„Това беше партито на терена, но след мача беше шоуто на Брейди“
ГЛАВА 45
РАЙЛИ
Беше точно двайсет и осем минути по-късно, когато Брейди спря на алеята ни.
Мама ме чакаше, когато влязох вътре, и ѝ бях разказал за мача, въпреки че го беше гледала. Пропуснах частта за Брейди и баща му. Когато и казах, че Брейди идва да ме вземе, за да ме заведе на партито на полето, тя се развика, сякаш току-що съм спечелила награда.
Притеснявах се, че ще ги оставя да бдят над Брайъни по-дълго, въпреки че тя спеше и рядко се събуждаше през нощта. Все пак тя беше моя отговорност. Не ми харесваше да я оставям твърде много с родителите си. Животът ни беше толкова различен, преди Брейди Хигенс да се върне в него. Не бях свикнала да имам къде да отида.
– Много се радвам, че нещата минаха добре. Ще се забавляваш на полето. Спомням си, че винаги говореше, че ще отидеш, когато беше по-млада. Това ти беше отнето – беше казала тя.
Прибирах се от партито на полето, когато Рет беше спрял на един черен път и ме беше изнасилил. Това не беше приятен спомен, въпреки че резултатът беше дъщеря ми. В момента, в който я държах в ръцете си, емоциите, свързани с онази нощ, избледняха. Те вече не ми се струваха важни. Тя беше всичко, което беше важно.
Мама вече беше в леглото си и аз заключих вратата след себе си, докато излизах навън, за да посрещна Брейди на тротоара. Той беше дошъл до вратата, за да ме вземе. Това ми харесваше в него.
– Всичко наред ли е? – Попитах го, знаейки, че майка му щеше да иска отговори, щом останат сами.
Той гледаше с болка. Сякаш цялата тежест на света лежеше на раменете му.
– Не, не съвсем. Съмнявам се, че някога отново ще бъде наред. Тя попита и аз ѝ казах да поговори със съпруга си за това.
– Нарече го неин съпруг? – Попитах
Той кимна.
– Не мога да го нарека по друг начин. Дори мразя да го наричам така.
– Беше ли вкъщи?
Той поклати глава.
– Не. – И когато тя му се обади, той не отговори. Предполагам, че е избягал, за да каже на приятелката си, че са на път да бъдат разкрити. Ебати, че остави майка ми сама там. Дори не ѝ е казал, че си тръгва. Тя знае, че нещо много не е наред. Виждам го в очите ѝ.
– Не трябва ли да се прибереш вкъщи и да останеш при нея? Какво ще стане, ако той се върне вкъщи тази вечер и ѝ каже?
Брейди спря до вратата откъм страната на пътника.
– Мислех за това. Но ако той ще и каже, не мисля, че тя ще иска да съм там. Това би я разстроило още повече, ако аз чуя. Все пак не планирам да оставам навън твърде дълго.
Не го обвинявах. Майка му скоро щеше да има нужда от него.
Той отвори вратата и аз се качих вътре.
Гледах го как обикаля около предната част на пикапа и вместо днешната победа да е повод за празнуване, тя беше най-отдалеченото нещо от ума му. Баща му му беше отнел и това.
Карахме мълчаливо към полето. Ръката му държеше здраво моята, сякаш се нуждаеше от увереност, че съм там. Че не е сам. Помислих си за майка му и се зачудих дали сега е изправена пред баща му, или има представа какво предстои да се случи.
Когато той навлезе в тъмнината на дърветата и се насочи към светлината на огъня, си спомних за една нощ като тази през август, когато бях дошла тук. Не бях планирала да излизам. Просто исках да го видя. Да видя хората тук, които бях оставила зад гърба си. Единственият човек, когото видях, беше Брейди и той ме погледна. Този единствен поглед ми подсказа колко съм нежелана. Не беше нужно да казва нищо.
Сега седях с ръка в неговата, в пикапа му, на път да вляза в тази сцена, докато светът му се разпадаше около него. Животът беше забавен по този начин. Обратите, които правеше, никога не бяха очаквани. Не можеше да се предвиди това. Това правеше живота интересен, заслужаваше си да продължиш и да видиш как ще се промени.
Брейди все още не знаеше това. Един ден щеше да го разбере. Когато това щеше да е само спомен. Болката щеше да се излекува. Да му кажеш това обаче не помагаше на настоящето. Затова си замълчах и го погледнах, докато той гледаше право напред. Сякаш излизането от пикапа беше прекалено много точно сега.
– Мислят, че животът ми е перфектен – каза той, като гледаше смеещите се и забавляващи се хора в далечината. – Винаги съм имал лесен живот. Всички те вероятно са се сблъсквали с нещо. Не и аз. Не и досега.
Нямах отговор на това. Не ми се струваше, че той се нуждае от такъв. Беше потънал в мислите си. Оставих го да се съвземе и да се подготви психически да действа като Брейди Хигън, когото всички очакваха.
Това беше партито на полето, но след мача това беше шоуто на Брейди. Всички искаха да са близо до него. Той знаеше това, а тази вечер това нямаше да е лесно.
– Готова ли си? – Попита той, стискайки ръката ми.
– Ако ти си – казах му.
На лицето му се появи тъжна усмивка.
– Тогава да вървим.
Вървяхме към партито с отново свързани ръце. Ако целувката не беше видяна от достатъчно хора след мача, това щеше да бъде забелязана от цялата тълпа тук.
– Там са Уест и Гънър. Маги също е там. Тя ще ти хареса – каза ми той. Вече ми хареса. От това, което знаех за нея.
Хората изкрещяха името му и той им махна, докато отивахме направо при най-близките му приятели. Един пикапа беше паркиран и задната му врата беше свалена. Аса седеше на него, а между краката му стоеше червенокоса, която ми изглеждаше позната, но не бях сигурна за името ѝ. Уест беше на една гума до Маги, а Гънър седеше с Уила на един дънер.
– Най-накрая стигнахте дотук. Какво направихте, спряхте да се целувате ли първо? – Попита с усмивка Аса.
– Млъкни – отвърна Брейди.
– Не мога да повярвам, че тази вечер измъкнахме тази гадост – каза Уест и вдигна към мен червена пластмасова чаша. – Благодаря, че имахте смелостта да го направите. Цяла седмица ще се говори за нас в гимназиалния футбол.
– Не бях аз този, който я пусна покрай защитната линия. Това беше изцяло твоя работа – каза му Брейди, седна на другия край на решетката и ме повлече със себе си. Седнах до него, но той продължаваше да държи заключените ни ръце на бедрото си.
– От тази работа получих сърдечна недостатъчност – отбеляза Аса и отпи от чашата, която предполагах, че е бира.
– Жадна ли си? – Попита ме Уила. – Ще отида да си взема още една вода.
Исках, но по начина, по който Брейди ме държеше, не бях сигурна, че трябва да го оставя.
– Засега ми е добре. Все пак ти благодаря – казах и аз.
Тя погледна към Маги.
– А ти?
Маги се изправи и последва Уила към големите хладилници до главния огън.
– Можеше и ти да отидеш, ако искаше – прошепна Брейди.
Поклатих глава. Нямаше да го оставя. Не и тази вечер.
– Добре съм.
Той кимна и нежно стисна ръката ми. Отвърнах му.
Назад към част 45 Напред към част 47