„Групата на Лоутън вече не е толкова сплотена“
ГЛАВА 37
РАЙЛИ
През по-голямата част от деня бях неспокойна. Цяла сутрин държах телефона си близо до себе си и чаках да ми се обади Брейди. Знаех, че днес той ще се изправи срещу Гънър, и се притеснявах за него. Той нямаше нужда от това точно сега.
През целия ден валеше, така че когато Брайъни се събуди от сън, нямаше да има време за игра. Дадох ѝ пастели и книжка за оцветяване и я оставих да оцветява до мен, докато аз работех върху учебната си работа. Използвах допълнителното си време, за да напредна, а когато майка влезе в стаята, за да ми напомни за следобедната закуска на Брайъни, осъзнах колко много време е минало. Училището беше свършило, а Брейди все още не се беше обадил или писал.
Когато сложих Брайъни на столчето ѝ и ѝ дадох малко ябълково пюре, се обърнах да помоля мама да я гледа вместо мен само един час. Щях да взема колата и да отида да се срещна с Брейди след тренировката. Трябваше да знам, че той е добре.
Може би защото беше майка или защото бях лесна за разчитане, но в момента, в който се обърна, тя каза:
– Върви. Имам я. Работила си цял ден и имаш нужда от почивка. Предай на Брейди, че го поздравявам.
Отидох при нея и я прегърнах силно.
– Благодаря ти.
Тя ме притисна към себе си.
– Разбира се. За това са майките. Обичам те и ми харесва да те виждам да живееш поне малко. Действа ми добре на сърцето.
– Аз също те обичам – казах и.
– Аз също те обичам! – Обади се Брайъни от високия си стол, а ние двете се усмихнахме и се обърнахме, за да я видим как ни се усмихва с ябълково пюре по лицето.
– Мама ще се развълнува, че яде ябълково пюре, ако влезе тук и види това.
Засмях се и се съгласих.
– Тя ще те помоли да вземеш малко шоколад от „Милърс“, за да го занесеш на госпожа Берта за чая утре. Просто кимни с глава и продължи. Тя е на тази линия на мислене от един час насам.
– Коя е госпожа Берта? – Попитах, като си помислих, че това звучи ново.
– Една съседка, която имахме, когато бях в началното училище. Тя се премести, когато бях на дванайсет. Мама пиеше чай с нея всяка неделя.
– Утре е четвъртък.
Мама изпусна тих смях.
– Не и казвай и това.
Животът с баба със сигурност беше интересен.
Насочих се към всекидневната и точно там тя седеше с афгана върху краката си и гледаше телевизия.
– Ако ще излизаш, донеси ми малко от онзи черен шоколад от „Милърс“. Казах на майка ти, но тя все още не е тръгнала. Скоро ще затворят. Не мога да отида утре при Берта с празни ръце.
– Да, госпожо – отвърнах аз и тръгнах към вратата.
– Не забравяй да пуснеш Томас обратно вътре – извика тя зад мен.
Не бях сигурна как ще успея да пусна котарака, който беше мъртъв толкова дълго, че вече беше прах, обратно в къщата, но отговорих с още едно „Да, госпожо“.
Рядко карах Мустанга. Брайъни обичаше да ходим пеша и не беше голям фен на седалката в колата. Така че беше приятно да седна зад волана и да карам в тишина. Обичах семейството си и живота си. Бях благодарна за него. Но един ден, в който се занимавах с баба с болестта на Алцхаймер, малко дете и училищна работа, беше психически изтощителен. Обикновено това беше моят начин да избягам за един час, да се прегрупирам и да се отпусна. Днес обаче бях напрегната и нервна.
Брейди не беше обещал да ми се обади или да ми пише днес. Снощи, преди да се върнем в пикапа, ме беше целунал и не бързахме да го правим. След това последва кратко пътуване до дома и лека нощ. Без обещания и планове.
Все пак се притеснявах за него.
Беше време тренировката да свърши и не исках Гънър да ме забележи на паркинга, затова намерих място достатъчно далеч, за да не съм очевидна, но все пак да ги виждам.
Пикапът на Гънър беше най-близо до игрището, така че той щеше да стигне пръв до пикапа си и да си тръгне. Което се оказа добре за мен. Наблюдавах как всички момчета си тръгват и видях само Уест, когато се качи в пикапа си и си тръгна. Все още нямаше Брейди или Гънър и започнах да се притеснявам. Със сигурност Уест нямаше да си тръгне, ако смяташе, че има проблем.
Почукване на прозореца ме стресна и аз се обърнах на седалката си, за да видя как Уест, когото току-що бях гледал как си тръгва, паркира до мен и стои на прозореца ми.
Ужас. Бях ужасна в криенето.
Сваляйки прозореца, се страхувах от това. Трябваше да си остана вкъщи и да изчакам. Притеснението ми взе връх над мен.
– Те говорят. Може да мине малко време – каза Уест.
– Видя ни снощи – казах му аз.
– Знам. Но сега нещата за Гънър са различни. Групата на Лоутън вече не е толкова сплотена.
Кимнах, разбирайки какво има предвид.
– Но това, че ти си тук, може би не е най-добрата идея. Брейди ще дойде при теб, когато е готов.
– Ще се справят ли?
Уест се ухили.
– Ако се скарат, Брейди ще го надвие. Гънър знае това. Всичко е наред.
Все още не исках да се карат.
– Върви си вкъщи. Повярвай ми. Така ще е по-добре за Брейди.
Уест не ме мразеше. Не ме заплашваше и нямаше зли погледи. Може би сега нещата бяха различни.
– Добре – съгласих се аз.
Той ми кимна, после се върна при пикапа си, но не го запали. Изчакваше ме да си тръгна, както беше предложил. Направих каквото ми каза и потеглих. Не се насочих към къщата обаче. Все още имах нужда да си почина от деня. Затова просто карах и чаках Брейди да ми се обади или да ми изпрати съобщение.
Беше след шест, точно преди да се върна в къщата, когато телефонът ми иззвъня.
– Здравей – казах аз.
– Здравей. Уест каза, че си дошла да ме търсиш. Съжалявам, че ми отне толкова време да изляза. С Гънър си поговорихме.
– Добре ли си? – Попитах.
– Да. Поне що се отнася до Гънър. Всичко е наред. Не мога да се прибера вкъщи обаче. Татко ме срещна в кухнята тази сутрин и му казах да не идва на тренировката днес, иначе ще си тръгна от терена. Той поиска да разбере какъв е проблемът ми. Излязох от къщата, без да ям. Той не се появи на тренировката, но ще ме чака вкъщи.
– Вече се движа към вкъщи. Ела тук. Мама ще е сготвила достатъчно. Тя винаги готви прекалено много. Яж с нас и можеш да си напишеш домашните в моята стая. Трябва да чета на Брайъни и да я изкъпя след вечеря. След това можем да излезем и да си поговорим на задната веранда.
Той направи пауза, след което го чух да въздиша.
– Добре. Ще дойда след минута.