Аби Глайнс – Полеви партита – След играта – книга 3 – част 47

„Премествам се навън“

ГЛАВА 46

БРЕЙДИ

Никога нямаше да се справя с това без Райли. Когато спрях пред къщата ѝ, исках да вляза вътре с нея. Да остана с нея. Да се прибера вкъщи и да се изправя пред реалността ме плашеше. Майка ми можеше да разбере сега. Как щеше да изглежда това?
– Обади ми се, ако имаш нужда от мен – каза Райли, когато паркирах пикапа. – Ще държа телефона до ухото си.
Въздъхнах.
– Иска ми се да не ми се налагаше да се изправям пред това. Но ако тя знае, ще бъде съкрушена. Не мога да не се прибера у дома. А ако тя не знае, той ще трябва да ѝ каже. Казах му, че знам. Не мога да позволя това да се проточи. Какво ще стане, ако тя разбере по друг начин или, не дай си Боже, влезе като мен и ги хване?
Тя не каза нищо, защото знаеше, че съм прав. Нямаше какво да добавя към това.
– Благодаря ти, че беше там тази вечер. На мача и на полето.
Тя ме дари с тъжна усмивка.
– Иска ми се да беше по-лесно за теб. И за двамата.
Наведох се и притиснах целувка към устните ѝ. Да я вкусиш и да бъдеш близо до нея по този начин винаги облекчаваше болката. Тя запълваше част от мен, която баща ми беше откъснал. Имах нужда от нея.
Когато тя имаше нужда от някого, никой не беше до нея. Това ме убиваше всеки път, когато си го помислех. Тя беше толкова всеотдайна и добра. Не таеше обида или горчивина от това, през което всички ние я бяхме прекарали.
С неохота прекратих целувката. Не можех да остана с нея цяла нощ, колкото и да ми се искаше. Трябваше да се прибера вкъщи и да се справя.
– Ще те изпратя до вратата – казах ѝ, а тя поклати глава.
– Не. Върви си вкъщи. Можеш да ме гледаш как благополучно влизам вътре. Няма причина да вървиш с мен. Трябва да се прибереш вкъщи и да провериш какво става с майка ти.
Обикновено щях да споря, но тази вечер тя беше права. Бях останал навън по-дълго, отколкото трябваше. Трябваше да съм вкъщи.
– Лека нощ – казах ѝ и думите „Обичам те“ почти се отрониха от езика ми. Спрях ги, преди да излязат, но те бяха там. Толкова лесно. Толкова бързо.
По дяволите.
– Лека нощ – отвърна тя и аз мълчаливо я гледах как слиза от пикапа ми и влиза вътре.
По дяволите. Не беше нужно да я обичам. Не и сега.
По време на пътуването към дома думите „Обичам те“ звучаха отново и отново в главата ми, като ме разсейваха, докато не спрях зад пикапа на баща ми. Той беше тук. Светлините бяха запалени на долния етаж.
Бях оставил Маги на полето с Уест, така че щяхме да бъдем само ние. С истината.
Поех си дълбоко дъх, овладях се и се отправих към вътрешността. Всяка моя стъпка беше тежка, изпълнена със страх. Страхът прерасна в ярост и когато отворих вратата, не исках нищо повече от това да видя как баща ми си тръгва от живота ни и никога не се връща.
Чух гласовете им и въпреки че не крещяха и не плачеха, в тона им се усещаше тежест. Проследих звука и ги открих в кухнята, седнали един срещу друг на дървената селска маса.
Очите на майка ми бяха кръвясали от сълзите, които вече бяха засъхнали. Изглеждаше по-силна, отколкото очаквах. Дали знаеше истината?
– Знае ли? – Попитах го в прав текст, без да му давам възможност да лъже.
Той едва успя да ме погледне.
– Да.
Отидох до нея и плъзнах ръка около раменете ѝ. Тя се протегна и потупа ръката ми.
– Трябва да поговорим с теб – каза тя – за това как ще продължим оттук нататък.
Това беше всичко. Моментът, в който това семейство се промени. Завинаги. Болезненият възел в стомаха ми се върна и осъзнах, че колкото и да съм ядосан, това не е и онова, което наистина искам. Исках мъжът, за когото смятах, че е баща ми, да бъде този мъж.
Седнах на стола, който беше най-близо до мама, и насочих вниманието си към баща ми. Исках той да говори. Това беше неговата катастрофа. Не би трябвало тя да е тази, която да ми обяснява каквото и да било.
– Това, което си видял, е било грешка… – започна той.
Не възнамерявах да оставя гадината да лъже.
– Случайно си бил със свалени панталони и гола жена на масата в кабинета ти? – Попитах с отвращение.
Той изсумтя и погледна към майка ми.
– Не това имах предвид. С Миранда работим много заедно през последната година. Нещата ни се разминаха. В брака понякога хората преминават през трудни моменти и това отваря вратата да се случи това. Направих грешка, като позволих това да се случи. Бях слаб и никога няма да си простя, че нараних майка ти… или теб.
Изпуснах тежък смях, изпълнен с омраза.
– Господи, това е най-голямата глупост, която някога съм чувал. Животът ти не е бил тежък. Тя прави всичко за теб. Тя е това, което прави тази къща дом. Тя! – Изкрещях, сочейки към майка ми. – Тя е причината да съм това, което съм. Тя. Всичко заради нея. Така че този тежък период е твоето извинение да си пъхаш члена, където си поискаш.
– Брейди. – Гласът на мама се пречупи, но чух как ме моли да спра.
Баща ми въздъхна и погледна майка ми, а после отново мен.
– Премествам се. Ти, майка ти и Маги ще останете тук, аз ще продължа да плащам сметките и през следващите седмици ще решим как ще продължим по-нататък.
– Подавам молба за развод, Бун. Вече ти го казах – каза майка ми, а гласът ѝ беше по-твърд, отколкото си мислех, че ще бъде.
Изглеждаше победен, а аз исках да изглежда разкъсан, както се чувствах аз, както се чувстваше тя. Поражението не беше достатъчно. Трябваше да почувства агония.
– Каквото искаш – каза той накрая.
Мама се изправи.
– Отивам в моята стая. Предполагам, че всичко, от което се нуждаеш, е изнесено оттам – каза тя, без да погледне баща ми.
– Да.
Тя се наведе и целуна върха на главата ми.
– Лека нощ – прошепна тя и излезе.
Баща ми не направи крачка да си тръгне, затова се обърнах към него.
– Никога няма да ти простя. Надявам се да умреш като самотен старец с толкова много съжаление и мъка, че да не можеш да намериш щастие. Дори и в смъртта. Ти ни раздели, но ние ще се оправим. Ти няма да се оправиш. Никога повече няма да се оправиш. – Изправих се. – Не идвай на моите мачове. Не идвай на тренировките ми. Стой далеч от мен. Не искам да имам нищо общо с теб. Наслаждавай се на русата кучка и знай, че тя е всичко, което имаш. Това е, ако тя напусне съпруга си.
Това беше всичко. Не можех да кажа нищо повече. Гърдите ме боляха толкова силно, че ми беше трудно да дишам. Излязох от кухнята и отидох в спалнята си. Не помръднах, докато не чух входната врата да се затваря. Отидох до прозореца и го видях как хвърля една чанта в пикапа си, след което си тръгна.
Спомените ми за живота, който бяхме живели като семейство, вече не бяха утешителни. Не исках да си спомням нищо, в което този човек беше участвал. Сякаш самоличността ми беше отнета. Това, което бях, в сравнение с това, което съм сега.
Седнах и извадих мобилния си телефон от джоба.

„Свърши се. Той си отиде“

Написах на Райли.
Самото изказване ми се стори нереално. Сякаш това беше кошмар, от който скоро щях да се събудя.

„Съжалявам“

Беше нейният отговор.
Както и аз. Както и аз.

Назад към част 46                                                            Напред към част 48

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!