Глава 6
Тори падна върху мен. Подът се разтресе, а аз хванах гърба на палтото ѝ, за да балансирам, докато митиците в другите части на гилдията изкрещяха от шок. Тори се обърна към вратата, а лицето ѝ беше останало без цвят.
Оранжева светлина избухна по стъклото и аз се отдръпнах. Не можеше да е това, на което приличаше. Нямаше как да има буквален ад, който да се стовари върху…
Стъклената врата се счупи и огънят избухна във фоайето.
Тори изпъна ръката си навън.
– „Ori repercutio!“
Въздухът затрептя и бушуващият огън се отби от нищото, разпръсквайки стените вместо моите и на Тори запалими тела. В ръката ѝ имаше изпокъсана карта за игра – артефакт за магьосничество.
Хванах я за ръката и изпъшках:
– Мислех, че си вещица!
– Да, ама…
Нещо метално издрънча шумно. Звукът се повтори, после отново, почти като приближаващи се стъпки. Димът изпълни фоайето, а по стените се издигаха пламъци, но дори и полуослепяла, не можех да пропусна грамадната сянка, която се оформяше в отворената врата.
С трясък стоманеният звяр пристъпи прага. Четирикрако, с метална уста, пълна с триъгълни зъби, крайниците му бяха свързани с тежки зъбни колела. Светещи руни покриваха всеки сантиметър от тялото му.
Голем? Голем тук?
Металното чудовище ни нападна.
Тори ме дръпна настрани. Магически оживеният звяр профуча покрай нас, стъпките му заглъхнаха, а тя ме избута към вратата.
– Навън! Излез навън!
Не бях достатъчно бърза, за да раздвижа изтръпналите си крака, и тя ме изпревари до изхода.
– А хората вътре? – Попитах задъхано, опитвайки се да преодолея шока си. Зад нас големът се отдръпваше от бюрото, което беше разрушил, а в стаята се разпространяваше огън. – Те…
– Те са бойни митици! – Изкрещя Тори, докато прескачаше стъклените отломки. – Те могат да се грижат за себе си!
Тя посегна назад и отново ме хвана за ръката. Повлече ме със себе си и се втурна през отворената врата. Когато се спънах на стълбището, тя се завъртя към мен и ни бутна на земята.
Аз се ударих в паважа и се приземих погрешно. Болката рикошира в бедрото ми и усетих пукане в лакътя си. Ослепителната агония настъпи миг по-късно, а ставата се запали. Задушавайки се от вик, се претърколих по гръб – и видях защо Тори ни беше избутала.
Парчета отломки се сгромолясаха, докато втори голем издърпа масивния си юмрук от стената на гилдията. Той се изправи в дванайсетметровия си ръст, с хуманоидна форма и светещи руни.
В главата ми нахлу паника. Огромният юмрук на голема, с размерите на баскетболна топка и със стотина килограма смазваща тежест зад него, се издигна над шлемовидната му глава. Зъбните колела се завъртяха в рамото му, докато той се прицелваше – и тогава този юмрук се засили към мен и Тори.
Изкрещях и Зилас ми отговори.
От инфернуса ми се разнесе пурпурна сила. Демонът се оформи точно над мен и Тори, с по един крак от двете страни на кръста ми и с вдигнати ръце, докато ударът на голема проблясваше надолу.
Писъкът ми се усили, ужасът спря сърцето ми.
Юмрукът на голема се заби в чакащите ръце на Зилас. Той почти се сгърчи, като се подпря силно, мускулите му бяха напрегнати до краен предел. Големът се впи в него и той падна на едно коляно, а пръстите му се забиха в паважа на сантиметри от бедрото ми. Той не може да го задържи.
Паниката ми изчезна и аз се отдръпнах назад, измъквайки се изпод него.
– Тори, движи се!
Червенокосата се претърколи настрани, изчиствайки се.
„Зилас, пусни го!“
Той освободи стоманения юмрук и той се заби в земята. Когато Тори и аз се отскубнахме от голема, Зилас се стрелна след нас.
– Голем – изпъшках полунесъгласувано аз. Лявата ми ръка висеше настрани и с всяка крачка я пронизваше агония. – Той е огромен. Как е толкова огромен?
– Страхотен въпрос. – Тори се насочи към паркинга, без съмнение планирайки да се отдалечи колкото се може повече от този голем с чудовищни размери – план, който аз подкрепях с цялото си сърце. – Но нека се притесняваме за това по-късно. Трябва да…
Тя прекъсна и ме връхлетя нова вълна на паника.
Големът не беше дошъл сам. Група мъже в несъответстващо бойно снаряжение стояха на опашка край паркинга, придружени от още трима четириноги големи.
Един от митиците се насочи към мен.
– Отстранете първо изпълнителя!
О, чудесно.
Големите се стрелнаха към нас, а триото митици ги последва, подготвяйки атаките си.
Тори посегна към колана си, скрит под подгъва на коженото яке. Вместо друг артефакт, тя извади пистолет? Черният пистолет заблестя, когато тя натисна спусъка със силно изпукване. По двама от тримата атакуващи митици избухнаха жълти пръски и те рухнаха, но третият беше блокирал изстрела ѝ с воден щит.
Хидромагът предизвика течна атака, докато големите се приближаваха.
„Зилас! Отстрани първо мага!“
Той се стрелна между мен и Тори, спринтирайки с пълна, невероятна демонична скорост. Прескачайки големите, хвърли се с пълна сила върху хидромага, разбивайки с краката си образуващата се атака и забивайки човека в земята, но големите все още се приближаваха.
Как Зилас щеше да ги спре без магия?
Той отскочи от гърдите на хидромага и удари с юмрук в страната на един голем. Изтръпнах от силния трясък на кокалчетата му, които се удариха в неподатливата повърхност. Страната на звяра се вдлъбна навътре, но той дори не се препъна. Въртейки се, той се озъби към Зилас. Той се отклони.
„Това няма да се получи!“ Крещях му отчаяно. „Те не са живи. Не можеш да ги нараниш!“
Мълчанието ми отговори. Не бях чувала телепатичния му глас, откакто бяхме победили тъмната фея Василий, и нищо, което бях опитала оттогава, не се доближаваше до възстановяването на мистериозната връзка между нас.
Тримата големи се насочиха към демона и се опитаха да го обкръжат. Бяха твърде бавни, за да представляват голям риск, но как щеше да…
– Свали ги! – Изкрещя Тори. – Робин, използвай демона си, за да ги повалиш настрани! Те трудно се изправят!
Какво? Тя знаеше как да спре големите?
Зилас не се нуждаеше от мен, за да му предам инструкцията. Той скочи към същия голем и с елегантно завъртане се плъзна под него – спиращ дъха подвиг на синхрон и акробатика, който никой нямаше да повярва, че съм организирала аз. Той заби мощните си крака в подбедрицата на голема. Той се издигна от краката си и се сгромоляса настрани.
До мен устата на Тори остана отворена.
– Уау. Как направи това!
Тя отново хвана ръката ми – пръстите ѝ се сключиха върху ранения ми лакът. Ослепителна болка разцепи крайника ми и аз почти се сгромолясах. Тя ме издърпа и всичко, което можех да направя, беше да остана изправена, а сълзите замъглиха зрението ми. Тя изкрещя нещо. Сребърна светлина проблесна и порив на вятъра ни пресрещна, като разпръсна прах във въздуха.
Викове. Чупещи се стъпки. Мъже и жени се втурнаха покрай нас – митиците от Окото на Один. Въоръжени и яростни, те се блъскаха в другите мъже. Разрази се главозамайваща шумотевица от викове, заклинания и звън на оръжия, но най-силен от всички звуци беше повтарящият се взрив.
Земята се разтресе. Звукът ставаше все по-силен.
Отблъснах ръката на Тори от ръката си, избърсах сълзите от очите си – и изтръпнах от ужас.
Дванайсетметровият голем с два крака беше почти над нас, а юмрукът му се размахваше.
Една ръка като стоманена лента ме удари в гърба. Зилас сграбчи мен и Тори около кръста и скочи във въздуха. Юмрукът на голема проблесна под нас, той се приземи леко и скочи отново, като ни изнесе извън обсега на голема.
„Този е твърде голям, за да го преобърнеш“ – казах му аз, виеща от болка.
Той спря и пусна Тори. Докато тя се препъваше, той сграбчи с юмрук якето ми, като ме крепеше, докато се люлеех. Очилата ми някак си бяха останали на лицето ми и аз едва не ги съборих в неумелия си опит да ги изправя.
Масивният голем се обърна, а шлемът му с празните очни ями се насочи в нашата посока. Тръгна към нас, без да обръща внимание на биещите се наблизо митици. Разбира се. Първо убийте изпълнителя. Това беше стандартна практика.
Защо аз трябваше да бъда изпълнителят?
Тори повдигна подгъва на якето си и разкопча колана си – тежък боен колан, натъпкан с торбички, кобур и топчета с отвари.
– Робин, твоят демон може ли да ме качи на главата на голема?
Е, какво? Правилно ли чух това?
– Главата му? Защо…
– Можеш ли? – Попита тя, като постави колана си на земята. – Да или не!
Погледнах към Зилас.
– Да, но…
Стоманеният крак на голема се приземи на метър от нас, вибрирайки на земята. Когато ръката му се отдръпна, осъзнах, че няма време за „но“.
„Зилас, да го направим!“
Изскочих пред него и Тори, стискайки артефакта, който висеше на верижката ми от инфернус, прибран зад висулката. Топлата му ръка се сключи плътно около моята, а лекото изместване на лакътя ми предизвика още по-пронизваща болка.
– „Ori eruptum impello!“ – Извиках.
Когато юмрукът на голема се насочи към нас, от артефакта ми изригна бледа светлина. Тя се разшири в сребрист купол, като взриви всичко, до което се докоснеше, далеч от мен – с изключение на Зилас и Тори, които бяха свързани с мен чрез хватката му върху ръката ми, което ги правеше имунизирани срещу ефекта на заклинанието.
Стоманеният юмрук се удари в разширяващия се купол и спря мъртъв. Крайникът му изскърца от удара, но силата на замаха му беше толкова голяма, че заклинанието не беше отхвърлило ръката му от мен.
С Тори, която се държеше плътно до страната му, Зилас скочи върху неподвижния юмрук на голема и се затича по ръката му като по рампа. Големът се изправи, като почти ги изхвърли, и посегна да хване вредителите на рамото си.
Пускайки Тори, Зилас сграбчи с две ръце прииждащите стоманени пръсти, като им позволи да го притиснат в плътна хватка.
Той се изстреля от рамото му, изтласквайки ръката от тялото му. Големът се поколеба, изведен от равновесие. Той се удари в земята и скочи отново, като ме улови около средата. Оставяйки Тори, той спринтира далеч от голема и битката.
Само смътно осъзнах, че той спря. Не можех да мисля през агонията, която се излъчваше от лакътя ми. Той ме спусна на земята, но слабите ми крака не издържаха на тежестта ми. Ръцете му се вкопчиха в кръста ми, задържайки ме.
Разтърсващ тъпанчето удар разцепи нощта.
Задъхана, погледнах покрай него. Масивният голем лежеше на земята с лице надолу, а светещите руни, които го захранваха, бяха тъмни и без магия. Тори стоеше на гърба му и държеше платно от аметистова материя, което пулсираше и танцуваше, излъчвайки магия във вихри от синя и виолетова светлина.
Наистина започвах да се съмнявам, че Тори е обикновен барман.
Зилас докосна ръкава ми над лакътя. Задъхах се отново, сълзите заляха очите ми и замъглиха Тори и нейния неземен артефакт. Паркингът беше притихнал, звуците от битката бяха заменени от стърженето на краката на по-малките големи, които роботизирано се опитваха да се изправят. Спокойни гласове се обаждаха един на друг; митиците от „Окото на Один“ сигурно бяха победили атакуващата група.
– Ваянин.
– Не съм порязана – промърморих патетично. – Не съм паднала. Тори ме събори на земята. Защо си толкова зъл, Зилас?
Той се ухили.
– Ти си наранена…
– Не сега – предупредих го, потърках със здравата си ръка лицето си и едва не изхлузих очилата си за втори път. – Хората може да ни наблюдават. Трябва да действаш като договорен.
Челюстта му се сви. Той отпусна ръцете си отстрани, крайниците му бяха неестествено сковани. Искаше ми се да сме сами, за да може да ме задържи. Не исках да се преструвам на силна, издръжлива изпълнителка с безмозъчния си демоничен роб.
Подсмърчайки, посегнах към китката му. Кокалчетата на пръстите му бяха разцепени и по тях се стичаше гъста кръв.
– Съжалявам – прошепнах аз. – Трябваше да те предупредя по-рано, че ударът по големите няма да се получи.
Как е могъл да предположи? Човешкото магьосничество беше непознато за него. Той можеше да е воинът, но аз бях неговият източник на информация – неговият водач във всяка битка срещу митиците. Бях го подвела.
Наведох се над ръката му и внимателно натиснах всяка кост под кървящите му кокалчета, проверявайки за слабост.
– Не мисля, че е счупена – казах му тихо. – Костите изглеждат здрави.
Пръстите му леко се огънаха – едва доловимо предупреждение. Иззад гърба ми се чуха уморени, тежки стъпки.
– Може ли да усеща болка? – Попита Тори, спирайки на крачка от мен. – Демоните изглеждат толкова празни през цялото време, като марионетки…
Тържественият ѝ тон ме изненада. Малко хора се замисляха за страданията на демоните.
– Да. – Нежно натиснах ставата на палеца на Зилас. – Всички те изпитват болка, сключили договор или не.
Тори се вгледа в наранената му ръка, после се разтърси.
– Трябва да вървим. – Тя избърса слоя пясък, полепнал по панталоните ѝ. – Трябва да се върнем в „Врана и чук“.
С нежелание пуснах ръката на Зилас. – Трябва ли?
– Трябва да дойдеш с мен. Може би ще ни бъдеш нужна.
– Защо?
Тя погледна към масивния голем, който лежеше по лице.
– Защото три бойни гилдии бяха нападнати за три дни. Това означава, че „Врана и чук“ вероятно е следващата.
Тя тръгна през паркинга, а аз я последвах, а в лакътя ми се разрастваше адска агония. Зилас вървеше след мен, като държеше стъпките си дървени, а опашката си неподвижна. Погледът ми проследи разрушенията – сградата на гилдията с разбита предна стена, дим от дупките и огън от вътрешността; смачканата настилка и смачканите коли на паркингите; безсъзнателните, ранените или може би починалите мъже, лежащи на купчини; падналият двукрак голем; четирикраките, лежащи настрани, все още светещи от магията; митовете на Одиновото око, изцапани със сажди, с бледи и яростни лица.
Зора беше описала предишните две нападения, но аз не си бях представял нищо подобно – а сега, когато сама бях видяла насилието, твърде лесно можех да си представя, че същата съдба ще сполети и Врана и Чук.
Назад към част 6 Напред към част 8
