„Добре дошъл в клуба“
ГЛАВА 32
БРЕЙДИ
Този следобед стигнах до тренировката и избегнах въпросите. Истината беше, че бях там заради Райли. Тя ме накара да разбера, че трябва да го направя и че мога. Ако тя е готова да се престраши в този град и да дойде сама на мач, тогава аз мога да се появя и да играя. Проблемът беше, че исках всички останали да се скрият и да се махнат от лицето ми.
Треньорът ме наблюдаваше внимателно в първия мач, предполагам, че очакваше да играя гадно. Но след като насочих гнева си към тренировката, бях по-агресивен и играх по-добре. Когато свършеше, ме пляскаха по гърба и ми се радваха; на никого не му пукаше, че съм играл по-силно и по-бързо. Или дори защо. Защото им беше все едно. Всичко беше свързано с победата.
Уест ме посрещна до пикапа ми, когато излязох от залата. Той може би беше единственият на терена днес, който видя разликата такава, каквато беше в действителност.
– Добра тренировка. Искаш ли да отидем да вечеряме? – С други думи, да не се прибираме вкъщи и да отсвирим семействата си.
– Да – отвърнах аз. – Ще кажа на майка ми.
Той кимна.
– Майка ми отново е при майка си в Луизиана. – Тя правеше това от смъртта на баща му насам. Знаех, че това го тревожи, но както с всичко, той не говореше много за това. Знаех, че има Маги и че разговаря с нея, така че не се притеснявах.
– Къде отиде днес? – Попита той, като се качи от страната на пътника в пикапа ми. Очевидно беше оставил колата си тук.
– В парка, за да видя Райли – отговорих честно. Не я криех. Трябваше да скрия прецаканата тайна на баща ми, но не криех Райли по този начин.
– Значи много я харесваш.
Кимнах.
– Да, харесвам я.
– Когато това се случи, то се случва. Не мога да помогна.
А аз не исках да помогна. Исках да променя миналото и да и дам живот тук. Всички да видят истината и да я подкрепят. Исках Брайъни да ходи на шибаната детска градина и да играе с другите деца. Това исках аз.
– Рет и отне много – каза Уест. Знаеше, че ако и вярвам, значи казва истината. Той ми вярваше.
– Той е кокошкар.
Уест се ухили.
– Предполагам, че е такъв. Тогава бяхме млади и се увлякохме по местната му слава. Беше лесно да му повярваме.
– Да му вярваш беше погрешно – поправих се аз.
Той кимна.
– Да, така беше. Момиченцето изглежда добре?
– Брайъни. Казва се Брайъни и е страхотно дете. Щастлива и добре приспособена. Райли е прекрасна майка.
Не си казахме много повече, преди да стигнем до „Ден“ за вечеря. Това беше единственото място, където винаги имахме маса и получавахме 20 процента отстъпка от храната, защото бяхме от отбора. Освен това бургерите им бяха най-добрите в града.
– Ти и баща ти добре ли сте? – Попита той точно преди да излезем от пикапа. Маги трябваше да му е казала за скандала тази сутрин. Можех да ѝ се разсърдя, но после се сетих как разказах на Райли всичките си глупости. Разбирах нуждата на Маги да поговори с някого и защо това беше Уест.
– Не. Не сме – беше единственият отговор, който получаваше. После излязох от пикапа и се насочих към вратата. Не го чаках и не отговарях на повече въпроси.
– Не се ядосвай на Маги – каза той, като ме настигна.
– Аз не съм и ядосан. Разбирам го.
Той не отговори, когато влязохме вътре и веднага получихме маса. Серена беше там с Кими и аз исках да си тръгна при вида им, но реших, че ще ги игнорирам и ще си взема храната.
– Здравейте, момчета – обади се Серена и ни махна с ръка.
И двамата я игнорирахме, а аз стрелнах Уест с поглед. Той достатъчно се беше заиграл със Серена и с това беше наранил Маги. Нямаше намерение да погледне към нея.
– Някога замислял ли си се къде щеше да бъдеш без Маги? – Попитах го.
Той вдигна поглед от менюто, което вече знаехме наизуст.
– Изгубен. Ебати загубата.
Да, разбрах.
– Забавно е как се случва това. Един ден си добре сам. После, бам, имаш нужда от някого. Те влизат в твоя свят и ти имаш нужда от тях.
Уест ме проучи за момент, после поклати глава.
– Ти си потънал. Добре дошъл в клуба.
Можех да споря с него и да кажа, че моята ситуация е различна. Че с Райли бяхме просто добри приятели. Които се целуваха и държаха за ръце, а може би и повече. Но щях да излъжа. Заминаването за колежа вече не звучеше толкова добре. Да се изправя пред това без нея ме плашеше. Особено точно сега. Не бях готов да мисля по този начин.
Ако кажа това на Райли, тя ще се изплаши. Тя настояваше да следвам мечтата си, а моята мечта беше футболът. Щеше да е права. Беше такава още от детството ми. Но трябваше да си спомня дали това беше първоначално моя мечта или такава, която баща ми ми натрапи. Ами ако съм имал други мечти? Ами ако футболът не беше това, което ми беше писано да правя?
– Кълна се в Бога, че ако Серена дойде тук, ще си тръгна – каза Уест под носа си.
– Ще се справя с това – казах му аз.
Той се усмихна.
– Да, господин „Твърде мил съм, за да скъсам с момиче, което не харесвам, защото това ще нарани чувствата ѝ“, ще се справиш.
Той имаше право. Но аз вече не бях този Брейди. Онзи Брейди умря вчера. Заедно с невинността му. И вероятно мечтата му.
– Ще се справя – повторих аз.
Уест вдигна рамене и изглеждаше развеселен. Почти се надявах, че ще дойде тук, за да мога да го докажа.
В крайна сметка каква полза щеше да има от това? Ще ме накара да се почувствам шибано по-добре, ето какво.
Назад към част 32 Напред към част 34