ГЛАВА 8
ЕЗМИТА
Малката градина отзад се нуждаеше от работа. Тя беше занемарена, както и малката ограда около нея. Стоях там под сянката на живия дъб, който покриваше голяма част от задния двор. Поглеждайки назад през рамо, изучавах жълтата къщичка зад мен. Беше точно на девет мили от къщата на родителите ми. Въпреки че беше в пределите на град Лоутън, тя беше близо до границата.
Нямаше да има градски трафик и единствените съседи щяха да бъдат фермерите от другата страна на улицата, а след това двуетажната бяла колония от другата страна на полето. Задната врата се отвори и оттам излезе госпожа Грийн, агентката по недвижими имоти в Лоутън, която се занимаваше с повечето имоти под наем. Тази къща беше принадлежала на госпожа Мейбъл Потс повече от седемдесет години. Беше отгледала три деца в къщата с две спални и тринайсет квадратни метра площ. Тя е била обичана.
Въпреки че децата ѝ вече бяха навършили шестдесет години и живееха извън щата, никой от тях не искаше да се раздели с дома от детството си и бяха решили да го дадат под наем. А сега, след като бях приела работата на новия учител по история в гимназията в Лоутън, бях тук. Не исках да се прибера вкъщи и да кажа на родителите си или на сестра си. Трябваше ми време, за да подготвя мислите си.
Обаждането на госпожа Грийн, за да ми покаже наличните наеми, беше само за да ме занимава, но след това тя ме доведе до тук. Чувствах се като у дома си. Това щеше да бъде последната ми стъпка към установяването ми на мястото, от което някога исках само да се махна.
– Това е осемстотин на месец и включва само водата и извозването на боклука ти. Електричеството, кабелната телевизия, телефонът, ако искаш, ще са за твоя сметка. Сметката за ток обаче е най-висока през юли и август – около осемдесет. Намира се извън града на един път, което според мен е причината да не се наеме веднага, както и фактът, че е обзаведено. Повечето хора искат да си донесат собствени мебели. Но честно казано, това е страхотна цена за къщата, а мебелите са остарели, но си представям, че за някой, който тепърва започва, това би било идеално. Къщата е в добро състояние и идва не само с хладилник и микровълнова печка, но и с пералня и сушилня. Това е рядкост в къща под наем тук. Компенсира факта, че няма съдомиялна машина.
– Ще я взема – казах аз.
Мисис Грийн излъчи ярка светлина.
– Чудесно. Децата на Мейбъл ще се зарадват да разберат, че един от новите учители на Лоутън ще живее тук. Мейбъл преподаваше в четвърти клас в началното училище в Лоутън повече от петдесет години. Това ще ги поласкае много! – Отвърна тя, след което започна да вади документи от чантата си.
В рамките на петнайсет минути бях попълнила документите и написах чек за първия месечен наем заедно с депозит. Госпожа Грийн ми връчи два комплекта ключове за къщата, с които се отваряха и предната, и задната врата. Слушах я, докато ми даваше инструкции за централното отопление и климатизация, а след това ми даде номера на електрическата компания, на която да се обадя и да прехвърля сметката на мое име.
Не съжалявах, когато я гледах как си тръгва с червения си буик, като махаше с ръка през прозореца и ми се усмихваше, докато стоях на предната веранда. Вземах собствени решения и бях щастлива от тях. Никога не съм била истински щастлива в Нешвил. През повечето време бях неспокойна.
Оглеждайки малките цветни лехи, които се нуждаеха от малко любов, заобикалящата ме спокойна тишина, се чувствах доволна.
Скоро обаче щях да огладнея, а в тази къща нямаше храна. Беше време да отида до магазина за хранителни стоки, а трябваше да се изправя пред родителите си и да опаковам нещата си преди вечерта. Тази вечер възнамерявах да спя в моята къща. Усмихвайки се, отидох да взема двата комплекта ключове и чантата си от кухненския плот, където ги бях оставила.
* * *
Справянето с родителите ми отне по-малко време, отколкото очаквах, тъй като те бяха развълнувани, че съм приела работата в Лоутън. Преместването ми в собствено жилище изобщо не беше толкова драматично. Татко дори беше натоварил на задната седалка на колата ми някои от кашоните, които исках да взема тази вечер. След по-малко от час вече бях в хранителната част на „Бърза спирка“.
Мама се беше върнала в кухнята, за да започне вечерята, а Тереза работеше на касата от другата страна на магазина, където хората влизаха само за да платят за бензин, а не за да си купят хранителни продукти. Двама по-нови служители, които не познавах, работеха в секцията за хранителни стоки. Бутнах малката си количка по пътеките и сложих вътре необходимите ми продукти, като почувствах по-голямо вълнение, докато мислех за деня си.
– Чух, че в града има нов учител по история. – Гласът на Аса нахлу в мислите ми и главата ми се откъсна от изучаването на сметаната за кафе, за да срещне любопитния му поглед. Дори след ден като днешния, когато всичко в света ми беше наред, той все още успяваше да ме засегне. Предполагам, че животът не може да бъде напълно справедлив. Това би нарушило баланса на нещата.
– Правилно си чул – отвърнах, като му се усмихнах. Което беше достатъчно лесно. Като го виждах, ми се искаше да се усмихвам.
Той погледна към количката ми и малка бръчка набразди челото му. Не знаех, че „Бърза спирка“ доставя хранителни стоки в наши дни – каза той, когато ме погледна обратно.
Смутих се, отне ми миг да разбера за какво говори. После осъзнах, че си е помислил, че работя и тези продукти са за някой друг. Засмях се.
– Мама винаги е правила доставки за тези, които имат нужда от това. Това обаче не е това – отвърнах аз. Чувствайки прилив на гордост, аз посочих моите стоки. – Това са моите хранителни продукти. Не само имам нова работа в Лоутън, но и собствена къща – казах му.
Очите му се разшириха при това съобщение и това ме накара да се усмихна още по-силно.
– Собствено жилище, тук, в Лоутън – повтори той, сякаш се затрудняваше да го проумее. Знаех, че да се върне в този град и да си създаде собствен живот не е нещо, което някога е искал да направи. Имаше по-големи планове и бях сигурна, че там има много по-добри предложения. Но аз исках да бъда тук. Това беше домът ми.
– Лоутън е моят дом – казах му просто.
Той кимна, сякаш разбираше, но аз знаех, че не разбира.
– Щастлив съм за теб, Езмита.
Нямаше никакво съмнение, че той има предвид това. Искреността в очите му беше ясна.
– Благодаря ти.
Изглеждаше така, сякаш щеше да каже още нещо, може би довиждане, но ми се усмихна криво.
– И така, къде е новото ти жилище?
– То е почти извън града. Малка жълта къщичка – казах му аз.
– Къщата на госпожа Потс. Знам я. Тя ми беше учителка в четвърти клас – отвърна тогава той. – Това е страхотна къща.
Разбира се, че щеше да я знае. Той беше Аса Грифит, познаваше всички в Лоутън, Алабама.
– Да, така е – съгласих се аз.
Стояхме така за момент и аз се чудех дали да кажа още нещо или дали има какво да кажа. Накрая Аса въздъхна и ми се усмихна за последен път.
– Е, предполагам, че трябва да си взема това, за което съм дошъл тук, и да си тръгна, преди Неш да започне да звъни и да пита къде съм – каза Аса.
Кимнах.
– Поздравления за работата и къщата – каза ми той.
– Благодаря – отвърнах аз, после го видях как се обръща и си тръгва. Толкова пъти през последните пет години се бях чудила какъв ли щеше да бъде животът ми сега, ако бях рискувала с Аса. Дори ако бях дала шанс на една връзка от разстояние. Дали щяхме да успеем? Сякаш вселената четеше мислите ми, една висока, снажна, красива блондинка извика името на Аса и се втурна към него, за да го прегърне през врата и да започне да му говори, сякаш са най-добри приятели.
Благодаря, Вселена. Понякога едно момиче просто има нужда от напомняне.