„Къщата на дървото изглежда по същия начин“
ГЛАВА 4
ГЪНЪР
– Какво те накара да решиш да се занимаваш с луди? Мислех, че вече си се наситил на това? – Попита ме Уест Ашби, докато излизахме от първия час. Това беше единственият час, който имахме заедно. Освен че беше страхотен бегач, той беше и гениален. Повечето от часовете, които посещаваше, бяха за напреднали. Не можех да разбера защо го правеше. Щеше да отиде в колеж с футболна стипендия. Не беше така, сякаш се нуждаеше и от академична стипендия.
– Не съм сигурен за какво говориш – отвърнах аз.
– Кими, човече. Тя разказва на всички, че сте се сгодили и отново сте заедно. Доколкото си спомням, вие никога не сте били заедно.
Кими? Сериозно? Дори не бях спал с нея, а тя разказваше глупости. Може би наистина дължах на Брейди благодарност за това, че снощи ме откара до вкъщи.
– Тя лъже.
Уест се ухили.
– Тогава е по-добре да изясниш това с нея. Защото тя стои до шкафчето ти и изглежда като влюбено кученце.
Дръпнах глава и погледнах към шкафчето си. Истина е. Там стоеше Кими и ми се усмихваше.
– По дяволите – измърморих аз.
– Ще трябва да получиш ограничителна заповед за това – отвърна Уест с развеселен тон.
Трябваше да отида до шкафчето си, но не ми трябваше чак толкова много. Тръгнах по коридора за втория час.
– Успех – извика Уест зад мен. Не бях в настроение за неговия хумор.
Не бях стигнал много далеч, преди една ръка да се увие около ръката ми.
– Ти дори няма да дойдеш да ме видиш? Чаках те! – Бодрият глас на Кими ми лазеше по нервите.
– Пусни ръката ми – изисках през стиснати зъби.
– Но аз исках да поговоря с теб. След снощи реших, че имаме за какво да си говорим – продължи тя, сякаш не я бях помолила да ме пусне.
Погледнах над главата ѝ и видях надписа за тоалетната за момичета. Преди това да стане още по-неудобно, я бутнах към вратата, после я отворих и влязох вътре, знаейки, че тя ще трябва да ме последва, ако иска да задържи ръката ми.
Тя започна да се кикоти.
– Лошо момче, влиза в женската тоалетна.
Пуснах книгите си на ръба на мивката, след което се пресегнах и откъснах хватката на Кими от мен.
– Какво, по дяволите, не ти е наред? – Попитах, като се отдръпнах от нея, след като се освободих. – Пих. Поцелувахме се малко. По дяволите, не си спомням по-голямата част от това. – Добре, това беше лъжа. Не бях пиян. Просто бях глупав.
Кими изглеждаше така, сякаш я бях зашлевил.
– Но аз си мислех, че искаш да се съберем отново. Мислех, че ме харесваш.
Изпуснах разочарована въздишка.
– Кими. Аз не се занимавам с приятелки. Всички в това училище знаят това. Ние никога не сме били заедно. Натискахме се. Това беше всичко.
Долната ѝ устна започна да трепери, а аз не исках нищо друго, освен да грабна книгите си и да се махна оттук.
– Но, но, аз мислех, че… – започна да заеква тя.
– Мислеше си погрешно. Но ще ти обещая нещо. Никога повече няма да се приближа до теб. Пиян или трезвен. Така че се отдръпни и ме остави на мира.
Кими изпусна ридание и покри устата си, след което изтича към вратата. Знаех, че този път просто трябваше да бъда прям. Последния път, когато тя си мислеше, че сме връзка, се бях опитал да бъда мил и да я оставя да се отърве лесно. Но тя започна да се появява в дома ми с храна и да ме преследва. Бях използвал Серена, за да и покажа, че не сме двойка. Не бях в настроение да правя нещо толкова драстично отново.
Посегнах към книгите си точно когато вратата на една от кабинките се отвори. Мислех, че сме сами. Усмихвайки се, зачаках да видя кой е подслушал всичко това. Надявах се да е някой с голяма уста, за да може слуховете, че се срещам с Кими, да се разсеят преди обяд.
Един дълъг, много загорял, гладък крак се отдръпна. Момичето носеше някакви изтъркани „Чъки“, което не отнемаше от този крак… По дяволите, това беше хубав крак. Оставих погледа си да пътува нагоре, докато шортите най-накрая свършиха безкрайно дългия крак и се появи останалата част от нея.
Коя, по дяволите, беше тя?
Сините очи с цвета на небето, обрамчени от гъсти черни мигли, се открояваха на сърцевидното ѝ лице. Те ме изучаваха внимателно, сякаш не беше сигурна какво точно мисли за мен. Бързо разгледах останалата част от лицето ѝ – пълни розови устни и съвършено малко носле. Всичко това в ореол от руса коса, която беше почти прекалено бледа, за да е истинска.
– Кога стана толкова жесток, Гънър Лоутън? – Южняшкият ритъм на гласа ѝ беше по-плавен от тези, които чувах тук. Имаше по-скоро музикално звучене. Такъв, който можеш да слушаш с дни и никога да не ти омръзне.
Чакай. … тя ме познаваше. Спрях да запомням устата ѝ и вдигнах поглед, за да срещна нейния. Коя беше тя? Щях да я запомня. Нямаше начин да съм я срещал някога.
– Не знаеш коя съм, нали? – Попита тя и устата ѝ се сви в малка крива усмивка. – Гънър. Минало е известно време. Обаче разбрах кой си ти в момента, в който те видях. Гласът ти сега е по-дълбок… но очите ти са същите.
Трябваше да се отърся от този транс. Тя беше просто едно момиче. Сериозно горещо момиче, но тя нямаше да има този луд ефект върху мен.
– Не мога да кажа, че си те спомням – отвърнах накрая.
Тя изпусна лек смях, докато си миеше ръцете и ме гледаше в огледалото.
– Всичко е наред. Брейди също не ме разпозна – каза тя, след което изсуши ръцете си върху хартиена кърпа. Тя тръгна към вратата и наклони глава настрани, когато спря до мен. – Къщата на дървото изглежда по същия начин – беше всичко, което каза, преди да излезе през вратата.
Къщата на дървото… Брейди … Боже мой! Това беше Уила Еймс.
Назад към част 4 Напред към част 6
