„Това беше и за двама ни“
ГЛАВА 49
ГЪНЪР
Загледах се в телефона за еднократа употреба, който бях купила в местния „Уолмарт“, преди да си тръгна. Бях оставил айфона си изключен и скрит в стаята си. Не че мислех, че родителите ми може да искат наистина да ме намерят, но ако разберат, че съм изчезнал, тогава проследяването ми чрез мобилния телефон беше лесно.
Въпреки че разполагах с над десет хиляди долара в брой, благодарение на липсата на креативност на баща ми по отношение на комбинацията, която бях успял да взема от трезора в офиса, живеех евтино. Стаята в мотела, в който се бях озовал някъде в Тенеси, на около петстотин километра от Лоутън, струваше само четиридесет долара на вечер, и то с добра причина. Това място беше една дупка.
Нямаше на кого да се обадя, така че защо изобщо си бях взел телефон, беше глупаво. Снощи обмислях да се обадя на Брейди или Уест и да им кажа, че съм си тръгнал завинаги. Но не го направих.
Гледайки го сега, исках да се обадя на Уила. Ако някой щеше да се притеснява, това щеше да е тя. Знаеше ли изобщо, че съм си тръгнал? Дали Нона щеше да ѝ каже, след като очевидно беше под домашен арест?
Продължавах да преглеждам писмото в главата си. Искаше ми се да не го бях връщал, а да го бях запазил. В онзи ден гордостта ми беше надделяла и аз и го бях върнал. Сега обаче гордостта ми не беше победила. Исках да я видя. Да прочета думите и. Да говоря с нея.
Боже, тя ми липсваше.
Обърнах се по гръб на евтиното легло, на което лежах, и насочих разочарования си поглед към изцапания с вода таван. Това ли исках? Да тичам из страната от един евтин мотел в друг, сам? Не се чувствах свободен. Да не живея в тази къща с тези хора беше облекчение, но това не беше много по-добре. Беше самотно. Госпожа Еймс не беше в кухнята и не готвеше, а аз нямаше да мога да изляза на игрището следобед и да играя футбол.
По-важното е, че тук нямаше Уила. Трябваше да се боря по-упорито. Тя беше единствената, която ми каза, че ме обича. Не и бях отговорил с тези думи. Защото не бях в състояние да го направя. Изричането на тези думи звучеше като обещание, а аз не бях добър в спазването на обещания. В края на краищата бях Лоутън. Кръвно или не, другите мъже, които познавах и които носеха същата фамилия, нямаха нито една морална костица в тялото си. Защо аз да съм различен?
Ако бях в състояние да кажа тези думи, дали тя щеше да отвори онази врата в събота? Дали тогава щеше да тръгне срещу правилата заради мен? Дали изобщо съм се замислял за това, по дяволите?
Не.
Изръмжах от неудовлетвореност и забих юмруци в леглото. Това не беше това, което исках. Исках да бъда… по дяволите, исках да бъда Брейди Хигенс или Уест Ашби. Човек, на когото Уила може да се довери и да го обича без страх. Човек, който може да и каже, че я обича, както тя заслужава. Защо трябваше да бъда толкова проклет?
Уила беше най-хубавото нещо, което ми се беше случвало. И когато бях малък, и сега. И двата пъти тя влезе в живота ми и ми даде повод да се усмихвам. Повод да се надявам на повече. Да избягаш означаваше да захвърлиш това. Знаех, че никога няма да има друга Уила. Никога повече нямаше да имам шанса за начина, по който тя ме накара да се чувствам.
Но да се върна означаваше да се изправя срещу демоните в дома си. Да ги победя и да се науча да живея с промените. Да се убедя, че вече не съм онова малко момче, с което могат да се отнасят зле, беше трудно. Все още ги виждах като силни и контролиращи.
Седнах, посегнах към телефона си и набрах единствения номер, който можех в момента.
Той иззвъня два пъти, преди да отговори.
– Здравейте. – Гласът на Брейди беше успокояващ. Просто защото беше част от дома. Част от Лоутън. Място, което мислех, че мразя, но гърдите ми се затопляха при мисълта за него. Родителите ми не бяха градът.
Градът беше Брейди и семейството му, Уест и майка му, Аса и семейството му, Неш и Райкър. Той беше всички тези хора, с които бях израснала, и беше госпожа Еймс… и Уила.
– Аз съм Гънър – казах аз.
– Къде си, човече? Приготви се за гадни неща, щом си пропуснал вчера. Минах покрай къщата ти и никой не отговори. Дори отидох до тази на Уила и там също нямаше нищо. Тя също не е в училище.
– Уила е добре. Тя се обучава вкъщи. Аз ще се върна. Мислех, че искам да избягам, но се връщам. Но имам нужда от помощта ти за нещо.
Той направи пауза.
– Ти избяга? Като да си далеч от дома?
Предполагаше се, че Брейди ще се захване с всички подробности. Трябваше да се съсредоточи върху това, което щях да го попитам. А не на подробностите около моето бягство.
– Да, вкъщи стана лошо, така че просто напуснах…
– Къде си? – Прекъсна ме той, като сега звучеше паникьосан.
Усмихнах се. Липсвах му. Брейди ми липсваше. Не бях отдал дължимото на Брейди за това, че го е грижа, когато неведнъж се беше опитвал да ми покаже, че е там, ако имам нужда от него. Просто се чувствах в безопасност с Уила. Да знам, че го е грижа… това беше добре.
– Намира се на около петстотин мили, но се прибирам у дома. Би ли ме послушал и направил нещо за мен?
– Кога замина? Господи, Гънър, опитах се да бъда приятел и да те изслушам в събота. Ти ме изпрати да си ходя. Ако имаше нужда да поговорим, бях на разположение. Не беше нужно да си тръгваш.
Ако господин Доброжелател не си затваряше устата и не ме изслушваше, щях да си изпусна нервите.
– Брейди, можеш ли да се съсредоточиш, моля?
– Аз съм съсредоточен. Какво искаш? Ще ми трябва добро извинение защо отново не си на тренировка. Имаме нужда от теб на терена в петък вечер. Треньорът няма да те пусне да играеш, ако нямаш добро извинение.
Доброто извинение беше последното нещо, което ми хрумна.
– Кажи на Уила да каже всичко на г-жа Еймс. Да и обясни всичко. И че се прибирам у дома.
Почти добавих да ѝ кажа, че я обичам, но исках сам да кажа тези думи. На нея. Това беше и за двама ни. Част от това да продължа напред и да се освободя от горчивината, която ме контролираше.
– Добре… – отвърна той бавно, после добави: – Това ще и създаде ли неприятности? Защото тя е на изпитателен срок. Тя не може да си навлече неприятности. Или вече има? Защо се обучава вкъщи?
– На всичко това може да се отговори по-късно. Просто го направи. Моля те.
– Ще се опитам. А сега се прибери у дома.
Назад към част 49 Напред към част 51