„Не позволявайте на комплекса си на добро момче да ви накара да се счупите“
ГЛАВА 2
БРЕЙДИ
Втора седмица от живота без Айви, а драмата все още продължаваше. Мислех си, че ако най-накрая я освободя, и двамата ще бъдем по-щастливи, особено аз. Но Айви, която плачеше в коридорите и ми оставяше тъжни съобщения за това, че е изгубена без мен, не беше по-лесно. Не ми харесваше да знам, че съм я наранил. Но не можех да и помогна. Трябваше или да го прекратя, или да продължа да я оставя да се преструва, че сме нещо, което не сме.
Истината беше, че ако наистина я обичах, нямаше да искам друго момиче. Може и да не бях получил другото момиче, но я бях искал. Точно това беше причината, поради която не се отнасях правилно към Айви. Да скъсам с нея беше справедливо. Но като я гледам как продължава, си мисля друго.
– Бъди силен. Не позволявай комплексът ти на добър човек да те накара да се пречупиш – каза Уест Ашби, докато вървеше до мен в коридора. Той беше един от най-добрите ми приятели. Вероятно единственият ми най-добър приятел. Тъй като в някакъв момент може би бях влюбен в приятелката на другия ми най-добър приятел. Всъщност не бях сигурен в това.
– Тя не приема добре това – отвърнах аз, като отказах да погледна към Айви и групата ѝ приятели, които ме наблюдаваха. Усещах как всяко око ме гледа като горещи кинжали. Не бях от момчетата, които получават гневни погледи. Такива щяха да получат Уест или Гънър. Не и аз. Аз бях доброто момче.
– Беше време. Достатъчно дълго си страдал заради това, че си бил мил. Понякога трябва да се научиш да кажеш „майната му“ и да продължиш напред.
– Не искам твоята репутация – казах, като присвих очи към него.
Той се засмя, сякаш това беше забавно.
– Репутацията ми е на влюбен мъж. Всичките ми предишни прегрешения са отмити.
Той беше прав. Братовчедка ми Маги го беше променила. Той вече не използваше момичетата и не ги захвърляше. Като го видях с Маги, и аз поисках това. Момиче, до което исках да бъда близо. Момиче, което ме караше да се усмихвам само при вида му. Момиче като Уила, която сега беше с Гънър, а аз нямах никакъв шанс. Нито пък щях дори да опитам, защото те бяха щастливи заедно. Никога досега не бях виждал Гънър щастлив. Уила сякаш го правеше такъв.
– Айви не е това, знаеш ли? Тя заслужава да бъде това момиче за някой мъж. Аз просто не съм това момче. Да я накарам да види това обаче изглежда невъзможно.
– Айви е най-чистият случай на прилепчивост, който съществува – каза Уест, след което ме плесна по гърба. – Това е моята спирка. Бъди твърд. В крайна сметка тя ще продължи напред.
Чувствах се така, сякаш това беше също и моя грешка. Начинът, по който хората гледаха на Айви като на отчаяно момиче, което не може да се откаже. Бях я оставил да се задържи толкова дълго, че тя се беше превърнала точно в такава и всичко това беше за моя сметка. Ако бях справедлив преди месеци, това нямаше да е проблем. Но аз бях влошил ситуацията, като я оставих все още да вярва, че има нас.
Смехът на Гънър привлече вниманието ми и аз се обърнах, за да го видя с ръка на рамото на Уила, усмихвайки се на нея, сякаш тя беше единственият му източник на слънчева светлина. Трябваше да се радвам за тях. Но не можех. Аз исках това. Мислех, че Уила ще бъде това за мен. Отново моя грешка. Не бях направил истинска крачка с Уила и бях оставил Айви да си тръгне. Нима очаквах, че Уила просто ще се мотае наоколо, докато аз разбера какво да правя с приятелката си? Очевидно. Бях глупак.
Уила обърна поглед и той срещна моя. Тя се усмихна. Не онази кокетна усмивка, която получавах от повечето момичета, а приятелска. Такава, каквато едно момиче дава на момче, когато вижда в него приятел и не иска нищо повече.
Отвърнах на усмивката и кимнах на Гънър, преди да вляза в следващия си клас и да се отдалеча от любовната им игра. Досега не бях озлобен човек. Но като ги виждах заедно, ми идваше до гуша. Ежедневно. Това беше причината, поради която най-накрая бях отрязал Айви. Поне за това трябваше да им благодаря.
Аса Грифит и Неш Лий вече седяха на местата си. И двамата изглеждаха развеселени от нещо на лаптопа на Неш. Отидох при тях и заех място срещу Неш и зад Аса.
– Здравей, Брейди – каза една блондинка, която бях виждал и преди, но нямах представа как се казва, когато седнах. Тя ми помаха с треперещи пръсти.
– Иди там заради мен – каза Аса, като се обърна, за да види кой говори с мен. – Тя има тяло. Изпробвай я и ми разкажи всичко за нея.
Оттук можех да кажа, че тя има голям размер на гърдите. Това беше всичко, за което Аса се притесняваше. Погледнах към него и встрани от момичето. Тя не беше първата жена, която изведнъж започна да ми говори. Това ми се беше случвало през цялата седмица. Но все още не можех да направя това с Айви. Тя все още се появяваше със зачервени, подути очи.
– В едно момиче има нещо повече от тялото му – казах му под носа си.
Той повдигна вежди, сякаш беше шокиран.
– Наистина?
Беше се пошегувал, но все пак беше глупаво да го каже.
– Тогава няма да ти пука за това, което Неш получи в електронната си поща тази сутрин – каза Аса, като стрелна усмивка към Неш.
Страхувах се да попитам.
– Ей, не съм го поискал. Тя го изпрати сама – каза той в защита, сякаш трябваше да оправдае за каквото и да е било.
– Но ти със сигурност ще го гледаш отново и отново – усмихна се Аса.
Тръпчинките на Неш изскочиха и той сви рамене, преди да затвори лаптопа си и да го прибере в чантата си с книги.
– Аз съм момче, а тя е гола. Да, по дяволите, ще го гледам.
Не попитах кой е, защото сега в главата ми се разиграваше мисловен образ на това, което гледаха, и не исках да имам лице, което да го придружава.
– Виждали ли сте Райли в града? Вчера я видях с някакво дете в количка. Като малко дете. Излизаше от парка. – Аса се намръщи, сякаш знаеше, че това не е добра новина, но смяташе, че трябва да я сподели. Всички не искаха да виждат Райли наоколо. Тя беше проблем. А Гънър най-накрая беше щастлив.
– Да, видях я с бебето преди няколко седмици. Родителите ѝ сигурно са имали още едно дете. Мисля, че я обучават вкъщи. Мама каза, че баба ѝ има Алцхаймер и родителите ѝ се преместили обратно, за да ѝ помагат и да се грижат за нея. – Бях се прибрал вкъщи, оплаквайки се, че Райли се е върнала в града, и мама ме беше оправила много бързо.
– Неприятно за Лоутънови. Този месец им се струпаха достатъчно гадости. Това, че Райли се е върнал, няма да помогне – каза Аса.
– Не съм сигурен, че съжалявам за Лоутънови. Проблемите на богатите хора не могат да се сравнят с тези на Алцхаймер – отговори Неш.
Колкото и да ми беше неприятно за Гънър, трябваше да се съглася с Неш. Те си имаха своите проблеми, но очевидно и семейството на Райли си имаше своите. Не беше тяхна вина, че дъщеря им е лъжкиня. Мога да я мразя и да съчувствам на родителите ѝ. Те също бяха преживели много. Но едно ново бебе беше нещо хубаво. То трябваше да дойде тъкмо навреме, за да помогне за заздравяването на бъркотията, която Райли беше забъркала с лъжите си.
Назад към част 2 Напред към част 4