„Промяната все още настъпва“
ГЛАВА 47
РАЙЛИ
Няколко пъти вдигнах телефона, за да изпратя SMS на Брейди и да проверя какво става с него. Но всеки път нямаше съобщение от него, затова оставих телефона си и му дадох пространството, от което се нуждаеше. Днес имаха много неща, с които да се справят. Искаше ми се само да знам как да им помогна. Но нямаше какво да направя.
Мама не работеше днес, затова взех Брайъни и отидохме в парка, а след това до магазина за хранителни стоки за нея. Докато Брайъни дремеше, аз се съсредоточих върху работата в училище. Когато дойде вечерята и все още не бях чула нищо от Брейди, бях притеснена.
– Изглеждаш разсеяна – каза мама над масата.
Брайъни ядеше юфка и пиле с пръсти, а аз я наблюдавах, мисълта ми беше някъде другаде. Обърнах се обратно към храната си и осъзнах, че не съм яла нищо.
– Да. Брейди се занимава с някакви семейни неща – обясних по единствения начин, по който можех.
– Какво се случва?
Въздъхнах и вдигнах очи, за да срещна погледа ѝ.
– Не мога да ти кажа. – Искаше ми се да мога. Имах нужда от нейния съвет точно сега. Тя щеше да знае какво трябва да направя.
Мама кимна, сякаш разбираше ситуацията ми, и не ме притисна за повече.
– Не си говорила с него днес?
Поклатих глава. Знаех, че трябва да се съсредоточи върху семейството си, но просто исках да знам, че е добре. Ако това изобщо беше възможно.
– Снощи в този мач бяха заснети кадри, на които се виждаше как той си говори с баща си. Изрязаха бързо от сканирането, но имаше бегъл поглед. Разговорът изглеждаше разгорещен.
Зачудих се дали телевизията е видяла това. Ако беше така, скоро новината щеше да излезе с тази клюка, която щеше да стои зад нея.
– Да – беше всичко, което казах.
– Не можеш да помогнеш, ако не те помолят. Просто бъди там, когато той има нужда от теб.
Това беше, което се опитвах да направя. Но беше трудно, когато не чуваш нищо от него.
– Пиле-пиле! – Изкрещя Брайъни и удари подноса си.
– Изглежда някой е бил гладен – каза мама и посегна да сложи още пилешко на подноса на Брайъни.
– Кажи „благодаря“ – напомних ѝ аз.
– Благодаря – каза тя, след което започна да тъпче пилешкото в устата си.
– Сигурно е играла здраво в парка – каза мама и се усмихна, докато я наблюдаваше.
– О, да. Винаги.
Ядохме още малко в мълчание. Татко работеше по колата и каза, че ще дойде да хапне, щом я поправи. Баба беше подремнала. Така че останахме само ние трите.
– Баба има среща с лекар в понеделник. Аз ще остана вкъщи и ще я заведа. Това ще ти даде допълнително време за работа за училище.
– Аз вече съм напред. С това темпо ще завърша до март.
Мама отпи глътка от сладкия си чай.
– Все още ли планираш да намериш собствено жилище за теб и Брайъни някъде? Или смяташ, че може да останете тук, след като Лоутън ви приема?
Не знаех. Вече не знам.
Единственото, за което мислех, беше да напусна този град. Сега не бях толкова сигурна. Брейди беше променил това. Да, скоро щеше да си тръгне, но беше успял да направи така, че това място да се почувства отново като дом. Може би не напълно, но достатъчно.
– Все още не съм сигурна – казах ѝ. – Не очаквах нещата да вземат този обрат, който направиха. Гънър ми говори снощи. Беше мил. Приятелски. Уест също беше там и сякаш не си бях тръгвала. Само че всички ние сме се променили. Към по-добро.
Мама се усмихна.
– Възрастта ще направи това с вас. Промяната все още идва. Това е само началото.
Досега бях добре с промяната. Но промяната винаги е била страшна. Бъдещето не винаги беше вълнуващо.
* * *
Телефонът ми светна в полунощ и единствената причина, поради която го забелязах, беше, че не можех да заспя, притеснявайки се за Брейди.
„Можеш ли да излезеш навън?“
Накрая. СМС от него. Фактът, че беше в полунощ, щеше да ме подразни, ако не бях толкова облекчена. Денят не беше добър за него. Това вече го знаех, без да съм говорила с него.
Станах от леглото и прибрах възглавниците около малкото тяло на Брайъни, за да не и липсва топлината ми. След това обух джапанките си тихо се спуснах по коридора и излязох от къщата.
Пикапът на Брейди беше паркиран с изключени светлини на алеята. Беше студено и съжалих, че не съм си взела яке. Бързо изтичах до пикапа му и влязох вътре, като се зарадвах, че е топло от пуснатото парно.
– Здравей – казах, докато треперех.
– Съжалявам, че е толкова късно – отговори той. Гласът му звучеше кухо. Подобно на малко момче, което е загубило любимата си фигурка.
– Не бях заспала.
Той се обърна към мен.
– Помогнах на мама да опакова нещата на Бун днес. Сложихме ги навън до гаража, за да ги вземе. Дрехите му, ботушите, принадлежностите за бръснене, вратовръзката, която му подарих за Коледа, когато бях на десет години, книгата за великите бащи, която му подарих за Деня на бащата, когато бях на тринайсет, всичко това. Всеки спомен беше опакован и изнесен от къщата. Маги свали всички семейни снимки, на които беше той, и ги опакова. Накарах я да ги постави в таванското помещение, оставено в моята стая. Беше тих ден. Не разговаряхме много. Просто разчистихме нещата на Бун, сякаш беше мъртъв. В известен смисъл той е такъв. Човекът, когото познавах, си е отишъл. На негово място е този самозванец, когото ненавиждам.
Помислих си как бих се чувствал, ако това беше моят баща. Ако беше наранил майка ми по този начин. И мен. Дали щях да мога да го намразя и да го изпратя? Гърдите ме заболяха само при мисълта за това. Дори да беше направил нещо толкова ужасно, щях да го обичам. Не мислех, че може да направи нещо, което да ме накара да го намразя така. Може би съм грешала.
– Тя плака много днес. Опитваше се да го скрие, но се отдалечаваше и се затваряше в банята. Можех да я чуя да плаче. Искаше ми се да забия юмрук в стената при звука на риданията ѝ. Да знае, че човекът, на когото се е доверявала и когото е обичала, е направил това с нея.
Той се тревожеше за майка си. Аз също обичах майка си. Да я намеря наранена и разстроена по този начин, би ме убило. Ако бях на негово място, може би щях да мога да намразя това, което баща ми беше направил. Не бях сигурна и се надявах никога да не ми се налага да го разбера.
– Как си? – Попитах го. Беше ми разказал за майка си, но не беше казал как се чувства.
– Счупен. Различен. Той ме промени. Той промени всички нас.
Преместих се да седна до него и този път ръката ми покри неговата.
– Тази вечер на вечеря си говорихме за това как се променят нещата за мен тук. Мама каза, че с възрастта се променяме. Предстои ни още нещо. Това не е добра или лесна промяна, но е част от живота ти и ти контролираш как ти се отразява. Баща ти не може да те контролира.
Той обърна ръката си и пръстите му се провряха в моите. Седяхме там, аз го гледах, а той гледаше право напред през прозореца, потънал в мислите си. Чудех се как Маги се справя с това, но не ми се струваше уместно да го питам. Не и сега.
– Не искам да се прибирам вкъщи. Прекалено много ме боли. Но не мога да остана далеч, защото те имат нужда от мен там. След като Бун си отиде, сега аз съм мъжа. Това е отговорност, за която и аз не бях готов.
Нещо друго, което разбирах твърде добре. Когато Брайъни беше поставена в ръцете ми, изведнъж станах възрастен. Животът се преобърна и аз бях ужасена.
– Тези неща, които ни ужасяват, могат да ни направят по-силни и да се превърнат в нещо прекрасно. Когато родих Брайъни, бях по-изплашена, отколкото някога съм била. Тя беше жив, дишащ човек и аз отговарях за живота ѝ. Да я поддържам жива, да се грижа за нея. За секунда светът ми се завъртя около оста си и си помислих, че никога няма да успея да се справя. Щях да се проваля. Но не го направих. И за нищо на света не бих се отказала от нея. Човекът, който тя ме направи, е силен, смел и аз обичам това, в което съм се превърнала.
Той стисна ръката ми.
– Благодаря ти. Когато съм в тази къща, забравям, че не съм единственият човек на земята, който е преминал през нещо толкова трудно. Мисля си, че всичко е за моя сметка. Никой преди това не се е справял с това. Но ти направи нещо много по-трудно. Майка ми е възрастна, а Маги е на седемнайсет. Да се грижиш за тях няма нищо общо с това да ти връчат бебе, което да защитаваш. – Той направи пауза и ме погледна. – Ако това ме направи наполовина човек, какъвто си ти, ще съм ти благодарен. Омразата, която изпитвам, всъщност може да избледнее до разочарование. Искам твоята сила.
Той беше по-силен, отколкото осъзнаваше. Всички ние бяхме. Когато се сблъскаме с нещо подобно, откриваме в себе си сила, която преди не ни се е налагало да използваме. Разликата се дължеше на това, дали бяхме достатъчно смели, за да я използваме. Намирането на лесен изход или бягството от него не го накараха да изчезне. Да се изправиш срещу него с лице към него, да знаеш, че можеш да го издържиш и да го преодолееш, беше това, което те прави достатъчно силен, за да живееш.