен. Обясни ми го. Може би ще мога да помогна.
– Не можеш. Не можеш да помогнеш. Върни се вкъщи, Брейди. Просто ме остави на това.
Бях добър приятел и понеже бях добър приятел, щях да си тръгна и да го оставя да се успокои и да си изчисти гадостите. Не можех да му помогна, ако всичко, което искаше да прави, беше да стреля по мен. Не аз му бях дал този живот. Просто се опитвах да го изслушам и да го подкрепя.
– Добре. Ще си отида. Знаеш къде съм, ако искаш да поговорим.
Той ми кимна рязко; след това се изправи тръгна по стълбите и влезе в къщата.
На връщане към дома си мислех да се отбия при Уила и да видя какво знае, но реших да не го правя. Госпожа Еймс щеше да е там, а тя не изглеждаше много ентусиазирана от това, че съм около Уила. Не исках да създавам проблеми.
Отбих се от имота на Лоутън и завих надясно, за да мина през града, преди да отида до къщата. Да видя дали някой не е излязъл толкова рано. Мама сигурно приготвяше закуска, а аз трябваше да се върна не след дълго. Бях сигурен, че и Уест ще се присъедини към нас за това. Той винаги го правеше в събота.
Спрях на червен светофар и погледът ми попадна на познато лице, което вървеше по улицата. Райли беше бившата на Гънър Лоутън и причината Рет почти да загуби футболната си стипендия. Тя го беше обвинила в изнасилване. Всички знаеха, че Райли е девствена. Тя беше типичното добро момиче и защо се срещаше с Гънър, никой не знаеше. Беше само въпрос на време той да ѝ изневери, но после излезе наяве изнасилването и… очите ми най-накрая напуснаха лицето ѝ, за да се съсредоточат върху факта, че бута количка.
Дали тези дни се грижеше за деца? Погледнах надолу и се вгледах в малкото лице на момиченцето. Русите и къдрици и големите и сини очи толкова много приличаха на тези на Райли. Дали родителите ѝ са имали бебе? Не ме интересуваше. Райли беше лъжлива кучка, на която не можеше да се вярва. Защо се беше върнала в града, нямаше никакъв смисъл за никого. Тя не беше желана тук. Може би точно това не беше наред с Рет. Това, че Райли беше тук, създаваше проблеми в семейство Лоутън. В това имаше смисъл. Защо просто не си тръгна и не ги остави на мира?
Обърнах пикапа и тръгнах към дома. Трябваше да спра и да ѝ кажа каква бъркотия прави в домашния живот на Гънър, но на нея нямаше да ѝ пука. Интересуваше я само собствената ѝ изгода. Никой друг. Това беше момиче, от което се бяга. Тя не приличаше на Уила.
Уила беше нещо друго, с което трябваше да се справя в главата си. Тя ми харесваше. Много. Исках да бъда с нея. Но от начина, по който двамата с Гънър се бяха спогледали снощи, и от факта, че той я остави да си тръгне сама с него, означаваше нещо. Точно сега той се нуждаеше от някого повече, отколкото аз. Ако Уила му помагаше, тогава аз трябваше да стоя настрана и да го оставя да се случи.