Глава 31
Когато заспивам, вече е много, много късно. И когато го правя, Крадецът ме чака в сънищата ми, точно както знаех, че ще бъде.
– Значи най-накрая си разбрала. – Той се обляга на златния си трон и за пръв път виждам в него крал. Не такъв крал, какъвто е Дез – мрачен, почтен и подъл едновременно.
Това е онзи вид крал, от който се отдръпваш, видът крал, който се надяваш никога да не те забележи.
Лежах на каменния под под него, просната, сякаш се бях хвърлила в краката му.
– Смъртта е единственото царство, което всички тези самодоволни феи са забравили – продължава той.
Не си правя труда да го питам откъде знае.
Спомням си реакцията на Дез, когато му разказах за осъзнаването си. Удивеното му изражение. Последвалото недоверие, после неохотно размишление и накрая ужасеното му приемане.
Дори сега усещам как ръцете на Нощния крал стискат горната част на ръцете ми, докато обяснявам мотивите си.
Той беше поразен от гръмотевиците, но накрая усетих горещия прилив на гордостта му. Ти си го разбрала, херувимче. Толкова много животи ще бъдат спасени, защото ти го разбра.
Проблемът е, че не съм сигурна накъде ще поемем оттук нататък. Това, че знаеш кой е Крадецът, не го прави по-лесен за побеждаване. Ако не друго, фактът, че той управлява мъртвите, е нова загадка.
Искам да кажа, можеш ли наистина да убиеш нещо, което живее сред мъртвите? Възможно ли е изобщо това? Дез не знаеше, когато го попитах, точно както не знаеше как да стигне до страната на мъртвите, без първо да умре.
Крадецът се надига от трона си и се отправя към мен, когато започвам да седя. Той присяда до мен на пода. Ръката му стига до врата ми, плътта му е студена, толкова студена. Защо не бях забелязала това преди?
– Ще ти разкажа една история – казва той и ме бута обратно на пода.
Не се опитвам да се боря с него, въпреки че сирената в мен иска да го направи.
– Наистина не искам да я чуя – казвам, притисната под ръцете му.
– Но мисля, че искаш, чародейко. – Крадецът на души свива пръстите си и леко притиска дихателната ми тръба. Мога да кажа, че иска да направи повече, че тази мисъл го вълнува. Но и той като мен сдържа по-дивите си пориви.
– Преди много години една фея жадувала за власт и направила много ужасни неща, за да я запази – започва той.
Хладният под се впива в кожата ми, а миризмата на стари кости се завръща. Кълна се, че усещам развалена кръв, която гние някъде наблизо.
– Един ден тази фея откри, че времето ѝ наистина ще свърши – ако не вземе мерки да не го направи. – Още едно натискане на пръстите му. – Аз бях една от тези мерки.
– Дрямах много години, преди Галехар да ме потърси. Но тогава неговата тъмнина докосна моята и аз се събудих.
Веждите ми се свъсиха. Не знам какво да кажа за думите му. Крадецът е кралят на смъртта. Предположих, че подобно на другите крале на феите е роден, израснал е като мъж и в някакъв момент е наследил трона. Не и това, че той дреме и се събужда. Не знам какво да правя с тази информация.
– Той ми даде живот, за да мога един ден да му върна услугата. – Очите на Крадеца се отдалечиха. – Така и направих и ето ни тук.
Взирам се в него. Усещам нуждата му да изстиска живота от мен.
– Направи го – дразня го. – Убий ме. Знам, че искаш да го направиш.
Това е моята долна природа. Сирената ми иска болката и насилието. Тя приветства хаоса.
Очите на крадеца изтъняват, дори когато той се усмихва.
– Ти си може би единственото живо същество, което се осмелява на моето насилие. – Пръстите на Крадеца се вкопчват и той започва да ме души. Той се навежда близо. – И аз започвам да усещам вкуса на глупавата ти смелост.
Не мога да дишам.
Той се навежда близо, устата му е само на сантиметри от моята. Кичур от тъмната му коса докосва бузата ми.
Черни точки започват да изпъстрят зрението ми.
– И двамата с теб знаем, че не мога да те убия тук – казва Крадецът, като все още стиска врата ми.
Имам нужда да дишам.
Започвам да усещам, че той наистина ме убива.
– …но мога да те нараня. – За да подчертае тезата си, хватката му се затяга.
Не съм помръднала, не съм се борила. Искам, искам да го изтръгна с нокти от себе си, но една по-дълбока, по-коварна част от мен се отърсва от собствения си дълбок сън и няма да даде нищо на това чудовище.
Започвам да му се усмихвам, дори когато тъмнината се прокрадва от погледа ми.
– Ако искаш да ме нараниш… – По-скоро шепна думите, отколкото ги казвам. Заобикалящата ме среда изчезва, докато мракът се приближава към зрението ми. – …ще трябва да се постараеш повече…
Събуждам се, поемам глътка въздух, после още една и още една. Над главата си виждам сребристи крила, разперени широко.
Миг по-късно лицето на Дез се появява пред очите ми.
– Ти си будна. – Гласът му е изпълнен с облекчение.
За милионен път си спомням, че когато Крадецът реши да превземе сънищата ми, дори Кралят на нощта не може да ме събуди.
Все още усещам натиска на ръката на Крадеца върху врата си и се кълна, че усещам вкуса на смъртта в гърлото си.
Наистина трябва да спра да дразня Крадеца.
– Защо крилата ти са изскочили? – Питам, като се отърсвам от последните следи на съня.
– Знаеш ли колко често се боря с тази реакция с теб? – Казва Дез, сядайки на хълбоците си. Той прокарва ръка през разрошената си коса. – По-добрият въпрос би бил: защо крилата ми не са навън през цялото време, по дяволите? Искам или да те любя, или да убия някого за това, че се гаври с теб.
Усмихвам се леко на Търговеца, а после очите ми се връщат към крилата му. Отново прокарвам пръсти по тях.
– Към кое клониш в момента? – Питам.
Устните на Търговеца се изкривяват в крива усмивка.
– И към двете. – Изражението бързо изчезва. Той проследява с кокалче по лицето ми. – Знаеш, че това почти е приключило, нали?
Знам, че говори за Крадеца на души, но по някаква ужасяваща причина предполагам, че има предвид нас. Самият страх от тази мисъл – той ме парализира.
Три резки почуквания по вратата ни прекъсват.
– Ваше Величество – обажда се Малаки през вратата – Галехар е забелязан.
Това трябва да е друг капан.
Това си мисля, когато седя в тронната зала до Дез, а пред нас стои странно феено същество.
– Аз го видях. Старият крал. – Феята едва успява да изрече смислени думи от деформираната си уста. Кожата му е с цвят на синина, очите му са влечугоподобни, а тялото му е тънко и прегърбено.
Нямам представа какво е това същество, само че съм го виждала и преди в една от скиците на Дез.
Дез опира брадичката си на една ръка, показалецът му потупва бузата му.
– Къде?
– Баррррбооооосссс.
Кожата ми просветва.
– Работиш ли за него? – Питам, а от думите ми капе блясък. Не искам да се повтори последният път, когато научихме за местонахождението на Галехар.
– Нееее.
– Знае ли, че си го забелязал?
– Нееее.
Нощният крал спира да потупва бузата си.
– Какво друго знаеш?
Тази странна уста се изкривява.
– Той се крие в дивата пустош, в тунелите на старото царство. Мнозина адски го харесват. Те ще убият всеки, който навреди на ссстарррия крал.
– Защо му помагат? – Питам.
– Техните умове принадлежат на твърде много други хора.
Все още съм на мястото си.
Дез се изправя, тялото му е внушително.
– Кой?
Но ние вече знаем.
– Крадецът на душшшшшииии.
– Тябва да вземем решение – казва Малаки, след като стаята се разчиства. Оставаме само той, аз, Дез и шепа стражи.
Дезмънд ме поглежда.
– Какво да правим с Галехар?
Той ме пита, сякаш съм съуправител.
Поклащам глава. Не искам да вземам решение като това. Това е цялата причина, поради която бягам от идеята да бъда кралица. Едно е да се справиш със заплаха или да разпиташ няколко феи. Друго е да вземеш решение с изход, който не можеш да знаеш, решение, което може да има далечни последици.
Тъкмо се канех да кажа, че не знам, но по дяволите, гордостта ми изведнъж сякаш се оказа на карта, а не искам да разочаровам Дез.
Всъщност ще взема решение по този въпрос. Майната му.
Да преследвам Галехар или не?
Знаем къде е старият крал, но и миналия път знаехме къде е, а той все пак ни измами.
Ако обаче го изненадаме, това може да е началото на края и за Галехар, и за Крадеца. Двамата имат обща връзка. Връзка, която нямам търпение да прекъсна.
– Мисля, че е време да заловим баща ти – казвам бавно.
Дез ме гледа дълго. Все така бавно по лицето му се разстила злобна усмивка.
– Кралицата говори.
Барбосът не е такъв, какъвто го помня.
Когато с Дез се спускаме на острова – Малаки и Темпер зад нас – за първи път от последното си посещение разглеждам добре мястото. Улиците, над които прелитаме, са по-приглушени, гледките и звуците са приглушени. Бурната тълпа, която обикновено се забавлява тук, вече почти я няма. Тези, които са останали, сякаш се оглеждат през рамо, сякаш ги наблюдават.
От всичко това ме побиват тръпки.
Ти просто четеш в нещата.
Поне не са ни устроили засада по пътя. Затаих дъх през по-голямата част от пътуването в очакване Галехар да се хвърли и да се бие с нас. Но той така и не се появи.
Или имаме късмет, или заклинанията си вършат работата.
Усещам как заклинанията полепват по кожата ми, как магията ме изолира като палто. Преди да тръгнем, неколцина от хората на Дез предпазиха Темпер, Малаки, Дез и мен от вражеска магия. Наред с другите неща, тези заклинания ни скриват от погледа на противниците ни, правейки ни почти невидими за феи като Галехар.
Докато летим навътре в сушата, градът отстъпва място на гъста джунгла. Тук-там дърветата са осветени от сиянията на различни феи. Не изглежда като страшно място, и все пак някъде там се крие крал-убиец.
Не мога да повярвам, че правим това. И всичко това, защото дадох зелена светлина на Дез. Все още очаквам Галехар да се прояви пред нас или спящите войници на Крадеца да се приближат от всички страни. Никога нищо не върви по план, защо и това да е така?
И все пак това не се случва. Галегар и това, което е останало от армията на Крадеца, остават настрана, а ние летим спокойно напред, като единственият звук е свистенето на вятъра в ушите ни.
Дез започва да се гмурка към сушата, макар че този участък от джунглата изглежда като всички останали. Аз следвам примера му, спускайки се по гъстата, тъмна зеленина, докато ръцете и краката ми не се плъзнат по върховете на дърветата, а листата не шумолят по кожата ми.
Плетеницата от гъсти храсти не оставя много място за приземяване. Наблюдавам Дез, виждам как крилата му се накланят около дърветата и си мисля, че го разбирам… докато крилото ми не закача клон, който не съм видяла.
Извиквам от болка и крилото ми се затваря рефлексно. Падам през дърветата, удряйки се във всеки клон, който някога е съществувал. Падам на дъното на гората с трясък.
Проклето „ау“.
В един миг Търговецът се появява до мен.
– Ти все още си най-некадърната сирена, която съм срещал – казва той и протяга ръка, за да ми помогне да се изправя.
– Да, да, да – промълвявам аз, хващам ръката му и му позволявам да ми помогне да се изправя.
Малаки пада до мен, Темпер в ръцете му.
– Защо не събудиш цялата джунгла, докато си в нея? – Казва най-добрата ми приятелка, когато излиза от прегръдките на феята.
Хвърляйки на Темпер раздразнен поглед, изтупвам праха от бойните си кожи, събирайки клони от косата си. Поне не съм загубила кинжалите си; двойните остриета остават привързани към страните ми, а каменните им дръжки блестят.
Потупвам задния джоб. И четиримата получихме по един чифт железни окови, в случай че се окажем в обсега на Галехар. Подобно на ножовете ми, и моите белезници са точно там, където трябва да бъдат.
Очите на Дез препускат по гъстата зеленина.
– Следвайте ме – казва той на групата.
Вървим петнадесет минути, стъпките ни са тихи. Около нас джунглата сякаш е затаила дъх.
Струва ни се, че четиримата се лутаме безцелно, докато Дез не спира. Той опипва с пръсти земята пред себе си, след което с едно махване на ръката си земята пред него се разчиства, разкривайки плосък, кръгъл камък, издълбан със символи на старофейски език.
Поглежда към мен.
– Ние сме тук.
Обръщайки вниманието си обратно към камъка, Кралят на нощта прошепва заклинание под носа си. Символите на старите феи светват изумрудено за миг, след което камъкът се плъзга настрани, разкривайки още една чудовищна дупка в земята.
Какво му е на този пич да прави дупки?
– Не, не – казва Темпер, гледайки я по същия начин като мен. – Никой не е казал нищо за тунел. Имам клаустрофобия.
Очите на Дез се стрелкат за кратко към нея, преди да се приземят върху моите.
– Ти също можеш да се откажеш – казва ми той.
Поклащам глава.
– Идвам с теб.
Отивам там, където отива Дез.
Очите му блестят.
– Тогава ще те чакам на дъното. – С това той прави крачка и се спуска в земята.
– Шибано – проклина Темпер зад мен.
Поглеждам към нея, после към Малаки. Генералът изглежда заплашително в тъмнината. Не е много доволен, че аз и Темпер сме тук и се излагаме на огъня, но не се е опитал да спре никого от нас така, както се опита миналия път.
Поемайки си дъх, сядам на ръба на дупката, потапяйки краката си в тъмнината. Ботушът ми се удря в една стълба, забита в стената на дупката, и аз плъзгам тялото си надолу, докато не мога да се хвана за дръжките.
И тогава започвам да се спускам.
Не мога да кажа колко надолу трябва да се спусна, само че когато стигна до дъното на дупката, Дез е там и ме чака, а формата му е озарена от кълба светлина.
– Смела сирена – казва той, когато слизам на последните няколко метра до земята.
Това не е смелост. Смелостта е да се изправиш пред всичко, което се намира в края на тези тунели.
Преди да отговоря, чувам тежкото тегло на Малаки, който се спуска по стълбата. Едва след като се отдалечавам от дупката, генералът отпуска хватката си за стълбата и пада по останалия път до земята, приземявайки се тежко върху влажната земя.
Генералът се изправя и поглежда обратно към отвора.
Като по поръчка чувам гневно мърморене далеч над нас, последвано от развълнуваното удряне на краката на Темпер по стълбата.
Когато стига до дъното, тя скача от стълбата и поглежда всеки от нас.
– Нека бъде записано, че не съм доволна от това.
– Можеше да ни изчакаш горе – казвам аз.
– Няма да чакам в някоя случайна джунгла, докато приятелите ми ловуват кръвожаден крал. Това нещо е моето задръстване.
Ау, тя каза приятели, в множествено число. Някой се учи как да се държи добре с другите.
Очите на Дез ни пронизват, а после той се обръща и започва да крачи по един от тунелите. Не знам откъде знае кой да избере.
Корените на дърветата отгоре се придържат към извивката на тавана, осветени от светлинни кълба, които се поклащат над нас. По корените се движат малки феени същества, едно от които спира да съска във въздуха в наша посока, сякаш усеща, че нещо не е наред. Но то не ни вижда.
– Какво е това място? – Пита Темпер, взирайки се в едно от светлинните кълба, което меко подскача между корените на дърветата.
– Ангелите на малката смърт използваха тунели като тези, за да пренасят деликатни стоки – казва Малаки, а гласът му гърми.
Иронично е, че органът, от който някога са се крили, сега е престъпникът, когото преследват.
Поглеждам към околността ни с нови очи. Дез и Малаки сигурно са работили в тези тунели години наред, пренасяйки незаконни предмети, трупайки съкровища и криейки се от хората на краля. Цялото това нещо е толкова сюрреалистично за мен – това място и всички животи, които Дез е живял много преди да стане мой.
Той винаги е бил наш – казва сирената ми.
Взирам се в широкия гръб на Търговеца. Знам, че и той би казал същото.
Тунелът сякаш се проточва цяла вечност и колкото по-далеч отиваме, толкова повече кожата ми настръхва. Може би е заради затворените помещения, тъмнината или това, че сме под земята, а може би заради човека, когото преследваме, но нещо просто не ми харесва.
Дез спира и вдига ръка.
– Галехар е точно пред нас – издиша той.
Рефлексно ръката ми се насочва към кинжала.
Дез започва да върви отново и аз механично го следвам.
Напред тунелът се отваря в помещение, но не виждам колко огромно е всъщност, докато не влизаме в него. Трябва да сме под хълм, защото таванът се извисява високо над нас. Голяма е колкото някои от дворцовите бални зали, в които съм била, макар че в тази липсва цялата красота и изисканост на дворците на феите, а стените тук са направени от обикновена пръст. Това е помещение, предназначено да съхранява стоки на стойност един склад. В момента обаче то е почти празно, с изключение на няколко торби със злато.
Е, няколко торби със злато… и един немъртъв крал.
На другия край на стаята Галегар седи на своеобразен трон. Най-тъжната гледка е да го видиш как се гърчи в този сребърен стол, сякаш чака да чуе оплакванията на публиката, която никога не идва.
Буреносните му сиви очи са диви, докато се взират в далечината, и ме побиват тръпки, като гледам това гнусно лице, което толкова прилича на това на моята половинка.
Той не може да ни види. Омагьосването наистина е подействало. Стоим точно пред Галехар, но сме напълно невидими за краля тиранин.
Във въздуха пред него плува разгънат пергамент, а до него е храна – и за двете той изглежда е забравил.
Това ли прави по цял ден? Да се крие, да размишлява и да крои планове?
Очите ми отново се движат из стаята. В тази стая има пчелна пита от входове и изходи и нямам представа как ще разбера кой да взема, когато си тръгнем.
Притеснение за по-късно, когато Галехар вече е наш.
Изглежда толкова лесно. Той е точно там, пред нас. Всичко, което трябва да направим, е да го изтръгнем от фалшивия му трон, да му сложим железни белезници на китките и да го отведем обратно в Сомния.
Може би така щеше да се получи, но ние сме направили само няколко кратки стъпки към него, когато въздухът около нас се разклаща. Точно в този момент усещам, че заклинанията се разтварят.
Почти съм сигурна, че това не трябваше да се случи.
В един миг очите на Галехар се стрелнаха към нас. Долавям в тях изненада, но след това лицето му се изкривява в студена, злобна усмивка.
– Неблагороден сине, срещаме се отново.
Назад към част 31 Напред към част 33
