Глава 7
Затворих вратата на атриума на Аркана със здравата си ръка и завъртях бравата. Когато по вратата премина блясък на магия, приглушените гласове от кръчмата долу замлъкнаха; магията, която запечатваше помещението, беше толкова силна, че блокираше и шума, и магията.
Долу в кръчмата се тълпяха членове на гилдията. Всички те бяха чули за нападенията срещу рицарите на Пандора, „Морските дяволи“, а сега и „Окото на Один“, и се бяха събрали в централата си. Не бях сигурна дали са тук, за да защитят гилдията, или просто за морална подкрепа.
Проверих два пъти дали вратата е заключена.
„Добре, Зилас.“
Със светкавица от пурпурна светлина той се появи до мен. Кимнах към центъра на стаята.
– Вече можеш да излекуваш ръката си – казах му. – Никой няма да разбере, че използваш магия тук.
– Ваянин…
– Не ме наричай така. Аз не съм тромава. Падам само когато…
Ръката му се сви около тила ми и той придърпа лицето ми към рамото си.
Извиках от изненада, а кожената лента от бронята му се заби в бузата ми.
– Дай ми…
Другата му ръка се сключи върху ръката ми, точно над лакътя, и агония прониза ставата. Патетичен звук се изтръгна от гърлото ми, когато студена магия прониза крайника ми.
– Ръката ти е повредена. Костите са на грешното място, а другите части… Не знам думите ти… Другите части се дърпат неправилно.
Обърнах лицето си настрани, за да мога да дишам по-добре, а очилата ми бяха накриво.
– Ще се справя. Трябва да си излекуваш ко..
Той ме избута назад и преди да разбера какво прави, ципът на якето ми беше разкопчан. Като държеше рамото ми, той плъзна якето надолу по ръката ми. Кожата се удари в пода и той я отхвърли настрани.
– Недей да правиш това – протестирах, гласът ми трепереше, а по лицето ми се стичаха сълзи. Той беше внимателен, но свалянето на ръкава беше разклатило лакътя ми. – Това е чисто ново.
– Тихо, Ваянин. – Той изучаваше прилепналия ми пуловер. Обхванал с една ръка горната част на ръката ми, той протегна яката към устата си и захапа. С другата си ръка разкъса шева, като държеше плата между зъбите си.
– Зилас! – Задъхах се. – Не…
Въпреки усилията му да стабилизира ръката ми, движението беше прекалено силно. Стаята се завъртя и лицето ми се удари в гърдите му, а погледът ми се замъгли. Очилата ми се строполиха на пода.
Той смъкна пуловера ми и ме остави по потник. Погледнах към ръката си – и той ме хвана, когато се свлякох на пода. Якето ми я беше скрило, но лактите не трябваше да изглеждат така. Изобщо не и така.
Докато аз хипервентилирах, той спокойно изучаваше ставата.
– Първо ще я изправя. Направих това за пръстите ти, нали? Ще стане бързо.
Напомнянето ми за времето, когато един мошеник от „Червен рум“ методично беше изкълчил половината ми пръсти, не помагаше на лекомислието ми.
– Добре.
Дълга пауза.
– Боли ли твърде много?
– Мога да се справя с това – прошепнах едва забележимо.
Той затегна хватката си на кръста ми.
– Знам, че виш… Той прави болката по-слаба, но никога не съм го използвал върху хх’айнун.
Почти казах, че съм добре, но раната беше мъчителна и лечението само щеше да я влоши.
– Опитай заклинанието върху мен, моля те.
Топлата му длан се притисна към бузата ми.
– Първо ще използвам само малки виши.
Кимнах срещу ръката му. Магията изтръпна по лицето ми, след което проблесна горещо. Топлината се втурна навън, изпълвайки тялото ми – и болката се изпари.
– О – въздъхнах. – Това е хубаво. Чувствам се добре.
Наклоних глава назад и се усмихнах. Нещо подобно на тревога премина през чертите му.
– Ваянин?
– Не е добре да ме наричаш така. Не можеш ли да кажеш нещо хубаво? Или пък можеш да използваш името ми. Харесвам името си. То е добро име. Майка ми ме наричаше Малка птичка, защото робините са птици и…
– Можеш ли да стоиш?
Отблъснах се от него, поклащайки се драматично.
– Разбира се, че мога да стоя. Вече се чувствам добре. Добре съм. Дори не мисля, че съм наранена, но ти… о, ръката ти е наранена, спомням си…
Докато бълнувах, той хвана горната част на ръката ми и китката ми с всяка ръка.
– …така че трябва да се погрижиш за нараняването си, защото аз съм добре, наистина, и…
Той дръпна рязко предмишницата ми. Чу се тъп пукот и тревожно потръпване премина по целия път до рамото ми.
– О. – Примигнах към ръката си. – Ти я оправи. Значи вече съм добре, нали?
– Не си добре – промълви той.
– Какво не е наред с мен?
– Дори този малък виш те накара да ж’ултиш.
– Защо използваш магия, за да ме направиш глупава?
Той ме издърпа в средата на стаята.
– Седни.
Седнах, а устата ми се беше присвила.
– Нарочно ме направи глупава.
– Не нарочно – изръмжа той и приседна до мен. Подаде ми очилата. – Казах ти, че не знам как действа този виш върху хх’айнун. Легни.
Послушно се облегнах, връщайки очилата на носа си. Бяха оцелели при падането без никакви повреди.
– Този виш прави ли те глупав?
– Не.
– Тогава защо аз?
– Защото ти си прикована към този виш.
– Аз не съм слаба. Ти го каза. Когато бяхме в банята, помниш ли? Каза, че си мислиш, че искам да умреш, а аз ти казах, че си глупав да мислиш така…
Той изправи ръката ми и сключи ставата.
– Знаеш ли, винаги съм си мислела, че това е изключително глупаво от твоя страна, защото можеш да четеш мислите ми, така че би трябвало да знаеш, че … – Замълчах и се намръщих. – Но ти не можеш да четеш всичките ми мисли. Каза, че не можеш да чуеш нещата, които мисля за теб.
– Освен обиди – изръмжа той разсеяно, когато под ръката ми се появи светещ червен кръг, изпълнен с демонични руни.
– Значи не знаеш нищо от това, което мисля за теб?
– Не.
– Наистина?
– Да.
– Защо?
– Мълчи. Аз работя.
Прехапах езика си. Магията пропълзя по ръката ми и заклинанието пламна ярко. Очаквах парещата болка, която лечебната магия ми беше причинявала преди, но нищо не проникна в мъглата от добро настроение, покрила мислите ми. Каквото и да беше това „малко виш“, то беше силно.
– Вече си излекувана – каза ми той.
Седнах и проверих лакътя си. Изглеждаше добре, но започнах да осъзнавам, че нямам представа в какво състояние е тялото ми. Всичките ми нерви изтръпваха приятно.
– Зилас. – Погледнах го, изненадана от предпазливото му изражение. – Ако можеше да знаеш едно нещо, което мисля за теб, какво щеше да е то?
Очите му се стесниха.
Преместих се напред на ръце и колене, взирайки се в лицето му.
– Ако ти кажа едно нещо, ще ми кажеш ли ти едно нещо?
– Какво нещо?
Намръщих се. Не бях мислила толкова далеч напред.
– Искам да знам… какво означава „защитавам“? Договорът ни те задължава да ме защитаваш, но не знам какво означава това за теб.
Опашката му се размърда.
– Още ли не знаеш това, ваянине?
– Не. Никога не си ми обяснявал.
– Аз ще те пазя. Ето какво означава това.
Веждите ми се смръщиха.
– Но какво означава „в безопасност“?
– В безопасност означава, че няма да умреш. Това е най-важното. За мен това е „безопасно“. – Той ме изучаваше. – Но тук, в този свят, е различно. Безопасността означава повече неща. Аз все още ги изучавам.
– О. – На колене се приближих към него, сякаш това, че съм по-близо до него, ще ми помогне да го разбера по-добре. – Какво научи досега?
– Не се чувстваш в безопасност, ако си наранена, уплашена или сама.
Е, това го накара да звучи като най-големия слабак в историята. Приближих се.
– Какво искаш да знаеш?
– Ще те попитам по-късно.
– Питай ме сега.
– Ти си zh’ūltis точно сега.
Нацупих се и се приближих още повече, за да доближа носовете ни.
– Защо си злобен към мен, Зилас?
– Не съм зъл.
– Ти ме наричаш с имена.
– Те са верни неща.
– Тогава кажи нещо вярно, което е хубаво.
Той се усмихна.
– Ти си ваянин.
– Уф! – Вдигнах ръце нагоре в най-добрата си имитация на Амалия, като почти го ударих. Главата ми се завъртя, равновесието изчезна и аз се преобърнах назад.
Той хвана ръцете ми и ме дръпна. Изхвърчах напред, размазвайки се в скута му, а лицето ми някак си се беше забило в лакътя му.
– Ти си толкова агресивен – промълвих аз.
– Толкова си мелеща.
Пльоснах се по гръб, като главата и раменете ми бяха върху краката му. Примижах към лицето му, после притиснах ръце към бузите му, кожата му беше възхитително топла.
– Бих искала отново да мога да видя в главата ти.
– Ами ако видиш, че съм нещо различно от това, което искаш да бъда?
Взирах се в него, а сърцето ми блъскаше в гърлото.
– Аз… не знам.
– Ннн. – Ръката му се сключи около моята. Той обърна лицето си, притиснал нос към вътрешната част на китката ми, и вдиша. – Миришеш на моя виш.
Червата ми се преобърнаха два пъти и се усукаха направо на възел.
– Какво… искам да кажа… лошо ли е това?
Той плъзна носа си по китката ми, после спря. Наведе глава и погледна гърба на ръката си.
– Отново кърви.
Поколебах се и се отдръпнах от коленете му.
– Забравих! Трябва да излекуваш ръката си. Давай, погрижи се за нея.
Запратих го в центъра на стаята. Когато около разцепените му кокалчета светна пурпурна магия, а от разрезите потече кръв, се отдръпнах в далечния ъгъл и поех няколко дълбоки глътки въздух – после осъзнах, че държа китката си там, където той беше вдъхнал аромата си върху кожата ми. Стомахът ми се сви отново.
Докато Зилас внимателно нагласяше лечебното заклинание, аз се удивлявах на сложността на магията. Можех смътно да разбера какво прави лекуването много по-трудно от бойната магия, която той и другите демони владееха. Той не можеше просто да извика заклинание и да го използва. Трябваше да адаптира заклинанието към всяка отделна рана, като понякога използваше няколко варианта, за да излекува различни аспекти на нараняването.
Червената светлина на виша му се отразяваше от лъскавия под и се разпалваше все по-ярко, докато той произнасяше заклинанието. Облегнах се на рафтовете с книги и наблюдавах разкъсванията по кожата му отблизо. Странното, тръпнещо усещане изчезна от тялото ми и докато главата ми се избистряше, се опитах да не мисля за това колко идиотски бях звучала преди минута.
– Нямаше да имаш проблем с тези големи, ако можеше да използваш магия – промърморих аз. – Ако нападнат гилдията, навсякъде ще има митици. Все още няма да можеш да използваш магия.
Лечебното заклинание изчезна и той отвори и затвори пръстите си.
– Какво са големите?
– Само съм чела за тях. Те са метални същества, които се движат благодарение на заклинание. Те не са живи и не могат да мислят… Те са като роботи с много просто програмиране. Искам да кажа… – Помъчих се да намеря сравнение, което той да разбере. – Те са като превозни средства, само че без шофьор и наистина глупави.
Той се изправи на крака.
– Те са направени с hh’ainun магия?
– С магия, да.
– Кървят ли?
– Не, направени са от метал.
– Защо в тях има демонична кръв?
Веждите ми се смръщиха.
– Няма. Кръвта рядко се използва в магьосничеството.
Опашката му щръкна настрани.
– Усетих миризмата на демон върху големите. От големия излизаше демонична кръв, след като падна.
– Демонична кръв, която излизаше от него? – Взирах се в него. – Сигурен ли си?
– Престани да ме питаш това.
Погълнах откровението му, после се втурнах към рафта с книги и сканирах заглавията. Големите бяха черна магия, така че се съмнявах, че във „Врана и чук“ ще има инструкции как да се конструира такъв, но може би …
– Аха! – Извадих една книга и прелистих съдържанието. – Страница триста четиридесет и втора.
Зилас застана до рамото ми, докато обръщах на подзаглавието с надпис „Анимационна магия – големи“ и прелиствах страница и половина с описание и история. Справочникът не включваше нищо конкретно, но ми даваше обща представа.
– Големите се конструират с помощта на металургични и астрални магии – обобщих аз. – Кръвта не се вписва в тях. Не мисля, че тя трябва да бъде част от голем, особено не и демонична кръв.
Разбърканите ми мисли доведоха до образа на изцапана книга в окото ми: гримоара на Дейвид Уитмор, покойния магьосник, който беше експериментирал с включването на демонична кръв в заклинанията на Аркана.
– Демонична кръв в комбинация с Аркана. – Погледнах към Зилас. – Клод е използвал демонична кръв, за да направи вампирите по-могъщи. Възможно ли е той да е създал големите? Кой друг би експериментирал с демонична кръв?
– Не го усетих, но имаше много миризми.
Затворих книгата.
– Ако Клод стои зад тези нападения… но защо би нападнал гилдии? Интересът му е към Демоника, нали?
– Той използва другите, за да получи нещата, които иска.
Избутах книгата обратно на мястото ѝ на рафта, изхвърлих скъсания си пуловер на боклука и взех коженото си яке.
– Дариус трябва да знае, че Клод може да е замесен в тези нападения. Последното нещо, което искаме, е някой от гилдията да се изправи срещу Називер.
– Те ще умрат – съгласи се Зилас – макар и не с тон, който да подсказва, че идеята го притеснява.
Извъртях очи.
– Обратно в инфернуса.
Той се почеса по носа от досада, после се разтвори в пурпурна светлина. Докато той се втурваше към инфернуса, аз отключих вратата, а движението на бравата деактивира заклинанието, което изолираше помещението от останалата част на кръчмата. Поне този път никой не беше нахлул при нас.
Назад към част 7 Напред към част 9
