„Аз съм някак гладна“
ГЛАВА 1
РАЙЛИ
Трясъкът от кухнята ме изтръгна от сънищата ми и ме върна в реалността. Нещо гореше, а Брайъни не беше в леглото до мен. Сладките ѝ руси къдрици и големите ѝ сини очи бяха това, което обикновено ме посрещаше, когато отворех очи.
Скочих, затичах се през вече отворената врата на спалнята си и се запътих към кухнята. Милион неща минаха през ума ми, докато изминавах краткото разстояние. Брайъни никога не ставаше от леглото без мен. Точно когато завих зад ъгъла на кухнята, се чу още един удар.
Баба ми стоеше до мивката с безумно изражение на лицето. Купата на пода беше пълна с несварени овесени ядки и мляко, които сега бяха разпръснати по плочките. От тостера зад нея излизаше дим и аз бързо се преместих, за да издърпам щепсела от контакта, преди нещата да са се влошили.
– Мамо – обади се сладкият глас на Брайъни зад гърба ми.
Завъртях се, исках да видя лицето ѝ и да знам, че е добре, но едва не се подхлъзнах на млякото под краката си.
Дивите къдрици на косата ѝ стърчаха навсякъде, докато тя ме гледаше с широко отворени очи и намръщена физиономия.
– Аз съм някак гладна – каза тя.
Посегнах да я вдигна, преди да е стъпила в бъркотията на пода, и я притиснах към себе си. Да я държа беше достатъчно уверение, за да се успокоя.
– Виждам, че баба се опитваше да ти направи нещо – казах, поглеждайки към баба, която сега гледаше към разсипаната закуска в краката си.
– Не знам – каза баба. Гласът ѝ звучеше изгубено, сякаш не беше сигурна какво казва и защо стои там. Това беше нормално за нея. Някои дни бяха по-добри. Други не бяха. Днес нямаше да е добър ден.
– Ще сложа Брайъни на столчето ѝ и ще ѝ донеса зърнена закуска, а после ще почистя това. Какво искаш да ти приготвя, бабо? – Попитах я.
Тя обърна поглед към моя и объркването в него винаги ме натъжаваше. Жената, която ме беше научила да правя бисквити и ми беше пяла песни, докато свиреше на тенджерите и тиганите като на барабани, вече не беше там. Беше се изгубила в главата си.
– Не знам – каза тя, а това бяха думи, които чувах често.
Преместих се, за да сложа Брайъни на столчето ѝ, преди да отида да хвана баба ми за ръка и да я отдалеча от хлъзгавата каша. Повечето сутрини се събуждах по-рано от баба ми. Днес обаче се бях успала. Обикновено майка ми ме събуждаше, преди да тръгне за работа, но днес или се беше опитала и не беше успяла, или беше забравила.
– Аз съм някак гладна – каза отново Брайъни. Това беше нейният начин да ми каже, че иска да яде, и то сега. Ако се беше събудила и беше намерила баба в кухнята, щеше да ѝ каже същото. За миг баба разбра, че това означава, че трябва да я нахрани. Но този кратък спомен си беше отишъл и тя беше изпуснала купата. На пода беше счупена и чиния с нещо, което приличаше на ябълково пюре. После, разбира се, изгорялата препечена филийка.
– Добре – казах ѝ и посегнах към кутията със зърнени закуски, за да сложа малко върху подноса ѝ. – Изяж това и остави мама да почисти бъркотията.
Брайъни взе парче от овесените ядки и го сложи в устата си.
– Счупих една чиния. – Гласът на баба беше изпълнен със загриженост.
– Всичко е наред. Случват се инциденти. Ще изчистя това, а после ще ти направя от любимите ти овесени ядки с кафява захар и парченца ябълка. Добре? – Уверих я с усмивка.
Тя се намръщи.
– Това ли е любимото ми?
Беше като да се занимавам с друго дете. Не се бяхме върнали от дълго в Лоутън, Алабама, но времето, през което се бяхме върнали, не беше лесно. Да гледаш как някой, когото обичаш толкова много, живее изгубен в собствената си глава, беше сърцераздирателно. Алцхаймерът е ужасна болест.
– Прабаба е гладна – каза ми Брайъни.
Обърнах внимание на дъщеря си и се усмихнах.
– Да, така е. Време е за закуска.
– Сандра ще се разстрои за чинията си. Тя обичаше тези чинии. Ще трябва да отида в града и да ѝ купя нова в „Милърс“. Това е най-малкото, което мога да направя.
За всеки друг тези думи можеха да прозвучат разумно. Логични. Но те бяха всичко друго, но не и това. Като начало, Сандра беше сестра на баба ми, която беше починала от рак, когато бях на три години. А „Милърс“ не беше работил от 1985 г. насам. Единствената причина, поради която знаех това, беше, че баба ме беше изпратила да донеса нещо от „Милърс“, когато се върнахме за първи път, и аз бях тръгнала към вратата, когато мама ме спря и ми обясни. Баба живееше в миналото. Рой Милър беше починал от инфаркт през 85-та година, а семейството му беше затворило магазина и се беше преместило от Лоутън.
Вместо да ѝ напомням за всичко това, аз открих, че е по-лесно да се съглася с това. Ако и кажех, че Сандра е мъртва или че магазинът на Милър е затворен, тя щеше да изпадне в истерия. Това беше, което тя знаеше и помнеше днес. Така че пренебрегнах коментара ѝ и почистих пода, преди да сложа на печката тенджера с овес, която се готвеше правилно, след което изхвърлих изгорелия тост през задната врата.
– Знаеш ли къде сложих ябълковия сос на Лайла? Тя трябва да хапне малко тази сутрин. Направих го прясно вчера от ябълките, които взех от „Милърс“.
Лайла беше моята майка. Това беше още едно нещо, което баба объркваше. Често мислеше, че Брайъни е моята майка, когато е била бебе. Отново изгубена в миналото.
– Ще и донеса малко ябълково пюре. Ти просто седни там и се отпусни. Аз пък ще ти донеса малко сок. Гледай хубавите птици навън. Те ядат семенцата, които сложихме вчера.
Това привлече вниманието ѝ и тя започна да наблюдава птиците през големия еркерен прозорец.
Днес мама работеше само до обяд в болницата. След обяд щях да мога да изведа Брайъни на разходка и в парка. Трябваше да ги нахраня и да започна сутрешната работа, за да имаме достатъчно време по-късно да отидем да си играем. Слънцето грееше и топлите дни бяха останали зад гърба ни. Хладният есенен въздух беше идеален за престой навън. А Брайъни обичаше да събира разноцветните листа по земята. Наричаше ги „ковьор“.
Назад към част 1 Напред към част 3