Аби Глайнс – Полеви партита -Под светлините – книга 2 – част 8

Все още едно голямо щастливо семейство

ГЛАВА 7

ГЪНЪР

Семейната вечеря беше шибана шега. Ако мама искаше да съм там, щеше да се разочарова. Баба Лоутън също можеше да ми целуне задника. Не ми пукаше дали една жена, с която нямах обща кръв, е в града. Така или иначе това беше Рет, когото тя винаги искаше да види, а той се прибираше от колежа само по време на коледните празници. Вечеря с хора, на които не им пука дали дишам, не беше в списъка ми със задачи. Имах други планове. Нещо, което планирах през целия ден. Щях да се видя с Уила.
Госпожа Еймс щеше да сервира семейната вечеря, а аз щях да остана с Уила насаме. Всичките тези затворени глупости, които тя хвърляше днес в училище, нямаше да ми допаднат. Тя се беше върнала. Бях адски любопитен. И беше адски секси. Онази умна уста, която ме попита дали пенисът ми случайно не е попаднал във вагината на Кими, беше забавна и точно такъв коментар очаквах от Уила, която познавах.
Аз познавах друга Уила. Такава, каквато Брейди не познаваше. Тя никога не беше била себе си около Брейди. Хихикаше и се изчервяваше често, когато той беше наблизо. Бях млад, но още тогава знаех какво означава това. Там, където тя ми разказваше вицове и се смееше, докато не я заболи страната и не хвръкне, около Брейди не беше толкова свободна. Защото аз бях неин приятел. Тя искаше повече от него.
А аз бях толкова ревнив, че не можех да виждам ясно. Уила беше моя. Не исках да я споделям с Брейди, но го направих, защото той беше най-добрият ми приятел. Когато разбрах, че тя го харесва различно от мен, си спомням как младото ми сърце се разби. Вече нямах любовта на родителите си. Те обожаваха Рет. Тогава Уила беше избрала Брейди. Това беше в очите ѝ. В този момент познавах твърде добре жилото на отхвърлянето. Заклех се, че ако я загубя заради Брейди, никога повече няма да обичам никого. Щях да обичам само себе си. Вярвах на себе си. Тя обаче си беше тръгнала, преди това да се случи. Никога не я загубих заради Брейди, но някак си все още бях изградил стени около себе си. Може би защото нейното напускане ме беше наранило твърде много и не исках никога повече да преживявам това.
Не използвах входната врата. Не защото се страхувах, че ще ме хванат. Наистина не ми пукаше дали майка ми ще ме хване да излизам. Просто не исках никой да знае, че отивам при госпожа Еймс. Исках да говоря с Уила насаме.
Избягах през вратата, която беше най-далеч от питиетата преди вечерята във всекидневната. Мама ме беше извикала вече два пъти и скоро очаквах още една призовка. Дотогава щеше да ме няма. Когато госпожа Еймс ме потърси, щеше да ми се разсърди, но знаех, че дълбоко в себе си ще ме разбере. Помислих си, че госпожа Еймс е наясно, че по кръв не съм Лоутън. Тя е била тук, преди да се родя.
Качих се в пикапа си и тръгнах към главния път, в случай че някой ме наблюдаваше как тръгвам. Не исках да разберат, че съм отишъл да търся Уила. Не се съмнявах, че майка ми щеше да се намръщи на това. Тя никога не беше одобрявала приятелството ни, когато бях по-млад. Поне три пъти седмично чувах, че Уила е дете на помощник и не е човек, с когото трябва да прекарвам толкова много време.
Веднъж беше казала на госпожа Еймс точно същото и Уила беше държана далеч от мен в продължение на седмица. Бях отказал да ям или да говоря с майка си. После тя реши, че това е било лоша идея, и ми върна приятелката. Но тя все още не го одобряваше. Това може би беше още една причина, поради която толкова много исках да бъда около нея.
Спирайки зад вилата на госпожа Еймс, скрих пикапа си от гледката към къщата ми. Цял ден наблюдавах Уила и нито един път тя не погледна в моя посока след онзи умен коментар в коридора. Зачаках да видя дали ще заговори с Брейди, но те дори не бяха говорили помежду си. Поне не изглеждаше така, когато ги виждах двамата в коридорите. Когато Брейди всъщност беше минал покрай нея и не беше казал нито дума, а Уила беше погледнала в негова посока, почти бях тръгнал след задника му. Трябваше да и каже нещо.
Някога бяхме близки. Уила ни беше имала само като дете. Беше внучка на помощника, така че никой не я канеше на рождени дни или да си играят. Само Корали някога е канила Уила у нас. Брейди беше единственият човек, когото тя наистина познаваше тук. Трябваше да ѝ е трудно да се върне и да остави живота, който си беше създала в Литъл Рок. Къде беше неговата чувствителност? Обикновено я носеше на раменете си като принцеса.
Още не бях изминал половината път до вратата, когато тя се отвори и Уила излезе на малката задна веранда. Тя не изглеждаше щастлива да ме види. Не че очаквах да е развълнувана, но след днешния ден трябваше да има нужда от приятел. Все пак беше момиче. Нима те не се нуждаят от приятели, с които да си говорят? Разбира се, навремето също беше момиче, но сега изглеждаше повече като пораснало момиче.
– Няма да ти правя доклад по книгата, нито ще крада бисквити от кухнята за теб – каза тя, като подпря бедрото си на рамката на вратата и скръсти ръце на гърдите си. Слава Богу, че носеше сутиен. Не бях сигурен че щях да успея да контролирам реакцията си към нея, ако беше толкова свободна.
– По дяволите – отвърнах ѝ, като не успях да не се усмихна. – А аз бях сигурен, че ще получа онези бисквити с шоколад, докато ти вършиш цялата ми домашна работа. Какво стана с теб, Уила? Променила си се. – Подигравах се, но всъщност не се подигравах. Наистина исках да знам какво беше накарало светлината в очите ѝ да потъмнее и да избледнее.
Тя сви рамене.
– Разбрах, че ме използват за бисквитите на баба и за мозъка ми, затова продължих напред.
Да я имам обратно беше странно. Лежах в леглото си нощем и си представях какво би било, ако тя се върне. Но тези дни отдавна бяха отминали. Отне ми месеци, за да преодолея болката от нейното напускане. Брейди дори ми се беше подигравал, че съм влюбен. Ядосвах му се, че не му липсваше, както на мен, когато той беше единственият, когото тя искаше. Той имаше нейната любов и дори не го осъзнаваше.
– В голямата къща има семейна вечеря. Този следобед повече от три часа белих картофи, рязах броколи и овалвах луксозно сирене в луксозно месо. Ти трябва да си там горе и да го ядеш. Какво ще си помисли майка ти? – Тя се подиграваше на майка ми с подходящия си тон.
– Тя ще псува и стене и ще се извини на старата ми баба; после няма да ми говори цяла седмица. Това ще е рай и си заслужава всичко.
На лицето ѝ се появи усмивка и кълна се, че сърцето ми прескочи. По дяволите.
– Виждам, че нищо не се е променило в къщата на Лоутън.
Поклатих глава.
– Не. Нищо. Все още сме едно голямо щастливо семейство. Само че Рет вече е в колеж, а аз съм оставен да страдам сам в ада.
При споменаването на щастливо семейство усмивката ѝ избледня, а раменете ѝ загубиха част от смелостта си. Беше я заболяло. Вече знаех това. Искаше ми се само да знам защо.
– Трябва да обичаш този приказен живот. Трябва да е хубаво. – Знаех, че тя не ме обвинява, че имам такъв. Знаеше колко е гадно семейството ми. Тя повече от всеки друг.
– Сигурна ли си, че не искаш да споделиш с мен малко от бисквитите на Нона? Пропускам вечерята с това прекрасно семейство, за да те видя. Поне ще можеш да ме нахраниш.
Тя се отдръпна от рамката на вратата и кимна с глава към кухнята вътре.
– Предполагам. Ела и ще те нахраня със здравословна храна от бисквити с фъстъчено масло и пълномаслено мляко, каквито само моята Нона може да осигури.
Отдавна не бях ял бисквитите на нейната баба. Майка ми не позволяваше нищо толкова ужасно като сладкиши в къщата, а аз бях твърде стар, за да дойда да моля госпожа Еймс за лакомство. Да не говорим, че идеята да дойда в тази къща и да не видя Уила беше твърде тежка от толкова дълго време, че се беше превърнала в навик да стоя далеч оттук. Дори след като времето излекува разбитото ми единайсетгодишно сърце.
Последвах я в къщата и наблюдавах как дупето ѝ се мърда. Беше наистина хубав задник. Трудно е да не го погледнеш, а аз нямаше да не го гледам, докато имах възможност.
– Мисля, че тя има и лимонов сладкиш. Искаш ли да го добавиш към здравословната си вечеря от бисквити и мляко?
– Да, по дяволите. Аз съм пораснало момче.
Тя се засмя и поклати глава.
– Бих ти предложила сандвич, но се съмнявам, че ще имаш място за него при всички печени сладкиши.
– Бисквитките и сладкиша са напълно достатъчни. И така, хареса ли ти в училище днес? Гадно ли е тук, както в предишното ти училище?
Съмнявах се, че някой обича училището. Щях да я накарам да заговори за миналото си и защо се е върнала, но трябваше да я подмамя.
– Изглежда, че обичаш училището точно такова. – Тя прозвуча ехидно, докато вадеше от фризера замразена стъклена чаша, след което я пълнеше с мляко. Бях забравил, че госпожа Еймс замразява чашите за мляко. Това винаги правеше млякото някак по-вкусно.
– Пак ли се държиш като умница? – Попитах, разкъсван между това да гледам с нетърпение леденостуденото мляко и начина, по който изглеждаше тялото ѝ в това облекло.
– Да констатираш факт не означава да се държиш умно – отговори тя, докато се обръщаше, за да ми донесе млякото и бисквитите. Харесваше ми как гласът ѝ имаше този дрезгав тон. Дрезгавината ѝ не беше толкова гъста, колкото някога, но си я имаше.
Продължително.

Назад към част 7                                                      Напред към част 9

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!