„Много приличаш на майка си“
ГЛАВА 33
РАЙЛИ
„Излязох на вечеря с Уест след тренировката. Не исках да се прибирам вкъщи“
Това беше текстът, който получих от Брейди около осем вечерта.
„Как мина тренировката?“
Исках да знам. Беше готов просто да се откаже по-рано днес, а аз не можех да му позволя да го направи.
„Добре. Изиграх гнева си и това ме направи по-добър куотърбек. Агресивен.“
Усмихвайки се, си помислих за Брейди като за агресивен, а двете неща не се смесваха.
„Радвам се, че си намерил начин да го накараш да работи.“
През следващите няколко седмици му предстоеше да се изправи пред много неща. Разбирах защо футболът не е на първо място в този списък. Майка му беше. Болката, която щеше да изпита. Убиваше го мисълта, че тя страда. Бъдещето ѝ нямаше да е лесно. Брейди знаеше това.
Погледнах към спящата до мен Брайъни. Толкова спокойна и сигурна. Тя все още не изпитваше тази загриженост; един ден щеше да попита за баща си. Къде беше той? Кой беше той? И щеше да ми трябва нещо, за да ѝ кажа. Истинската истина беше твърде много за едно дете. Никога не съм искала тя да се чувства като грешка.
„Иска ми се да те виждам в училище всеки ден, за да се радвам на това.“
Този текст беше сладък, но само ми напомни как никога нямаше да се впиша в неговия свят. Можехме да се целуваме и да се държим за ръце, но аз вече не бях тийнейджърка, влюбена в момче. Това никога нямаше да бъде първата ми грижа.
Взирах се в думите му, опитвайки се да измисля отговор, който да не звучи грубо или безразлично. Той беше наранен точно сега и моята лекция за това защо не мога да бъда това момиче за него не изглеждаше подходяща в момента.
Накрая написах:
„Ти си по-силен, отколкото знаеш. И ако искаш да ме видиш след тренировката, знаеш къде съм.“
Това беше достатъчно за момента. Аз бях единственият човек, който знаеше тайната му. Той имаше нужда от мен и аз можех да бъда там за него. Но той щеше да се излекува от това. Щеше да продължи напред и да заживее живота си. Никога не трябваше да забравям това.
„Можеш ли да отидеш на вечеря утре вечер? Можем да вземем и Брайъни.“
„Къде? В „Ден“, където всички в града ще ни видят? Гънър не се нуждаеше от избухване точно сега.“
Това може да стане неприятно. Остават само три дни до мача.
Този град нямаше да ме приеме само защото Брейди го е направил. Те не забравиха и не простиха. Знаех това повече от всеки друг. Въпреки че нямаше за какво да ми простят. Освен ако казването на истината не е обидно.
„Не искам да те крия. Гънър може да се справи с това.“
Сърцето ми направи малко стискане и трептене от думите му. Това не променяше фактите, но ме накара да се почувствам добре. Не се нуждаеш от тази битка точно сега.
Брайъни се претърколи и се сви до тялото ми. Помирисах косата ѝ, след което целунах главата ѝ.
„Имам нужда от теб“
Беше неговият отговор.
Как трябваше да споря с това?
„Добре“
Отвърнах аз. Защото, ако той беше готов за това, значи и аз бях.
* * *
На следващия ден след посещението ни в парка заведох Брайъни до аптеката, за да взема рецептите на баба. Вратата се отвори, преди да стигнем до нея, и от нея излезе познато лице. Това беше Уила Еймс. Помнех я от детството си, а само преди около месец я бях закарала. Беше се прибирала от едно парти на полето.
– Здравей – каза ми тя с искрена усмивка на лицето. Или все още беше благодарна за возенето, или Гънър все още не беше напълнил главата ѝ с лоши неща за мен.
– Здравей – отвърнах аз и Брайъни привлече вниманието ѝ. Тя се наведе до нивото на очите на Брайъни.
– Много приличаш на майка си – каза и тя и Брайъни се усмихна широко. – Как се казваш?
– Бровони – каза и тя с гордост.
– Това е красиво име. Аз съм Уила и ми е много приятно да се запозная с теб.
Наблюдавах как Уила разговаря с дъщеря ми и беше очевидно, че тя знае, че Брайъни е мое дете, а не сестра ми. Добротата в очите ѝ ме накара да я харесам още повече. Ако все още се закачаше с Гънър, щях да се изненадам. Изглеждаше прекалено умна за това.
– Все още ли се обучаваш вкъщи? Не съм те виждала в училище. Надявах се, че може би най-накрая ще се появиш.
Какво знаеше Уила Еймс за мен?
– Имам баба, за която да се грижа, докато родителите ми работят, и Брайъни. Училището не е опция за мен. Освен това никой не ме иска там.
Уила повдигна вежда.
– Аз те искам. Много малко са жените там, които бих искала да нарека приятелки.
Искаше ли да каже, че ще ми бъде приятелка? Как това момиче не беше чуло всичко за мен досега? Нима беше отшелник?
– Аз също не бих била опция. Сигурно не си чувала историята ми.
Малка въздишка се отскубна от устните ѝ.
– Чух я. Просто смятам, че липсват някои истини и факти.
Това момиче ми харесваше. Сега наистина се надявах да не се забърква с Гънър Лоутън. Той щеше да я съсипе. Дори ако с Уила бяха приятели като деца. Сега той беше различен.
– Благодаря. Може би си единственият човек в града, който мисли така – отвърнах аз.
Мръщенето ѝ се превърна в малка, знаеща усмивка.
– О, не знам. Мисля, че може би Брейди Хигенс вярва като мен.
Какво? Дали Брейди ѝ беше казал нещо?
– Трябва да занеса това лекарство на моята баба. Тя има мигрена. Но не бъди непозната. Може би ще дойдеш на някой мач. Винаги мога да се възползвам от приятел, с когото да седна.
Можах само да кимна. Това беше изненадващо и объркващо. Тя и Брейди бяха приятели? И ако бяха, защо не ми беше казал?
– Довиждане – извика Брайъни, а Уила се обърна и махна на Брайъни.
– Довиждане!
Отворих вратата и избутах Брайъни вътре. Когато бях закарала Уила, тя не беше толкова мила и открита. Беше затворена и тъжна. Сякаш този град ѝ беше помогнал. Градът, който ме беше разкъсал, сякаш я беше направил по-щастлив човек.
– Бони! – Обяви Брайъни, сочейки към пътеката с бонбони. Трябваше да ѝ взема нещо, за да не изпадне в кралски пристъп. Отидох и взех няколко стафиди, покрити с кисело мляко. Помислих си, че те са най-малкото зло.
– Бъди добра, докато взема лекарството, а после можеш да си вземеш бонбоните – казах ѝ.
Тя направи движение, сякаш закопчаваше устните си, и аз се засмях. В такива моменти не можех да си представя живота си по друг начин.
Назад към част 33 Напред към част 35