„Бъди в безопасност, Гънър“
ГЛАВА 48
УИЛА
Стоейки на прозореца, държах писмото, което той беше прочел, а след това върна обратно към мен. Отстъпващата му фигура беше скована, а аз исках да извикам името му и да тичам след него. Но не можех. Нона беше дала ясно да се разбере, че трябва да стоя далеч от Гънър или ще отида в католическото училище в Нешвил.
Той не ми беше казал нищо повече през вратата и дори не се беше опитал да ми зададе въпроси. Бях се подготвила да отговоря, ако го направи. Да го игнорирам беше твърде трудно. Болеше ме да не му отговоря. Писмото беше единственият начин, за който можех да се сетя, и да не си навлека неприятности с Нона. Тя не разбираше, че Гънър има нужда от мен. Тя се притесняваше за мен.
Когато вече не можех да го виждам, поставих писмото на нощното си шкафче и се върнах в кухнята, където беше телефонът. Да му се обадя беше съблазнително, но нямаше да помогне. Щеше да направи нещата още по-трудни.
Затова стоях сама в кухнята. Искаше ми се нещата да са различни. Знаейки, че никога няма да бъде така.
Два дни по-късно Нона ми беше осигурила лаптоп и ме беше записала за домашно обучение онлайн. Тя не беше толкова добра в технологиите, но аз бях, така че успях да ги проуча и да ѝ покажа какво трябва да направи. В понеделник си мислех, че ще мога да поспя до късно, тъй като все още не бяхме подготвени за онлайн обучение, но Нона ме събуди в пет сутринта със списък от неща, които искаше да свърша в къщи.
От преди изгрев до след залез слънце работих по този списък. Правех почивка само за да обядвам. Но не се оплаквах. Предпочитах да чистя къщата на Нона, отколкото тази на някаква непозната жена в Нешвил.
Във вторник сутринта бях облекчена, че компютърът и уроците ми са готови, така че нямаше да ми се налага да правя отново някой от тези списъци. Не че имаше какво да се прави в тази къща. Сега тя беше безупречна и напълно организирана.
Нона обаче ме събуди в пет часа с друг списък, много по-кратък от вчерашния, и ме накара да направя тези неща преди осем, когато очакваше да започна уроците си. С това темпо щях да започна да си лягам в осем всяка вечер, за да оцелея. Никой не трябва да е буден в пет сутринта. Още дори не беше светло.
Почти бях приключила с последната точка от списъка – измиването на задната веранда, когато Нона се появи в къщата с притеснено намръщена физиономия.
– Говорила ли си с Гънър?
Поклатих глава.
– Не, госпожо.
– Сигурна ли си? – Попита тя с по-взискателен тон.
– Кълна се. Той дойде тук в събота сутринта, а аз не отворих вратата. Той си тръгна. Не се е връщал.
Нона въздъхна и раменете ѝ увиснаха.
– Това е втората сутрин, в която той не слиза за закуска. Вчера сутринта леглото му беше непокътнато, когато отидох да почистя стаята му. Но аз не чистя в неделя, така че това може да е било от събота вечер. Не е идвал да закусва вчера и тази сутрин. Когато отидох да оправя леглото му, то беше недокоснато. Точно както го оставих вчера.
– Обади ли се на Хигенс? Попитай Брейди или майка му? Може би той е там. – Това беше обнадеждаваща мисъл. Той не беше там. Беше изчезнал. Гънър беше избягал. Точно както го е искал. И това беше моя грешка. Аз бях единственият човек, с когото той можеше да говори за това, и аз го бях изключила, за да спася себе си.
– Направих го. – Кимна тя. – Те също не са го виждали. Ще трябва да кажа на майка му. Тя е в Сан Франциско, в някакъв спа център.
Тя не каза, че трябва да каже на баща му. Нямаше смисъл. На него нямаше да му пука.
– Рет още ли е вкъщи?
Тя поклати глава.
– Не, той си тръгна в неделя.
Сърцето ме заболя. Трябваше Нона да забележи, че Гънър е изчезнал. Знаеше, че бягството няма да ги засегне. Те нямаше да го търсят. Това е искал той. Това беше единственият начин, по който смяташе, че може да намери щастие.
– Той е избягал, Нона. Той мрази родителите си. Той мрази този град. Затова е напуснал. Заплашваше, че ще го направи онази нощ, когато бях с него в къщичката на дървото. Той… той искаше да тръгна с него. Аз отказах. Не можех. Трябваше да мисля за теб.
Нона стоеше и ме гледаше няколко мига. После най-накрая проговори.
– Знае ли това момче за баща си?
Нона беше живяла в тази къща повече от тридесет години. Тя знаеше много. Беше видяла много. Аз само кимнах.
– Кой му е казал?
– Майка му.
Тя поклати глава.
– Казала е на онова момче, а после е заминала за Калифорния на спа. Господи, по-лошо от това не става. Бедното дете.
Преглътнах буцата в гърлото си. Знанието, че Гънър го няма и е сам, беше тежко. Исках да го потърся, но нямах представа откъде да започна и дори какво да кажа. Бях го избутала до края на пътя през вратата с онова писмо. Ако просто бях отворила вратата и бях поговорила с него…
– Мислиш ли, че тя ще го потърси? – Попитах.
Нона кимна.
– Той е нейната дойна крава. Така го възприема. Тя ще го потърси.
Аз също ги мразех всички. За това, че са наранили Гънър и са се отнасяли с него като с нежелана вещ, която трябва да запазят. Част от мен ме мразеше за това, че го отблъснах. Въпреки че се опитвах да остана близо до него, като го правех.
Гънър трябваше да намери любов. Може би там той щеше да се научи да обича и да намери щастието, което нямаше тук. Ако той искаше това, единственото, което можех да направя, беше да го оставя да си отиде. Но ми се иска да мога да поговоря с него поне за последен път.
– Върни се вътре и започни да учиш. Аз ще се върна в голямата къща и ще се обадя по телефона. Да видим дали няма да успея да разбера къде е заминал, преди да се обадя на майка му. Тя ще ме влачи по петите, като го прави.
Нона се обърна и тръгна обратно към Лоутънови. Гледах я как си тръгва, мислейки си, че никога няма да го намери. Не си беше тръгнал, без да се замисли. Това беше планирано и той имаше парите, за да остане скрит.
– Бъди в безопасност, Гънър – прошепнах аз, въпреки че той не беше близо до мен. След това се обърнах и влязох вътре, за да прибера мопа и да започна първия си ден като ученичка в гимназията, която се обучава вкъщи.